Гайдаря от Хамелин

64.

„Командърс пелъс“ бе огласен от глъчката на изисканите гости — сподавени разговори, потропване на скъпи прибори, свистене на корковите тапи, извадени от гърлата на бутилките. Болд и Дафни, в ролята на семейство Бремър, бяха отведени до масата им в пищно боядисаната зала на втория етаж на ресторанта. Веднага бяха обсадени от цяла армия сервитьори и по всичко личеше, че мъжете са привлечени най-вече от красотата на Дафни.

Тя покори заведението в момента, в който пристъпи прага му. Управителят остана очарован от безупречния й френски и от дълбокото деколте на роклята, която си бе купила по-рано през деня.

Болд наведе глава и се заигра с маслото в чинията.

— Не се цупи — напомни му тя.

— Не се цупя. Просто размишлявам върху обаждането на Джон.

Ла Моя бе проследил Шевалие предишната вечер и той го бе отвел на север, до малкото градче Мешан. Ла Моя обаче не е бил единственият преследвач. Имало е и втора кола, която е следвала Шевалие. Ла Моя се постарал да остане незабелязан, но предполагаше, че вторият преследвач е бил Дънкин Хейл.

— И къде все пак е руската армия? — попита Болд. После поясни: — Имам предвид хората от Бюрото. Те имат действащо подразделение на ФБР тук, в града, което по всяка вероятност не е съвсем малко. А използват външен агент, който работи съвсем сам по случай от общонационално значение. Къде му е подкреплението?

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. — Тя намаза една филийка с масло и му предложи да опита.

Болд продължи:

— Единственото обяснение, което ми идва наум, е, че той проучва обстановката по нареждане единствено на Флеминг, което пък означава, че Флеминг не желае останалите агенти да научат за Ню Орлиънс. Защо?

— Има царевичен хляб и розмарин. Ако смяташ да си поръчаш свинско филе, тогава задължително трябва да хапнеш царевичен хляб за предястие.

— Нима Флеминг е дотолкова заслепен от желанието си за успех, че е готов да премълчи една толкова обещаваща следа и да я разгласи едва след като се сдобие с неоспорими доказателства?

— Кей Калиджа ми го описа точно в такава светлина — кимна Дафни. — Реши ли вече какво ще ядеш? Трябва да избереш между свинското и морската котка.

— Той сигурно вече е проследил наетата кола до Солт Лейк, което означава, че знае самоличността на Дешамп — кредитната карта. Какво повече му трябва?

— Аз лично ще си взема морска котка — отвърна тя. Опита един стрък целина и с изключително интимен глас попита: — Знаеш ли истинската история за Гайдаря от Хамелин?

— Флейтата и децата ли?

Тя размаха стръка целина като диригентска палка.

— Не. Не. През тринадесети век Гайдаря бил нает от хората на германския град Хамелин, за да избави града им от плъхове. И той направил точно това — прогонил плъховете от града. Според легендата така ги омаял с музиката си, че те тръгнали след него. Всъщност той по всяка вероятност ги е отровил. Щом се отървали от плъховете, гражданите на Хамелин отказали да му платят. А той си отмъстил, като убил над сто от децата в града.

— Това е фолклор, нали?

— Не, наистина е съществувал такъв човек. Един от първите документирани серийни убийци. Фолклорният елемент идва от Гьоте и Робърт Браунинг, които поукрасили историята. — Тя остави целината в чинията. — Семейство Кроули излежали присъдите си, но след това ги лишили от правото да си осиновят дете. Затова те лишават другите от децата им. Да не би да мислиш, че решението му да се маскира като хигиенист от службата за борба с вредителите е случайно? Нищо подобно — тази дегизировка напълно съответства на ролята, която играе. Гайдаря от Хамелин. Те са могли да оставят за себе си едно от отвлечените дечица, но не са го сторили. Предпочели са да взимат от плодовитите и да дават на безплодните, съчетавайки в себе си образите на Робин Худ и на Гайдаря от Хамелин. Те са озлобени. Отвличат и продават децата не само заради печалбата, а и като средство да си отмъстят, да си го върнат на системата. Ще ми се да можех да кажа, че са предсказуеми, но не са. Живеят с убеждението, че постигат реванш чрез похищенията, които извършват. Разбират радостта, която едно осиновяване може да донесе. Но на тях тази радост им е била отказана. И те са много сърдити.

— Всички сме сърдити — отбеляза Болд.

