Гайдаря от Хамелин

54.

Измъчван постоянно от безмилостните си тревоги и страхове, Болд, както никога преди, започваше да вниква в психиката на криминалните престъпници. Най-напред се започваше с дребни лъжи, породени от остра необходимост; тези лъжи бързо прерастваха в огромни неистини, подхранвани от самолюбие, егоизъм и алчност. Алчността на Болд бе съсредоточена около дъщеря му; страстната потребност на криминалните типове да притежават пари и власт при Болд бе трансформирана в отчаяна нужда да съхрани семейството си непокътнато. Представяше си как държи Сара на ръце и й разказва приказки; виждаше се как я слага на скута си и й пуска любимите си джазови изпълнения. И тя му лисваше така, както не му бе липсвал никой друг човек през живота му.

Дафни се свърза с един от най-известните и най-дейни домове за деца, защото вярваше, че неговите служители са експерти по въпросите на осиновяването — както легално, така и незаконно. За Болд това посещение означаваше двустранен подход към разследването: от една страна, бяха доказателствата, свързани с отвличанията, а от друга — резултатите от тези отвличания. Евентуалните осиновявания. Сара и Труди Китридж, както и още десет други деца, се намираха някъде по средата.

Домът за момчета „Луи Чарлмейн“, внушителна каменна постройка, отделена от пътя чрез застлана с чакъл алея за автомобили под формата на полуокръжност, беше най-представителната сграда в района. Приличаше по-скоро на аристократичен клуб, отколкото на междуселски хан. Огромната входна врата се помещаваше между две високи колони в коринтски стил. Обикновеният електрически звънец, монтиран до тях, приличаше на грозна брадавица, поникнала на иначе красивото лице на сградата.

Един чернокож мъж с лъщяща от пот кожа отвори вратата след позвъняването им. Имаше силни и мускулести ръце, голяма глава, изпъкнало чело и надвиснали вежди, които частично прикриваха проницателните му тъмни очи. Покани Болд и Дафни в огромното, напомнящо пещера фоайе, в което тегнеше неприятната миризма на изгоряло, предизвикана очевидно от изтънения трион, с който мъжът режеше дебели дъски. Гъст сивкав облак дим се стелеше над главите им.

— Доктор Монтевет? — попита Дафни.

— Оттук, моля — подкани ги мъжът и изостави за момент строителната си площадка. — Той очаква ли ви?

— Да, имаме уговорена среща.

— Стига, Кардинал! — развика се мъжът, когато едно шарено кученце изведнъж изникна край тях и се изпика на пода. — Какво правиш тук? Кой те пусна? — Мъжът се огледа и кресна: — Евлин! — Не получи отговор. — Надолу по коридора, а след това вляво — упъти той посетителите си. — А аз ще трябва да се погрижа за Кардинал и малките му бели.

В другия край на коридора, привлечен от гласа на чернокожия портиер, се появи мъж, облечен с карирана риза, кафяви панталони от кадифе и кафяви обувки.

— Бърнард Монтевет — представи се той.

Тримата се ръкуваха. Монтевет беше нисък човек с благи очи, оредяла коса и приятен южняшки акцент. На тавана в кабинета му бе монтиран вентилатор, който лениво раздвижваше въздуха, охлаждаше стените, покрити с красива дървена ламперия, избелелия зелен килим и няколкото антики, разпръснати из стаята. Перките на вентилатора хвърляха меки сенки по голямата маса от орехово дърво, разположена точно срещу огромното бюро на Монтевет.

— По принцип не приемам представители на полицията от други градове. Не си спомням кога за последен път… а аз се занимавам с „Чарлмейн“ — всъщност аз съм едва четвъртия директор на дома през цялата му сто и седемдесет годишна история; първият и единствен директор, който е бил възпитаник на дома.

— Бил сте едно от момчетата? — попита Дафни.

— Точно така. А „Чарлмейн“ се гордее с факта, че е единственият дом за момчета в страната, който не прибягва до помощта на обществени фондове. Издържаме се от едно частно дарение, направено непосредствено след Втората световна война.

