Гайдаря от Хамелин

20.

Във вторник сутринта, на четиринадесетия ден след отвличането на Ронда Шотц, целият град бе обгърнат от студена и гъста мъгла. Чадърите отново влязоха в употреба и изпъстриха с цветове сивотата по улиците. Дъждът, който ги заливаше неуморно този път, беше киселинен — неприятната му миризма дразнеше ноздрите, засядаше в гърлото. Над града тегнеше влага и полумрак.

Списъкът с празните къщи на Шери Дийч пристигна по факса в десет без петнадесет. Тридесет и два адреса. Ла Моя обсъди въпроса с Шийла Хил и тя се съгласи, че хората от ФБР трябва да получат този списък преди оперативката в четири часа. Независимо от това обаче Хил даде ясно да се разбере, че списъкът е притежание изключително на полицейското управление на Сиатъл. Задачата на Ла Моя беше така да поднесе информацията на конкуренцията, че те да не успеят да извлекат от нея нищо, което би могло да им е от полза.

Притиснат от времето и от настоятелността на Хил, Ла Моя трябваше да потърси доброволци за проверката на съответните адреси: четирима служители от неговото отделение в отдел „Убийства“, една полицайка от „Сексуални престъпления“ на име Синди Дуфур, някой си Рънт от отдел „Наркотици“, който се нуждаеше от допълнителна работа срещу заплащане, Болд и Гейнис.

Ла Моя разпредели адресите между ченгетата. Те трябваше да обиколят съседите и да разпитат дали не са забелязали необичайно раздвижване наоколо, да проверят входните ключалки и да огледат въпросната собственост. Ако успееха да се свържат с евентуални собственици и да получат легално разрешение за влизане в имота, Ла Моя би искал да разгледат къщата и от вътре, като обърнат специално внимание на горните етажи. Той лично измисли кодовото име на операцията. Стая с изглед.

В душата му се бореха вълнение от предстоящата работа и вледеняващия го страх за изчезналите деца.

Въпреки неуморната работа все още не разполагаха с достатъчно информация, която да им позволи да разберат и предвидят следващия ход на Гайдаря от Хамелин. Без такава информация само слепият късмет би им помогнал да разрешат случая. От първостепенно значение за тях бе начинът, по който похитителят набелязва жертвите си. Възможността да ги избира произволно бе повече от минимална — според изготвения психологически профил Гайдаря от Хамелин винаги внимателно планираше действията си. Никой не можеше да каже дали жертвите се определяха чрез родителите им, или благодарение на някаква информация, свързана със самите бебета. Родителите изглеждаха по-вероятната възможност, защото всичките бебета бяха бели и приблизително на една и съща възраст. Очевидно бе, че похитителят разполага с достатъчно информация за жертвите си. Той би могъл да си я достави от различни източници, включително и от Интернет, където се отпечатваха национални бюлетини с ражданията в страната. Чрез Интернет можеше да се получи достъп до всички броеве на вестниците на стотици малки градчета в страната, в които неизменно се публикуваха данни за новородените. Похитителят трябваше само да се разтърси из мрежата, за да намери всичко, което му е нужно.

ФБР, с техните възможности и почти безкрайни човешки ресурси, вече шест месеца се опитваше безуспешно да открие връзката между отделните жертви. А Ла Моя основателно се съмняваше дали неговите хора ще успеят да направят този толкова труден пробив.

Веднага след въпросите, касаещи избора на жертвата, се подреждаха въпросителните, свързани със самото осъществяване на престъплението — така наречения modus operandi. Точно поради тази причина разкриването на евентуалната система за наблюдение, използвана от похитителя, беше от изключително значение за разследването.