Два часа по-късно ленивата луна бавно запълзя по притъмнялото небе, а лъчите й, въпреки многобройните светлини на града, погалиха и осветиха вътрешния двор на „Сониът хаус“. Дафни и Болд бавно тръгнаха нагоре по стълбите към стаята си. Не разговаряха. Дафни се спря на най-горната площадка, погледна надолу към двора и рече:

— Независимо от всичко, този хотел е прекрасен.

Докато Дафни се приготвяше в банята за лягане, Болд седеше на мекото канапе и се опитваше да се пребори с умората и нетърпението си: Шевалие щеше да им се обади относно осиновяването; най-сигурната му възможност да спаси Сара тепърва предстоеше.

Той прибра пистолета и значката си в нощното шкафче, изпразни джобовете си, окачи спортното сако и вратовръзката си, събу обувките си — всичките дребни неща и ритуали, които неизменно свързваше с времето за сън.

Дафни се появи, загърната в една от хотелските хавлии.

— От коя страна? — попита го тя.

Той посочи. И двамата се чувстваха неловко.

Няколко минути по-късно той влезе в спалнята по боксерки и тениска. Беше отслабнал, ужасът и напрежението от последните няколко месеца бяха взели своята дан.

Дафни седеше в леглото, подпряна на няколко възглавници. Настолната лампа осветяваше лицето й и то грееше с блясъка на луната отвън. Тя вдигна поглед от туристическото списание и го проследи с кафявите си очи.

Болд прекоси стаята и легна от неговата страна на леглото.

— Това е толкова странно — отбеляза тя.

— Да — съгласи се той.

— Мисля, че хъркам — рече тя.

— Значи ставаме двама.

Той изяде шоколадчето, оставено до главата му, и прочете бюлетина с утрешната прогноза за времето. Очакваха се бури. Дафни загаси лампата и в този момент през пролуката в пердетата проникна светлина от улицата, която проряза тъмнината като нож.

Той се преобърна по корем и си помисли за Лиз, която лежи в леглото си далеч от него — сама, изплашена, разтревожена за съдбата на малкото си момиченце.

— Лека нощ — уморено промълви Дафни.

— Лека нощ — отвърна Болд, макар да знаеше, че и тази нощ няма да заспи.

Точно в осем часа сутринта телефонът в стая двадесет и две на хотел „Сониът хаус“ иззвъня. Дафни Матюс пиеше горещ шоколад, загърната в хотелската роба. Седеше със сгънати под себе си крака на един от зелените плетени столове, загледана в лекия дъждец, който мокреше каменната фасада на отсрещния манастир. Тя остави чашата с топлия шоколад и бързо влезе във всекидневната на апартамента, която напомняше за времето преди Гражданската война. Надяваше се, че ще стигне навреме, за да осигури на Болд така нужната му почивка, но той вече бе сграбчил телефонната слушалка.

— Ало?… На телефона… да, господин Шевалие… Десет часът? Не, не. Нали затова сме тук. Не можем да чакаме. Значи в десет. — Болд затвори телефона. — Струва ми се, че сме издържали изпита.

— Ще поръчам малко чай. — Дафни изпита неописуем глад. На закуска предлагаха бисквити и само бисквити. Тя поръча за двама.

Между осем и петнадесет и девет и четиридесет и пет в тази петъчна сутрин Болд и Ла Моя разговаряха пет пъти по телефона. Обсъждаха проблеми, свързани с фотографията, наблегнаха на изключително важното значение на бележките, които оперативният работник трябва да си води през цялото време, уточниха пунктовете на наблюдение, установяваха телефонни номера от устройството за идентификация, което Ла Моя бе прикачил към телефона на Шевалие в сутерена на сградата. Болд нервничеше като актьор преди премиера.

Ла Моя обаче се чувстваше по-скоро като футболист преди мач — изпълнен с трескаво нетърпение и вълнение, със стегнати мускули и съсредоточен ум. Почти не бе спал след завръщането си от Мешан късно в сряда вечерта, или по-точно рано сутринта в четвъртък. Въпреки това се чувстваше бодър. Беше готов за действие.

Беше твърдо решен да защити себе си и професионалното си достойнство. Временното му отстраняване щеше да бъде изтрито от досието му, ако обвиненията се окажеха лъжливи. И той знаеше, че ще стане точно така. Но да залови Гайдаря от Хамелин — да получи служебна благодарност, и то в период, в който е бил отстранен от работа — щеше да бъде хубав шут в задниците на онези от вътрешни разследвания. С нетърпение очакваше този момент.

