Гайдаря от Хамелин

61.

Болд посрещна Дафни на изхода на багажното в двадесет и три часа и петнадесет минути. Тя носеше пътна чанта, дамска чанта и кожено куфарче за документи.

Болд седна зад волана.

— Никога не бих искала да преживея това отново — заяви тя. — Не съм много добра лъжкиня.

— Получи ли се? — попита я Болд.

— Повярваха ми. Хванаха се на думите ми. Довериха ми се. — Тя го погледна. Светлините от фаровете на отсрещните коли танцуваха по лицето й. — Хрумвало ли ти е, че ние се принизихме до тяхното ниво и станахме точно като тях? Като семейство Кроули? Ти и аз. Превърнахме се в двойка измамници. Лъжем хората. Мамим ги. По време на полета повърнах. Но не заради пътуването.

Колите продължаваха да фучат край тях — един нескончаем поток от гуми и метал.

— Но те се хванаха? — отново настоя Болд. Искаше да чуе всяка подробност.

— Влязох в дома им, тикнах значката си под носа им, прибрах си я, преди да са успели да я разгледат и се представих като служителка на Отдела за защита на децата. Влязох при бебето им в стаята му. Беше Ронда Шотц.

Болд я погледна за миг, а после отново насочи поглед пред себе си.

— Инспектирах цялата къща, включително и спалнята, кухнята и гаража. Поисках да погледна дори и бебешкото столче в колата им. Изиграх си ролята докрай.

— Документите? — попита Болд.

— Шевалие урежда осиновяванията. Предполагам, че семейство Хъдзън нямат и най-бегла представа в какво са се забъркали. Убедени са, че са подкупили някакъв адвокат, за да изтегли името им по-нагоре в списъка на семействата, чакащи осиновяване. Повдигнах въпроса за парите. Отговорът им беше подготвен предварително и очевидно добре отрепетиран. Показаха ми един-единствен чек, издаден на името на Глория Афертън за покриване на медицинските й разходи: девет хиляди долара и нещо. И още един чек на името на Шевалие за заплащане на услугите му: пет хиляди долара — максималната сума, позволена при частно осиновяване в Кентъки. Предполагам, че останалата сума е била изплатена в брой, в акции или пък в облигации. Кой знае?

— Какво е впечатлението им от Шевалие?

— Сторил им се е твърде хлъзгав и хитър. Жената е убедена, че са си осиновили нежеланото бебе на някакво известно семейство — точно както им е казал Шевалие. Но тази подробност за тях е без значение. Били са готови да си купят дете без всякакви обяснения за произхода му. Останалата част от процедурата напълно съответства на закона на Кентъки за осиновяване: някаква жена, социална работничка от Луизиана, им телефонирала няколко пъти и ги разпитвала за тях самите.

— Лиза Кроули — предположи Болд.

— Може би. — Дафни говореше съвсем тихо. Очевидно бе силно разстроена от разговора със семейство Хъдзън. — Те изпратили на въпросната служителка видеофилм, на който заснели дома си и квартала. Заверили нотариално нужните документи. Изпратили чековете. И чакали.

— Поискали ли са техни снимки? Видеофилм? — попита Болд. Тези подробности бяха от съдбоносно значение за изпълнението на плана, измислен от Дафни.

— Според семейство Хъдзън не е станало въпрос за това. И аз мисля, че е точно така. На никои родители не може да бъде отказано правото да си осиновят дете заради външния им вид. Това би било форма на дискриминация.

Това беше от решаващо значение за успеха на замисъла им и Болд дълбоко се надяваше, че не са били изпращани никакви снимки.

— Как са получили детето?

— Бебето е било донесено в кантората на Шевалие от социалната работничка. Цялата процедура отнела по-малко от час.

— Съдия Адамс?

— Изобщо не са се срещали с него. Но името му фигурира в документите. — Тя се поколеба. — Видях документите. Доколкото можах да преценя, те са съвсем редовни, Лу. Струва ми се, че осиновяването на семейство Хъдзън съвсем спокойно може да бъде категоризирано като законно.

— Шевалие се е погрижил всичко да е както трябва — отбеляза Болд. — Оставил ги е те да пренесат детето през междущатските граници. Някой доставя детето в града, а осиновителите го отвеждат. Много е предпазлив.

Въздъхна глухо.

— А Ронда Шотц? — попита.