Обиколката по адресите, в която Лу Болд се бе включил по собствено желание, му предлагаше възможност да проветри мозъка си, да подреди мислите си, да преосмисли приоритетите си. Прокламираното от Лиз духовно просветление, както и намерението й да се откаже от медицинското лечение, за него не бе нищо друго, освен външен израз на обхваналата я деменция. В момент, в който физическото оцеляване на жена му бе повече от несигурно, идеята да се остави съдбата й в ръцете на Бог му се струваше равнозначна на най-лесния и сигурен начин за бързо слизане с асансьор — чрез прерязване на кабелите му. Само че едновременно с това Болд си даваше сметка, че по никакъв начин не би могъл да овладее ситуацията и да я принуди да поднови лечението си. Тъкмо обратното — въпреки всичките си страхове, бе длъжен да приеме решението й. А това на свой ред го принуждаваше да се обърне с лице към най-ужасните си страхове. Неспособен да се справи с тях, той предпочиташе да избяга и да се зарови в работа.

Така че в този дъждовен вторник от март Болд стисна волана на стария служебен шевролет, който караше от шест години, и притиснал клетъчния телефон към ухото си, пое по улиците на града. Чрез телефона се свързваше със собствениците на празните къщи. Или пък с техните наследници. Болд излагаше пред тях желанието си да влезе в съответната сграда, без да споменава нищо за писмени прокурорски разпореждания или заповеди за обиск. По-предпазливите от тях, които държаха да са сигурни, че е човекът, за когото се представя, изявяваха желание на свой ред да се обадят в полицейското управление и да поискат да разговарят с Болд — искане, което се усложняваше значително от факта, че той е на път и използва клетъчен телефон, но което в крайна сметка не бе неизпълнимо.

Той бързо преодоляваше подозрителността на хората, с които разговаряше. Научи се как да насочва разговорите към Гайдаря от Хамелин и да въздейства върху чувствата на съответния си събеседник. Един по един хората отваряха вратите на домовете си пред него, а той правеше някакви отметки върху списъка си, провираше се с колата през претовареното уличното движение, отчаяно се опитваше да се абстрахира от личните си проблеми, за да може да свърши добре работата, с която се бе захванал.

Най-удовлетворителни и резултатни бяха разговорите му със съседите, които представляваха и най-голямото предизвикателство пред професионализма му — внимателно да измъкне от потенциалните свидетели факти, които на самите тях им изглеждаха маловажни и незначителни. През тези два часа той успя да остави зад себе си света на химиотерапията и миризмата на бетадин, както и спомена за ненаситната жажда за живот, изписана по лицата на онези, които бяха белязани да умрат. В три часа му оставаха само още два адреса.

Ла Моя се бе отнесъл към него като учител към любимия си ученик и му бе дал четирите адреса, които се намираха най-близо до собствения му дом. Единият от тях беше на границата с неговия квартал — на половин миля западно от Грийн Лейк. По този начин Ла Моя му бе предоставил възможността да се прибере у дома по-рано — преди края на работното време в четири часа, и му бе спестил необходимостта да шофира в най-натоварения трафик. Болд съзнаваше всичко това, но нямаше никакво намерение да се прибира рано у дома.

Когато стигна до последния адрес, той спря, паркира и огледа внимателно улицата, търсейки бял микробус или пикап. Изчака малко, разгледа прозорците на къщата, като се опитваше да долови някакво движение, сянка, промяна на светлината… каквото и да е. След няколко минути слезе от колата и се запъти към една от съседните къщи. Изкачи се по стълбите, почука и бе въведен в малка стая, претъпкана с мебели с изкуствена кожена дамаска и бродирани възглавнички, изобразяващи Лондонския мост, Исус и „Последната вечеря“. На страничната облегалка на един фотьойл бе оставено друго такова ръкоделие, на масичката имаше изпотена чаша с кола. Столът беше обърнат към двадесет и седем инчов цветен телевизор, настроен на търговския канал.

Зад телевизора беше прозорецът, през който се виждаше съседната къща.

Фигурата на жената подсказваше, че тя си пада по чийзбургери, пържени картофки и ванилови шейкове. Бледите й подути крака бяха обути със сини гумени плажни сандали. Тя внимателно затвори вратата след него — заприлича му на жителка на Флорида, която се приготвя за опустошенията на предстоящ ураган. След това, без да прави опит да съкрати дистанцията помежду им, със забързани ситни крачки се върна към относителната безопасност на любимия фотьойл. Полицейските значки обикновено притесняваха хората.

