Гайдаря от Хамелин

24.

Болд се затвори в кабинета си и изключи телефоните. Трябваше да реши какво ще прави и то с ясното съзнание, че решението му, каквото и да е то, ще определи не само неговото бъдеще, но и това на дъщеря му.

Времето не беше в унисон с настроението му — тежките мрачни облаци бяха отстъпили пред лъчите на яркото, жълто като нарцис слънце. Болд спусна щорите на прозорците, за да затъмни стаята, но слънцето продължи да се промъква през процепите на хоризонталните щори и покри с райета от светлина целия под, бюрото, стените и стола му. Стаята изведнъж заприлича на клетка с решетки. Също като душата му.

Похитителят можеше да поиска от Болд пари; можеше да му поиска всичките земни притежания; можеше да поиска Лиз да използва положението си в банката и да го облагодетелства по някакъв начин — да му открие фалшива сметка, да му отпусне неправомерно заем… вместо това той бе поискал невъзможното: Болд да саботира разследването.

От готовността му да се подчини зависеше животът на дъщеря му. Ето защо решението бе повече от ясно — всъщност изборът бе очевиден. И въпреки това Болд се улови, че разсъждава и спори със себе си — сега вече разбираше как и защо Гайдаря от Хамелин се бе измъквал безнаказано толкова много пъти, знаеше защо Флеминг и екипът му не бяха постигнали никакъв напредък, осъзнаваше, че похитителят всъщност си бе извоювал разрешително да се движи от град на град и да изтръгва невръстните дечица от прегръдките на родителите им. Нямаше нищо чудно в това, че все не успяваха да го заловят, че детективите разполагаха с толкова малко улики и доказателства. Всичко бе от ясно по-ясно — във всеки един град, във всеки един екип похитителят си имаше по една белязана карта.

Започнал веднъж с подобни размишления, Болд просто не можеше да спре. Като лейтенант от разузнаването той притежаваше значителна власт. Достатъчно бе само да вдигне телефона, за да уреди подслушването на телефоните в различните отдели. Щом се налагаше да компрометира разследването, той трябваше да знае всичко, свързано с него — всеки слух, всяка догадка, всяко предположение. Трябваше да е в течение на всичко.

Болд продиктува имената на цивилния техник, който оглавяваше техническата служба: Хил, Мълрайт, Ла Моя, Гейнис, Лофгрийн. Изчака някаква реакция и когато човекът от другата страна на линията не промълви нито звук, Болд трябваше да го попита:

— Записахте ли?

— Записах. Значи да ги слушаме всичките — рече той, опитвайки се да си изясни ситуацията. — На двадесет и четири часови записи или в реално време?

— В реално време. — После додаде: — Не може ли да ги контролирате на живо?

— Това са твърде много линии. Само ако вие уредите допълнителен персонал.

— Няма ли друга възможност?

— ИР — предложи техникът. — Изкуствено разузнаване. Това е нова система, която все още не е изпипана както трябва, но вече я използвахме на няколко пъти и постигнахме нелоши резултати.

— Не разбирам за какво става дума.

— Софтуерният продукт контролира телефонните линии и следи за предварително зададени ключови думи. Например подавате думите кола и сандвич и когато те бъдат споменати, разговорът автоматично се записва. Когато сработи, системата дава чудесни резултати, но не сме застраховани от провал. Трябва да ви призная, че системата изключва от време на време.

Болд се разпореди телефонните линии да бъдат подслушвани чрез ИР.

За подслушването на служебни телефони извън полицейското управление на Сиатъл се изискваха специални разрешения, които пък неминуемо изискваха посещение при съдия. Болд работеше само с един съдия, най-либералния в щата — този съдия му бе препоръчан от предишния лейтенант в отдела, който беше нещо като наставник на Болд.

След като изслуша аргументите на Болд, разгледа номерата, които трябваше да бъдат подслушвани, и проумя значимостта на операцията, съдията зададе един-единствен въпрос:

— Предполагам, че не виждаш никакъв друг начин, който би ти позволил да установиш наблюдение и контрол над тази ситуация. Иначе не би искал това разрешение.

— Някъде там има саботьор — направо заяви Болд. Говореше с ясното съзнание, че описва самия себе си. — Трябва да има. Някой компрометира цялото разследване. Опитва се да го отклони встрани. Трябва да открием този човек и тогава разследването може и да постигне някакъв резултат.

Посивялата глава кимна. Химикалът бе изваден от чекмеджето. Подписът бе положен на съответното място. Болд вече имаше разрешение да подслушва ФБР.

— Те си имат съответните начини да се предпазват от подобно подслушване, нали? — попита го съдията.

— Това разрешение ни дава достъп до самите телефонни кабели. Разговарял съм с техници, които твърдят, че това е най-сигурният начин. Ще се включим чрез американската западна централа.

— Пет пари не давам къде ще се включите, но в момента, в който някой научи за това, ще се вдигне вой до небесата. Навсякъде ще се разхвърчат лайна, а ти и аз ще се окажем точно по средата. А това означава, че ти, и само ти, ще опереш пешкира — предупреди го съдията.

— Моментално ще се заловим да разследваме първо този, който надава най-силен вой — успокои го Болд. Искаше му се да каже, че този човек ще е самият той. Но кой щеше да му повярва? Лу Болд да саботира разследването на специалния отряд? Малко вероятно!

Непрекъснато си повтаряше, че прави всичко това заради Сара. Заради Лиз. Заради семейството. Но с всяка предприета стъпка, с всеки свой ход, който го пренасяше от другата страна на чертата, съмненията на Болд в правилността на взетото решение се засилваха. И още от самото начало съзнаваше с безпощадна яснота, че не след дълго ще се моли да може да върне времето назад и да промени решенията, които вече бе взел.