Съдейки по начина, по който директорът ги наблюдаваше, Дафни остана с неприятното чувство, че той ги възприема като семейна двойка, решила да си осинови момче. И точно в този момент й хрумна идеята за спасяване на Труди Китридж. Споходи я изведнъж — целият план, готов и завършен — така както обикновено се случваше само с най-брилянтните идеи.

Прииска й се веднага да дръпне Болд настрана и да сподели плана си.

— Ние провеждаме сериозно разследване, доктор Монтевет — обади се Болд, — което налага да действаме изключително предпазливо и дискретно.

— Да, госпожа Матюс вече ме предупреди за това. — Той погледна двамата си посетители в очите; неговите бяха студени и синьо-сивкави на цвят. — На вашите услуги съм, сър.

— Незаконно осиновяване — припомни му Дафни.

— Да, така ми казахте.

Дафни побърза да обясни.

— По кой начин може да се осъществи тук, в Ню Орлиънс? Успешно при това. Как се прилага законът…

— … или се заобикаля — додаде Болд.

— Частно осиновяване — заключи Монтевет и кимна с глава. — Струва ми се, че измежду подчинените ми има един човек, който може би ще е в състояние да ви помогне. Нали нямате нищо против?

— Разбира се, че не — отвърна Дафни.

Той повика по телефона някоя си госпожица Луси. Информира ги, че тя всеки момент ще се присъедини към тях и добави:

— Същността на проблема е в това, че частното осиновяване е нещо, с което всички трябва да се примиряваме. Под частно осиновяване разбирам осиновяване, извършено без посредничеството на упълномощените държавни институции. Частното осиновяване не се подчинява на стриктните разпореждания, следвани от държавните институции, макар че и при него се изисква явяване пред съда и попълване на всички необходими документи. Частната процедура е много по-податлива на човешката алчност и на престъпните наклонности на индивида. Заключенията, до които според мен ще стигнете тук, в Ню Орлиънс — позволявам си да твърдя това, защото и аз съм чувал доста слухове по въпроса — се изразяват в това, че хората, които могат да бъдат характеризирани като заемащи по-ниските стъпала на обществената стълбица, са по-добре запознати с тази практика на осиновяване.

— Документите, които трябва да се попълват? — попита Дафни.

— Не само те — обясни Монтевет. — При осиновяването на дете биологичната майка трябва да се яви в съда. Съдията я информира, че чрез съдебната процедура напълно се отказва от детето си, както и от правото си за евентуален бъдещ юридически иск за възстановяване на родителските си права. Това е сравнително нов закон, който значително улесни процеса на осиновяване и според мен представлява положителна стъпка напред в тази насока. По време на осиновяването се изисква акт за раждане и документ, удостоверяващ доброволното явяване пред съда и отказа от родителски права. Ако съществува клауза за поемане на медицинските разноски на биологичната майка, към документите се прилага и копие от болничната й сметка. А! Госпожице Луси! Влезте, моля. — Монтевет скочи на крака и издърпа един стол за младата чернокожа жена, която влезе в стаята.

Госпожица Луси Пенфорд бе облечена със светложълта рокля и малко бе попрекалила с виолетовите сенки, наплескани по клепачите й. Тя се усмихна широко и кожата на лицето й се набръчка.

— Приятно ми е — поздрави тя.

Монтевет набързо я информира за целта на посещението им.

— … какви са начините за осъществяване на незаконно осиновяване… А аз си спомних за онова сътресение в градския съвет миналата година и за вашето…

— О, да. Струва ми се, че ще мога да им обясня за какво става дума — отвърна тя.

Акцентът й бе по-силен от този на Монтевет. Мелодичният й глас изпълни стаята. Вентилаторът хвърляше тъмни сенки по лицето й. Усещаше се слабият аромат на лавандула, дошъл заедно с нея.

— Това очевидно е продължавало години наред — започна тя. — В градския съвет, в… как се наричаше този отдел?

— Граждански регистър за движение на населението — помогна й Монтевет.

Дафни остана с впечатлението, че Монтевет знае за случилото се повече, отколкото бе готов да си признае. Зачуди се защо.