— Не можете да останете дълго. Нищо че сте от полицията. — Тя грабна телефона. Държеше го така, както някои ченгета държаха оръжията си.

— Няма да е необходимо — отвърна Болд.

Тя очевидно искаше да купи нещо и бързаше да го поръча. Няколко черно-бели рибки се гонеха из поставения наблизо аквариум, в който водата непрекъснато бълбукаше. На дъното на аквариума имаше порцеланово пиратско корабче, покрито със зеленикава слуз.

— Искам да ви задам няколко въпроса за съседната къща. Питам се дали не бихте могла да изключите телевизора за малко? — Според рекламата, която вървеше в момента, жилетките с прасковен цвят струваха двадесет и девет долара и осемдесет и пет цента плюс шест долара и половина за ДДС и доставка. Оставаха още две минути за поръчки.

Тя взе дистанционното и изключи говора.

— Благодаря ви — кимна Болд. — Тя обаче продължи да се взира в безмълвния екран.

— Елеонор Пруит умря в съседната къща преди по-малко от шест месеца. Мисля, че беше болна от рак на панкреаса.

Болд не желаеше да му се напомня за болести и смърт.

— Никой не живее там в момента, ако това е, което ви интересува.

Болд се питаше какво толкова я привлича в сменящите се цветове на безмълвния телевизионен екран, че не й позволяваше дори и за миг да отклони поглед оттам и да го погледне.

— Някакви посетители? — Болд усети стягане в гърдите.

— Разни хора се мотаеха наоколо. В началото си помислих, че може да са от местната църква. Докато Елеонор беше болна, хората й носеха храна от време на време. Но тези не бяха от тях. Тия си бяха чисти паразити — застрахователни агенти, търговци на недвижима собственост, данъчни служители. Никога не съм си представяла, че една смърт може да довлече до прага ти толкова много институции. Тъй че през къщата на Елеонор минаха повече хора след смъртта й, отколкото приживе.

— А напоследък?

— Онзи прозорец гледа право към къщата й. Виждате, нали? И това ме притеснява — разни непознати да се разхождат необезпокоявани наоколо. Откъде да знам какви са и що са?

— Навъртал ли се е някой около къщата наскоро? — повтори Болд. — Съвсем наскоро?

— Преди време си купих пистолет. Законен е — информира го тя и за пръв път го погледна в очите. Съвсем за кратко. — Имам го вече почти две години. Тъй че хич не им трябва да ми досаждат и на мен — ще им дам да се разберат.

— Става дума за съседната къща — продължи да настоява Болд. — Появявали ли са се непознати наскоро? Мадам?

— Във вашата къща имате ли стоножки? А хлебарки? Мразя тези проклети буболечки. Ужасно ме притесняват, по дяволите…

Той не погледна към телевизора. Може би в момента продаваха някакъв препарат срещу хлебарки.

— Виждала ли сте някого наскоро, мадам? В съседната къща?

— Те се крият по тъмните и влажни ъгълчета на къщата. Най-лошо е в кухнята. Пъхат се в ъглите около кофата с боклук. Призлява ми като ги видя. Единственото, което исках да разбера, е колко ще ми струва, за да се отърва от тях. Човек би си помислил, че не би трябвало да му представлява проблем да ми каже поне това.

— За кого говорите? — попита Болд, който най-после прозря смисъла на думите й. Сърцето му учести ритъма си.

Тя посочи телевизора и заяви:

— Това е Джери. Той продава електроника. Хич не ми е интересно. Но виж Дороти е друго нещо. Тя продава дрехите. Гледал ли сте я някога?

— Вие кого разпитвахте за хлебарките? — отново попита Болд.

— Онзи мъж с пръскачката — веднага отвърна тя.

— В съседната къща? — подсказа й Болд, нарушавайки по този начин основополагащия принцип на добрия разпит. — Някой пръскал срещу домашни вредители в съседната къща?

— „Ще трябва да позвъня в офиса, за да питам“, вика ми той. Майната му! Не ми даде дори визитна картичка. Но ще ви кажа нещо — щом някой е твърде зает, за да ми свърши работа, то тогава някой друг ще получи парите ми. Просто и ясно. Поне що се отнася до мен.