Вече бе заел позиция за наблюдение, когато Болд му се обади за пръв път. Апартаментът на Шевалие беше на втория етаж и бе свързан с юридическата му кантора. Кадилакът му бе останал паркиран зад сградата през цялата нощ. Лампите в дома му бяха светнали в седем сутринта. Шевалие не бе напускал сградата през нощта. За Болд и Ла Моя поведението му предполагаше три различни варианта, свързани с момиченцето на семейство Китридж: Шевалие бе позвънил на похитителя на момиченцето; похитителят бе позвънил на Шевалие; съществуваше предварителна уговорка между двамата да процедират според плана и да се търсят само в случай че се наложи някаква промяна. Последната възможност изглеждаше най-вероятна предвид педантизма, с който Гайдаря от Хамелин подготвяше всеки свой ход. Освен това така се намаляваха до минимум телефонните разговори между двамата играчи, което пък на свой ред значително снижаваше риска за установяване местоположението на детето и неговите похитители. Този вариант помагаше да се обясни и строгият контрол, осъществяван от Шевалие върху поведението на осиновителите — денят за доставката на похитеното дете вече е уточнен и той трябва непременно да осигури присъствието на купувачите.

Но ако се окажеше, че е в ход някой от другите два варианта — телефонен разговор между двамата играчи, проведен в последния момент — той щеше да предостави на полицаите възможност да открият местоположението на похитителя още преди срещата с осиновителите. Ла Моя щеше да постави мястото под наблюдение, а Болд или Матюс щяха да проследят човека, който щеше да достави детето, и по този начин щяха да увеличат шансовете си да идентифицират човека, който би могъл да ги отведе до Сара.

В същия този момент Матюс се опитваше да се свърже с Брул с надеждата, че той ще й предостави справка за изходящите телефонни разговори на Шевалие.

От своя страна Ла Моя трябваше още преди срещата в десет часа да проследи входящите телефонни разговори на Шевалие.

Той напусна наблюдателния си пост, разположен на третия етаж на една опожарена сграда на половин пряка надолу по улицата от кантората на Шевалие, и се преоблече в чифт избелели зелени работни дрехи, които бе купил от Армията на спасението. Нахлупи омачкана бейзболна шапка на главата си и се спусна по противопожарната стълба от задната страна на сградата, пренебрегнал централното стълбище на опожарената сграда, което приличаше на прегоряла филия. И бе почти толкова надеждно. Каубойските му ботуши от щраусова кожа изобщо не се връзваха с облеклото му и определено можеха да провалят дегизировката му, но имаше някои неща, с които Ла Моя категорично отказваше да прави компромиси.

Ла Моя вярваше, че дегизировката — всяка дегизировка — се гради основно от излъчването на индивида. Нито работните дрехи, нито официалният костюм на банкер, нито пък уредите и такъмите на телефонния техник можеха сами по себе си да заблудят някого; решаващ бе начинът, по който тези дрехи и съответното оборудване допълваха същността на дадената личност. Ако един човек се облече като уличен бездомник, а запази походката си на моряк, представлението му ще се превърне във фиаско. Ако същият този човек излъчва първична сила и заплаха за околните, то хората по тротоарите ще се отдръпват от пътя му. Един майстор по поддръжка на сгради трябва да разбира добре ролята, която играе, да вярва, че хората не могат да просъществуват без услугите му, да демонстрира увереност, когато отключва с ключа, който носи, или пък си служи с гаечния ключ, прибран в кутията с инструментите му.

Ла Моя се приближи до служебния вход на сградата. Вървеше с присъщата си наперена и самоуверена походка, с която бе прониквал в сградата вече пет пъти. Отвори си без всякакви усилия. Включи осветлението и без да бърза, тръгна надолу към сутерена — той се намираше в тази сграда напълно законно. Тук му беше мястото. Другите да го духат!

Стигна до задната стая и свали идентифициращото устройство, което бе поставил върху двата телефона на адвоката — техниците от телефонната компания бяха имали добрината да маркират кабелите за всеки един от телефоните. За негово огромно съжаление никой не се бе обаждал на Шевалие от момента, в който предишната вечер Ла Моя бе проверил устройството. Много популярен тип, няма що!

Може би Брул имаше нещо за тях; изходящите разговори на Шевалие бяха също толкова важни. А може би и там щяха да ударят на камък. Може би единственият шанс на Сара бе предстоящата среща в кабинета на един непочтен адвокат в най-горещия град на света. Може би всичко зависеше от способността му да проследи човека, който щеше да донесе момиченцето на семейство Китридж, да го следва толкова дълго, колкото е нужно, да върви по петите му, докато той, или тя, го отведе до Гайдаря от Хамелин и малката Сара Болд.

Тази мисъл му хареса. Може би този път съдбата щеше да се окаже на негова страна.