Госпожица Луси продължи:

— Вие добре знаете, че момичетата, които работят там, получават минималната работна заплата, а преживяването с толкова малко пари никак не е лесно. Идва някакъв човек и им предлага сто долара, за да издадат акт за раждане, и те приемат, без да се замислят особено за последиците.

— Точно така е ставало всъщност — обади се Монтевет.

— Установи се, че е продължавало години наред. Десетилетия може би. Ако ти трябва акт за раждане на някое дете, трябва само да си приготвиш сто долара.

— Без да е нужно да прибягваш до осиновяване — възкликна Дафни, изумена от простотата на измамата.

— Естествено — отвърна Монтевет. — Получаваш фалшив акт за раждане, в който детето е записано с твоето име, в резултат на което то става законен член на семейството ти. Кой би се усъмнил?

— Тази практика позволява на биологичната майка да бъде изплатена сума, надвишаваща болничните й сметки — обясни госпожица Луси.

— И създава жизнен черен пазар — добави Болд.

Монтевет се съгласи с твърдението му, но побърза да добави:

— Само че тя бе ликвидирана.

— Познавах някои от онези момичета — призна им госпожица Луси. — Част от тях все още излежават присъдите си. Можете да сте абсолютно уверени, че на тази практика бе сложен край. Виждам, че ви се иска да ми зададете куп въпроси, госпожице Матюс, но това не е необходимо. На тези нарушения бе сложен край! Честна дума. Онези момичета получиха доста тежки присъди.

— Но има и други начини — отбеляза Болд, опитвайки се да открие друга вратичка в закона, която би му позволила да открие Гайдаря от Хамелин или неговата съучастница.

— Разбира се, че има! — съгласи се госпожица Луси. — Чувала съм, че често се използва номерът с липсващия баща. — Присъстващите я изгледаха неразбиращо и тя побърза да обясни: — Самотна майка ражда дете и изобщо не вписва името на бащата в акта за раждане. Непрекъснато се случва. Майката или не желае да има нищо общо с мъжа, причинил й това, или пък изобщо не знае кой е бащата. Може да е наркоманка или пък има някакви други причини да не желае детето. И ето как го правят — тя продава на някакъв мъж — съвършено непознат при това — правото да впише името си като баща в акта за раждане. В случая говорим за напълно законен акт за раждане. Непознатият автоматично се превръща в законен баща на детето и придобива всички права над него — права, които майката е готова да му предостави срещу определена сума. Можете да ми вярвате, че това е най-често срещаният начин за осиновяване сред малцинствените групи. Френскоговорещите и чернокожите си купуват правото да имат дете. Евтино и лесно.

— Това обаче не важи само за чернокожите — заяви Дафни.

— Така е, имате право. Някои бели боклуци също прибягват до тази практика. Може би дори и някои млади и неопитни хлапета от предградията. Това, разбира се, е напълно законно — тя се усмихна — и си остава такова, ако измамата не бъде установена пред ДНК тестове.

— Адвокатите, които се занимават с осиновяване, имат ли нужда от някакво специално обучение или пък разрешителни за работа? — попита Болд.

Монтевет отново се включи в разговора.

— Доколкото съм информиран, в Луизиана се плащат някакви съдебни такси и се попълват доста документи при всяко осиновяване. Това е специфичен клон от правото, но упражняването му не изисква специална квалификация.

— А ако адвокатът реши да заобиколи някои елементи от процедурата по осиновяването? — отново попита Болд.

— Разбирам какво имате предвид. Но никой не би могъл да уреди законно осиновяване без съдействието на съдия, защото осиновяването задължително изисква явяване в съда. С една дума, никой адвокат не би могъл да го направи сам.

— Но ако е подкупил съдията? — попита Дафни.

Монтевет и госпожица Луси се спогледаха.

— Госпожице Матюс, Луизиана не е като останалите щати. Едно такова обвинение… то е просто обидно.

Монтевет се зае да разясни думите й.

— Нека да ви обясня как работим в Ню Орлиънс, госпожице Матюс. Аз притежавам малка семейна ферма недалеч оттук. На по-малко от час път с кола. Притежавам и пикап — стар форд, модел шейсета година. Използвам го във фермата, за да събирам изпочупените клони, да премествам огради и други подобни дейности. От време на време идвам с него в града на пазар. Законът изисква веднъж годишно да карам този пикап на технически преглед. За да продължа разрешителното си да карам този пикап, той трябва да е в отлично състояние. Само че, госпожице Матюс, от много години насам този пикап изобщо не е в отлично състояние.