— Значи вие сте разговаряла с него? И сте могла да го разгледате — заяви Болд. Отчаяно се нуждаеше от тази информация. Гайдаря от Хамелин бе използвал маскировката си на хигиенист от службата за борба с домашните вредители, за да огледа тази къща и да влезе в нея, без да събуди подозренията на съседите. А тази жена тук го бе видяла с очите си.

— Шегувате ли се? Та той не пожела да ми отдели и една секунда от времето. Дори не се обърна да ме погледне. — Тя додаде недоумяващо: — Значи вие наистина никога не сте гледал този канал?

— Видяхте ли го да пръска из къщата? — продължи да разпитва Болд. — Кога?

— Тук продаваха една лятна рокля, която наистина ми хареса. Почти като тази, но само че червена.

— Госпожо… — Болд се опита да си спомни името й. Не можа. Само преди година не би имал такива проблеми с паметта.

— Та оная рокля се продаваше в момента, в който го видях. Веднага се сетих за хлебарките и стоножките и си рекох: „Точно този човек ми трябва!“. Веднага станах, излязох на задната врата и извиках след него. За мен това не е лесна работа — да скоча от стола и да прекося къщата толкова бързо. А той не ми обърна никакво внимание! Как е възможно да държат на работа един толкова груб и невъзпитан човек?

— Лятната рокля — сериозно повтори Болд, който най-после успя да й влезе в тона. За нея времето не се измерваше в часове и минути, а във видове стоки, които се предлагаха за продан от телевизионния екран.

Тя го погледна за втори път. За кратко.

— На няколко пъти го виждах да се мотае из къщата, но изобщо не си спомням по кое време на деня беше.

— Значи сте го виждала няколко пъти? — Болд не беше провеждал такъв разпит от доста време насам. Самият той усещаше, че не е във форма, че не може да прецени правилно момента. Ако се подходи неправилно към разпита, дори и най-добрият свидетел може да бъде подведен и объркан, принуден да повярва, че нещо не е видял или разбрал както трябва. — Кога? Колко пъти? — Болд я притискаше, караше я да бърза, подхвърляше й отговорите, които искаше да чуе. При други обстоятелства би побеснял от гняв, ако завареше някой от детективите си да провежда разпит по този начин.

— Няколко пъти. От разстояние. Разбира се, че съм го виждала. Но да върви по дяволите! Не ме интересува.

— Кога? — Болд се озова в собствения си капан; не можеше да се откаже от въпросите, които не водеха доникъде, а само ги принуждаваха да тъпчат на едно място и да повтарят едни и същи неща.

— Може би вчера. И онзи ден.

— Значи скоро.

— Казах вчера, нали? Колко по-скоро от това искате?

— Днес виждала ли сте го? — попита Болд.

— Не.

Болд й подаде визитната си картичка.

— Тук е записан телефонният ми номер. Обадете ми се, ако си спомните още нещо за него. И сигурно ще се наложи да разговаряме с вас отново.

— Не и по това време на деня. Ще трябва да изчакате, докато започне техническата част на това предаване. На кого му пука за разните там компютри и видеомагнетофони? — Тя погледна визитката на Болд и на лицето й изведнъж се появи широка усмивка. — Я ми кажете — изведнъж рече тя и накара Болд да се спре до вратата и да се извърне да я погледне. — Да познавате случайно някой, който пръска по домовете срещу стоножки и хлебарки?

Болд потърси Ла Моя по клетъчния телефон с намерението да го информира, че смята да влезе в къщата въз основа на презумпцията за предполагаема връзка с извършените престъпления. Не можа да се свърже с него, но отбеляза в бележника си часа на позвъняването. Заобиколи празната къща и спря пред задния вход — не желаеше да привлича ничие внимание, всичките му сетива бяха изострени до краен предел. Бяха му нужни три минути, за да намери резервния ключ — откри го под една саксия. Поспря за миг пред задната врата и измъкна личното си оръжие.

Краткият досег с пистолета го изпълни с ужас. Започваше все по-ясно да си дава сметка, че оперативната работа май трябва да се върши от по-младите офицери.

