Гайдаря от Хамелин

45.

Карли Китридж подхвърли волейболната топка във въздуха и докато я очакваше да падне върху разтворената й длан, изведнъж изпита силна тревога за Труди, която бе останала вкъщи с гледачката. Съзнаваше, че страховете й са породени от разговора за някакъв похитител на деца, наречен от полицията Гайдаря от Хамелин. В дискусията преди началото на мача бе станало дума за предупрежденията, отправени от полицията към родителите, с които ги молеха да не поверяват децата си на грижите на други хора, докато похитителят не бъде заловен.

Карли хвана топката и сервисът не се получи. Съпругът й я погледна и извика:

— Хайде отново! Сервирай сега една хубавичка топка!

Вместо това Карли подхвърли топката към Джени — най-слабата състезателка от техния отбор, но единствената жена на пейката с резервните играчи. Изискванията на шампионата включваха и равен брой на състезателите от двата пола.

Съпругът й нервно подвикна след нея.

— Какво става, по дяволите!

Карли не смяташе, че е длъжна да му дава някакви обяснения. Това бе една от изключителните привилегии на всяка майка. Потърси ключовете на колата в джоба на Дейвид. Когато ги намери, изпита огромно чувство на свобода и облекчение.

— Помоли Дани да те докара — рече му тя.

Изражението, изписало се на лицето на съпруга й, й подсказа, че той се чувства предаден.

— Дани? — невярващо изграчи той.

Джени застана зад линията за сервис, неспособна да осъзнае, че изобщо не разбира тази игра. Един от играчите от противниковия отбор се оплака, че смяната продължава твърде дълго, и настоя да започват.

— Поне сервирай, преди да тръгнеш — примоли се Дейвид.

Джени подхвърли топката във въздуха, сервира и я отпрати в задната част на противниковото игрище. Един от състезателите я отигра и подаде на играч от предната линия. Блокадата на Дейвид се оказа безуспешна.

Карли бързо напусна залата.

Изуменият и потресен Дейвид Китридж извика след съпругата си, но предупреждението му остана нечуто:

— Не забравяй, че почти няма бензин в резервоара.

Карли Китридж напълно бе забравила за това. Горивото й свърши на единадесет преки от дома й, на ъгъла на Четиридесет и втора улица и „Стоунуей“. Заслепена от страха за детето си, тя не успя дори да паркира колата извън платното. Остави я с пуснати светлини по средата на улицата, блокирайки по този начин движението.

Изхвърча от колата и се затича по улицата. Беше загряла от волейбола и се понесе като чистокръвна кобила, пусната на състезание. Движението в Сиатъл както винаги бе претоварено и тя остави повечето коли зад себе си. Пресичаше на кръстовищата без дори да се огледа, без изобщо да забави крачка, а обхваналата я паника й даваше сили да продължи. Колкото по-бързо тичаше, толкова по-силно ставаше убеждението й, че в дома й се е случило нещо ужасно и непоправимо.

Ироничното в случая бе, че именно изоставеният пикап, зарязан по средата на уличното платно, привлече вниманието на полицията, а не похищението на Труди Китридж. Дежурният патрулиращ полицай, решил, че вероятно става дума за кражба на моторно превозно средство, поиска да се извърши проверка в дома на семейство Китридж — името и адреса офицерът получи чрез безжичния компютърен терминал, който имаше достъп до цялата компютризирана налична информация на полицията.

Карли Китридж зави зад ъгъла на Тридесет и пета улица и „Стоунуей“. Душата й се разкъсваше от неподправен ужас и тя тичаше така, както не бе тичала никога през живота си.

Приближи до вратата на кухнята и извика името на Джена — четиринадесетгодишната дъщеря на съседите, на която Карли вярваше безрезервно. Джена беше на четиринадесет, но се държеше като тридесетгодишна. Обичаше Труди като член на собственото си семейство, а майка й — една от най-добрите приятелки на Карли — живееше само през четири къщи надолу по улицата.

— Джена, аз съм — силно извика тя и отвори вратата на кухнята.

Джена лежеше на пода с разпокъсани дрехи и разголено четиринадесетгодишно телце.

Писъкът на Карли Китридж огласи целия квартал.