Огледа гостите си, за да разбере дали следят мисълта му.

— В нашия град има един човек на име Джордж — продължи той, — който има задължението да осъществява прегледа на колите в нашата енория срещу такса от двадесет долара. Познавам Джордж от много, много години. Почти от времето, когато започнах да карам стария форд. Срещам се с него точно по веднъж в годината. Срещу още двадесет долара Джордж ми издава разрешително. Така е било винаги и така ще бъде. И това е начинът, по който живеем по тези места. Никой не пречи на никого. Така се върши бизнес.

— Който бизнес може да включва и подобни взаимоотношения между адвокати и съдии — предположи Болд.

— Който бизнес на определено ниво непременно включва адвокати и съдии. На определено ниво. Непременно. И полицията несъмнено. Както и лекарите, бръснарите и домашните помощници. Може да се каже, че тези взаимоотношения са част от културата ни. Не оправдавам подобно поведение, но и то, както и много други елементи от ежедневието ни, е неделима част от нашия начин на живот. Южняшки начин на живот.

Госпожица Луси се намеси:

— Ако сте готов да си платите, ако нямате нищо против да изчакате търпеливо, докато намерите подходящия човек, който би могъл да ви помогне… тогава ще можете да постигнете почти всичко. Което не означава, че градът ни е пълен с криминални престъпници. Изобщо не искам да кажа това. Защото не е истина! И при нас има престъпления, ченгета и съдилища, както във всеки друг град.

— Но като цяло наблягаме на взаимоотношенията между хората и ги смятаме за по-важни от буквата на закона — допълни Монтевет. — Чернокожи или френскоговорещи — това е без значение. Ние си създаваме връзки. Мъжът, който коси моравата ви, закусва на масата ви редом с децата ви. Взаимоотношения — повтори той.

— Значи всеки адвокат би могъл да подкупи съдията — заключи Болд. — Да подправи документите, според които майката се отказва от детето си. Останалата част от процедурата ще бъде абсолютно законна. Дори и осиновителите може никога да не научат, че осиновяването е било…

— … непочтено — помогна му Монтевет. — То няма да е незаконно, нали разбирате? Не и формално погледнато. Не и когато всички необходими документи са минали през съда. Само непочтено.

— Непочтено — повтори Дафни, която най-после проумя за какво става въпрос и вътрешно потрепери.

— Искам да ви обърна внимание — продължи Монтевет и отново привлече вниманието й, — че винаги остава някаква документална следа. — Той погледна госпожица Луси. — Която може да бъде проследена от всеки, който е достатъчно търпелив и упорит.

Болд веднага схвана, че мъжът се опитваше да им направи някакво предложение.

— Имената на адвоката и съдията ще бъдат упоменати в документите.

Монтевет го погледна.

— Документите се завеждат в общинския център, където се намира и седалището на съдията. В големите общини може да се окаже, че един и същ екип от адвокат и съдия е осъществил твърде много осиновявания.

— Но не и в малките общини — намеси се госпожица Луси. — Там в цялата община може да има само един съдия.

— Напълно възможно — съгласи се Монтевет. По лицето му пробяга сянката от перките на вентилатора. После му хрумна нещо. — Не, госпожице Луси, струва ми се, че грешим. Оригиналите се пазят в общините. Но в случай на частно осиновяване трябва да се изпратят преписи или тук в Ню Орлиънс, или в Лафайет в зависимост от района на общината. — Той погледна Болд в очите и се усмихна стеснително. После погледна госпожица Луси и се обърна към Дафни и Болд. — За нас ще бъде удоволствие да ви помогнем в това начинание. Струва ми се, че Луизиана може да ви се стори доста странна и чужда страна.

— Може би ще можем да ви превеждаме и напътстваме — рече госпожица Луси.

Очите на Монтевет заблестяха от вълнение и той удари с ръка по масата.

— Точно тази документална следа бихме искали да проследим.