Болд внимателно и предпазливо обиколи стаите, подготвен за всякакви изненади. В къщата миришеше на прах и застоял въздух. Болд бавно тръгна нагоре по стълбите — движеше се възможно най-безшумно. Въображението му допускаше, че Гайдаря от Хамелин може да се намира на горния етаж в същия този момент. Представи си евентуалния сблъсък помежду им. Насилието. Тръсна глава, за да прогони тези образи от съзнанието си, и се съсредоточи върху изкачването — внимателно премерваше всяка стъпка и се ослушваше напрегнато. Непрекъснато си повтаряше, че ченгетата, които действат прибързано, обикновено допускат грешки. Стрелят по малки деца, появили се ненадейно пред тях, позволяват на високия адреналин и въображението им да изкривяват действителността, разстрелват мирни граждани, пристигат на неточни адреси, доверяват се на непотвърдени свидетелски показания.

Площадката на втория етаж се появи пред очите му. Винаги бе оставал изумен от болезнената яснота на образите, съпътстваща подобни изпитания. Можеше да различи дори прашинките върху дъсчения под на площадката. Те се въртяха във въздуха като мъглява завеса, летяха в своя бавен и безмълвен танц. Сърцето му биеше като обезумяло, шуменето на кръвта в ушите му го оглушаваше — туп-туп… туп-туп… туп-туп… Болд съзнаваше, че страхът бе в състояние да опорочи всичко, да стане причина за неправилни преценки и непремерени реакции. Опита се да се абстрахира от него. Стъпи на площадката и огледа коридора. Четири врати. До една затворени.

Болд рязко отвори първата врата и се прикри зад касата. Претърси цялата стая, прерови всички шкафове, но не откри нищо, което да представлява някакъв интерес.

Във втората стая бе същото. Нищо интересно. Застоял въздух, пропит с миризмата на старост и лекарства.

Болд провери и останалите две стаи — едната се оказа спалня, а другата — баня за гости. Прибра пистолета в кобура. Още веднъж обходи трите спални. Едната гледаше към улицата. Пред прозореца й имаше люлеещ се дървен стол, а пердетата, за разлика от тези в другите стаи, бяха леко открехнати. Местоположението на люлеещия се стол му припомни за другия стол, който бяха намерили в приспособената нарколаборатория. Приликата веднага се набиваше на очи.

Болд си представи Гайдаря от Хамелин седнал в този стол — люлее се и наблюдава целта си, затворена като в рамка от полуспуснатите пердета. Болд се настани на стола, който изпука под тежестта му.

Погледна към ширналата се пред очите му панорама от около стотина къщи. Облегна се назад и видя, че пролуката в пердетата ограничава броя им до около тридесетина сгради, отдалечени на шест до десет преки оттук. Някъде в този периметър вероятно се намираше следващата цел на Гайдаря от Хамелин.

Болд огледа къщите една по една. Беше ченге, а кой по-добре от него знаеше, че хората често не можеха да видят отделните дървета, защото наблюдават единствено гората.

Очите му обходиха всеки покрив, всяко дърво, всяка улица. И изведнъж, измежду всичките тези къщи, алеи, веранди, прозорци и покриви, очите на Болд различиха до болка позната гледка. Присви очи, напрегна се максимално, за да огледа всяка подробност. Възможно ли бе това? И после внезапно осъзна, че няма измама. Да! Той гледаше право към собствената си къща.

Болд излезе от къщата на бегом, веднага запали колата и натисна педала на газта до пода.

Някои ченгета привличаха неприятностите така, както красивите момичета привличат погледите и задявките на уличниците безделници. Пуснати условно престъпници ги дебнеха, заплашваха ги, нападаха ги; алчни адвокати завеждаха дела срещу тях. Болд само веднъж през дългата си кариера бе ставал мишена на подобни действия. Но самата мисъл, че не той, а децата му можеха да се окажат истинската мишена го пришпорваше да пресича като обезумял на кръстовищата и да се носи с вой по тихите улички на жилищните квартали.