— Тя е добре. Спеше в детската. Дадох им свидетелство за удовлетворителни санитарни условия, при които се отглежда детето, и си тръгнах. А следващото сигурно ще ти хареса: помолиха ме да поздравя госпожица Чембърс, социалната работничка. Лиза Кроули очевидно създава добро впечатление у околните.

— Нали така си вади хляба — саркастично подхвърли Болд.

— Ами семейство Бремър? — попита го Дафни.

— Детската стая е напълно готова. Но нищо не е било използвано. Няма памперси. Повечето от дрешките все още си стоят с етикетите. Една детска стая, приготвена в очакване на бебето.

— Това ли е всичко? Всичко, с което разполагаме?

— До телефона в кухнята има календар, на който е отбелязан уикендът, а под него пише НО. С главни букви. Ню Орлиънс. Те са. Не можах да намеря телефонната сметка за март — може би още не е пристигнала — но през февруари са се обаждали в кантората на Шевалие поне веднъж седмично. Те са — повтори Болд. — Труди Китридж.

— По дяволите! — възкликна Дафни, обърна се и свали стъклото на прозореца, за да глътне малко чист въздух. — Кошмарна работа. — Раменете й се стегнаха и на Болд му се стори, че тя плаче.

Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той отговори и чу характерен женски глас, който изговори думите:

— Окръг Скагит. — Беше Тереза Русо, компютърният експерт, с която Болд се бе консултирал за видеофилма с условията по отвличането на Сара.

— Моля?

— Кабелният оператор, излъчил предупреждението за влошените метеорологични условия в програмата на Си Ен Ен. Той обслужва Скагит. Него ден са излъчили предупреждение за възможно наводнение.

— Работиш до късно.

— Съобщението се бе забутало из електронната ми поща. И се боя, че е стояло там цели два дни. Съжалявам за това, но получавам по тридесет и пет съобщения на ден. Помислих си, че би искал да научиш веднага.

— Скагит? — попита Болд. — Сигурна ли си?

— Абсолютно — изръмжа Русо. — Това ще се отрази добре на разследването, нали? Искам да кажа, че камионите на ФедЕкс, изпратени в Скагит по това време, едва ли са били чак толкова много. Сигурна съм, че са били значително по-малко, отколкото в централната част на Сиатъл.

— Имаш ли някакви познати във ФедЕкс?

— Може и да познавам някой от компютърния им отдел — отвърна тя. — Все пак компютърните специалисти сме една относително малка и затворена общност. Може да се окаже дори, че именно ние ги снабдяваме с програмни продукти. Ще трябва да проверя.

— Провери — настоя Болд. — Хората в компютърния отдел би трябвало да имат достъп до всички дневници и разписания на камионите.

— Искаш да опитам, или настояваш непременно да получиш тази информация? — заинтересува се Русо.

— Имаш ли нещо против?

— Никакъв проблем. Значи се интересуваш от маршрутите и разписанията на всички коли, работили в Скагит?

— На двадесет и втори март.

— Датата ми е известна. — Болд долови колебанието, предшестващо следващия й въпрос. — Как е Лиз? Чух, че излязла от болницата.

Произнесе думите с такава интонация, че те прозвучаха като смъртна присъда. А може и да имаше известно основание.

— Наистина си е вкъщи — потвърди Болд. — Добре е. — Погледна часовника на таблото на колата. Беше обещал да се обади у дома, но не можеше да си спомни за колко часа беше уговорката им. Изобщо не беше сигурен, че Лиз наистина е добре. Отново насочи вниманието си към Русо. — С риск да ти се сторя нахален, искам да знаеш, че колкото по-скоро…

— Разбрах. Какво да правя, ако открия нещо? Да ти изпратя съобщение по електронната поща?

— Ще имаш ли нещо против да минеш и да оставиш онова, което си научила, при Лиз?

— Договорихме се. И без това искам да я видя.

Болд й благодари и затвори.

— Нещо важно? — попита Дафни и избърса носа си с книжна кърпичка.

Тя познаваше гласа му твърде добре. Познаваше и него самия. Беше доловила вълнението, прокраднало се в гласа му, усетила бе трескавото му очакване и нетърпение. Болд не беше споменал на хората от екипа си за камиона на ФедЕкс; беше запазил тази информация за себе си, макар че не беше сигурен защо. Още лъжи. Но те вече не го измъчваха толкова. И той си даваше сметка, че е затънал до гуша в неприятности.

Вляво на пътя се появи къщата на семейство Бремър и му спести необходимостта да отговаря на въпросите й.