Колата поднесе, когато той рязко натисна спирачките и спря на алеята пред къщата си. Изобщо не си направи труда да угаси двигателя и да затвори вратата. Изхвърча от колата, спусна се към задната врата, влетя вътре и изкара акъла на икономката. Тя изпусна на пода изпраните дрехи, които държеше в ръце, и с писък избяга от кухнята.

— Марина! — извика след нея Болд. — Децата?

Тя се върна, като го гледаше глуповато.

— На детска градина са — отговори Марина с отчетливия си мексикански акцент. Лицето й пламна от негодувание.

— Ти ли ги заведе?

— Че кой друг?

Марина не беше никак лесна. И Болд съзнаваше, че трябва да бъде по-внимателен с нея. Той си наложи да се успокои — децата не можеха да бъдат отвлечени от детската градина. Въпреки това се обади на Мили Уигинс, която потвърди, че са там. Беше видял собствената си къща от онзи прозорец. Нима това бе само съвпадение? Мразеше тази дума. И въпреки това доказателствата по случая, с които разполагаха до момента, не подкрепяха една такава теория. В нито един от останалите градове не са били отвличани деца на ченгета.

И все пак думата съвпадение не съществуваше в речника на добрия детектив. В полицейската практика всяко нещо си имаше своите основания и причини.

Гайдаря от Хамелин отвличаше бели деца по-малки от десет месеца. Сара беше на две годинки, а Майлс — на четири.

— Аз заведох децата. Винаги аз ги водя. И защо връхлетяхте по този начин в къщата? Уплашихте ме до смърт. Вижте какво стана с прането! На пода. Пълна бъркотия. Ще трябва да го пера отново.

— Всичко е наред…

— Не е наред! Уплашихте ме до смърт, като… влетяхте по този начин. И ми се разкрещяхте! Разбира се, че аз ги заведох на детска градина. Вие какво си мислихте? Пресвета майко… уплашихте ме до смърт!

— Виждала ли си някой да се върти около къщата, Марина? Помисли! Хигиен… някакъв мъж, който пръска по домовете срещу домашни вредители?

— Не съм виждала такъв.

— Сигурна ли си?

Ноздрите й се разшириха от яд. Очакваха го неприятности.

— Аз ли ще взема децата или ти? — попита я той. Сърцето му забави ритъма си. Сега, когато Лиз я нямаше, Болд се ръководеше от решенията на икономката. Убеден, че, когато става дума за отглеждането на деца, всяка жена е в състояние да се справи по-добре от кой да е мъж, Болд предпочиташе да си държи устата затворена. Лиз щеше да му откъсне главата, ако разбере, че е ядосал Марина.

— Вие трябва да ги вземете — информира го тя. Ядно поклати глава, в наситенокафявите й очи проблесна неодобрение. — След работа обаче. И какво правите тук по това време? Още е много рано.

— Имах работа наблизо — призна си той.

— Така ли? Да, ама аз още не съм приключила с чистенето. А вие знаете какво е отношението ми към хората, които ми се мотат в краката докато чистя.

— Тръгвам.

— Да. И не забравяйте да вземете децата.

— Ще ги взема.

— Пресвета майко, с какви неща трябва да се примирявам в тази къща!

Болд се върна в необитаемата къща и заключи вратата. Прибра се в управлението, но предпочете да не разговаря с Ла Моя преди четири часа, за да му спести необходимостта да премълчава тази информация по време на оперативката. Смяташе, че хората от полицейското управление на Сиатъл ще трябва да продължат да наблюдават въпросните къщи и през нощта, като обърнат специално внимание на тази, от която се бе върнал току-що. Поради тази причина си направи труда да издири Гейнис, която шумно хрупаше бишкота в кафенето на управлението.

— Някакъв успех? — попита го тя с пълна уста.

— Попаднах на една къща западно от Грийн Лейк. Една съседка забелязала хигиенист от службата за борба с вредителите да обикаля наоколо.

Тя спря да дъвче и го изгледа напрегнато. После рече:

— Повече е от онова, което аз открих. — Вдигна ръка и образува нула с двата си пръста. — Провери ли къщата?

— Да. Намерих един стол точно пред един от прозорците на втория етаж. Искам да се върнем там и да се поогледаме отново.

— Искаш да кажеш, че искаш аз да отида там — поправи го тя, схванала намека му. — Ти не можеш. Имаш две хлапета и жена, за които да се тревожиш. — После бързо додаде: — Не исках да прозвучи по този начин.

— Какво стана с видеокасетата от охранителната камера на Андерсън? — попита я той.

— Изгледах я до половината. Обикновено я гледам преди лягане — с пръст върху бутона за бързо превъртане напред. Не бих казала, че е особено интересна. Заспивам почти веднага. Ако тази нощ ме изпращаш…

— Не те пращам никъде. Аз работя на горния етаж.

— Е, тогава отивам по собствено желание — заяви тя. — Въпросът е в това, че няма да имам време за касетата. Ще взема първата смяна — от осем до два. Така добре ли е?

— Ла Моя решава — напомни й той.

— Какво ти пречи да отидеш на оперативката в четири часа и да видиш дали момчетата на Флеминг не биха могли да ни помогнат.

Той се ухили.

— Какво стана…

— Дикси извърши аутопсията на Андерсън днес — прекъсна го тя. Гейнис имаше способността да предвижда въпросите на Болд. Още една причина да я цени толкова.

— Всичко ли е готово?

Тя кимна.

— Остава да се напише протоколът. — Продължи да дъвче. — Онзи тип наистина се е ударил в ръба на ваната. Но не този удар е причинил смъртта му. А счупването на шиен прешлен номер три. Което, според доктора, се е случило преди удара в ръба на ваната.

— Преди значи.

— Докторът твърди, че счупването на прешлена е станало преди падането. Но това си остава само теория. Той разполага с данни за ливидността и кръвонасядането, които предполагат блокиране на каротидната артерия, но не би могъл да е абсолютно сигурен, защото самото падане също би могло да причини това.

— Искаш да кажеш, че извършителят е познавал добре човешката анатомия?

— Удавянето във ваната е било симулирано от човек, който съвсем съзнателно е искал да заблуди лекаря, извършващ аутопсията, или пък от някой, който ужасно е бързал да прикрие следите си и случайно е извадил голям късмет.

— Каротидната артерия — повтори Болд. — Удушен? В гръб?

— Причина за смъртта е шиен прешлен номер три — припомни Гейнис. Сега беше неин ред да го изпита.

— Значи го е нападнал в гръб? — предположи той.

Допирът между двамата би могъл да обясни цветния прашец, полепнал по дрехите на Андерсън, макар че Болд се съмняваше в това. А и прашецът бе намерен по коленете на панталона на Андерсън.

— Хваща го, завърта и край!

— Андерсън се е обърнал с гръб към своя посетител и… лека нощ! Значи става дума за човек, който е бил достатъчно висок, за да се справи с Андерсън, нападайки го в гръб. Мъж, предпазлив и внимателен като самия Андерсън. Двамата сигурно са се познавали. Или поне Андерсън му е вярвал достатъчно, за да го покани в дома си.

Гейнис го погледна.

— Някой от неговите информатори? Знаеш ли, когато заговориш по този начин, започваш да приличаш повече на Матюс, отколкото на самия себе си.

Забележката й го жегна. Не му се искаше колегите им да ги възприемат като толкова близки. Призракът на единствената нощ, която бяха прекарали заедно, все още го измъчваше. Макар че той, както и тя, бе оставил това преживяване далеч в миналото.

Гейнис лакомо излапа останалата част от бишкотата и обърса трохите, полепнали по пълните й устни. Имаше момчешки вид, който може би се дължеше на мъжката кройка на дрехите, които обикновено носеше.

— Докторът трябва да направи още някои тестове, преди да приключи.

— Искам да бъда информиран, когато излезе окончателното заключение. Андерсън е важен за нас… за Ла Моя — коригира се Болд.

Тя го изгледа развеселена, но после изражението й рязко се смени.

— Жертва — с разбиране промълви тя.

— Да — съгласи се той.

Ако цялата информация се анализираше правилно, Анди Андерсън би могъл да проговори от гроба и да ги отведе до Гайдаря от Хамелин. Жертва. Болд мълчаливо се помоли да няма повече.