Гайдаря от Хамелин

12.

— Лу! Възникна опасна ситуация! — подвикна Дафни, която тичаше като обезумяла край кабинета му.

Болд я познаваше достатъчно добре, за не задава никакви въпроси. Веднага излезе от стаята и се затича след Дафни по стълбището, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Петият етаж, „Престъпления срещу личността“, отдел „Убийства“ — това си оставаше неговият емоционален дом. Службата му в разузнаването, която се изискваше като основание за повишаването му в длъжност, възприемаше по-скоро като условна присъда.

Докато тичаше, се опитваше да отгатне какво може да се е случило: двама офицери, хванали се за гушите; избягал заподозрян; опит за самоубийство… полицейската професия понякога оказваше странно въздействие върху хората.

Двамата с Дафни стигнаха до входа към отдела и надникнаха през обезопасителното стъкло.

— Кой е този? — попита Болд, забелязал мъжа, който размахваше полицейски деветмилиметров пистолет и държеше под прицел около дузина униформени и цивилни ченгета, които стояха като замръзнали по местата си.

— Сидни Уайнстейн. Бащата на второто похитено дете — отвърна тя. — Син на убитата възрастна жена. Повикахме го тук да разгледа някои снимки, защото може да се окаже, че е виждал Гайдаря от Хамелин. — Стъклото пред тях се замъгли от учестеното й дишане.

— Това никак не ми харесва — отбеляза Болд.

— И ти ли виждаш онова, което виждам аз? — попита го Дафни.

— Ще ми се да не го виждах.

Дънкин Хейл и Гари Флеминг, пристигнали за оперативката в четири часа, стояха точно зад Сидни Уайнстейн и скрити зад ъгъла наблюдаваха възникналия хаос.

Болд даде сигнал на дежурната да ги пусне да влязат. Уайнстейн псуваше безспир и на висок глас се оплакваше от некомпетентността на полицията.

— Майка ми и детето ми! — проплака той.

Дежурната служителка бавно повдигна ръка и натисна бутона, с който освободи обезопасената врата. Сидни Уайнстейн, чул бръмченето от отварянето на вратата, френетично размаха оръжието и хората, застанали в полукръг пред него, се опитаха да се прикрият.

— Никой да не влиза! — изкрещя той.

— Само аз — обяви Дафни и пристъпи в стаята. — С мен е и лейтенант Болд. Той е човекът, който се зае да проучи онези ваши обаждания на телефон 911. Твоите оплаквания са срещу тях, Сидни, не срещу тези хора тук.

Болд влезе след нея. Нямаше и най-бегла представа за какви обаждания на 911 става дума.

Тежката врата се затвори шумно и за момент отвлече вниманието на Уайнстейн.

В този момент Болд забеляза подадения от Флеминг сигнал, който сочеше към стаята за почивка, отделена със стъклена стена, на която се бе подпрял Уайнстейн. Тази стая преди време се използваше като зала за размножаване на документи и имаше две врати от двете страни на ъгъла. Флеминг възнамеряваше да стигне до Уайнстейн през тази стая, ако Болд успееше да го премести по-близо до вратата, която зееше отворена вляво от Уайнстейн.

Дафни продължи да уговаря нещо мъжа, но Болд напълно изключи гласа й и съсредоточи цялото си внимание върху Флеминг, който внимателно завъртя дръжката на вратата и се плъзна в стаята за отдих. Дафни не обръщаше никакво внимание на Флеминг — тя винаги бе разчитала на психологическите, не на физическите методи.

— Нека за момент да помислим за Хейс — подхвърли тя и си възвърна пълното внимание на Уайнстейн. Изобщо не й се искаше да споменава споминалата се майка на Уайнстейн, но за Хейс все още имаше някаква надежда. Тя пристъпи по-близо.

— Не се приближавай! — извика той и насочи пистолета към нея.

Дафни се закова на мястото си.

— Добре… добре… хайде да помислим малко. Заедно. Сидни? Добре. Ти си интелигентен човек, не си престъпник. Ако застреляш един от нас, какво ще стане с теб? Ами с Хейс? Ако натиснеш спусъка на този пистолет, ще бъдеш застрелян мигновено. Или пък ще прекараш остатъка от живота си в затвора. Те ще се погрижат за това. — Дафни посочи с ръка униформените и цивилните полицаи в стаята. — И какво ще стане с Хейс?

— Той никога няма да се върне. Нито едно от онези деца не е било намерено.

— Нима се предаваш? — прекъсна го Дафни. — Да не би да искаш и ние да се откажем?

Уайнстейн се напрегна целия. Очевидно се опитваше да вземе някакво решение.

— Майка ми — проплака той.

— Пусни оръжието, Сидни — посъветва го Дафни. — Веднага. — Мъжът продължи да размахва пистолета. — Представи си, че точно в този момент Хейс също се намира под дулото на насочен към него пистолет. Също както ти ни държиш на прицел? Би ли одобрил това?

Пистолетът подскочи в ръката на Уайнстейн, пръстът му застрашително лежеше върху спусъка.

Дафни пристъпи още една крачка напред.

— Не — предупредително изсъска Болд.

Тя махна с ръка на Болд да млъкне. Беше забелязала Флеминг и се опитваше да предотврати използването на сила.

Болд знаеше, че амбицията й понякога можеше да я заслепи. На врата й имаше грозен белег, останал й от един сблъсък с Религиозния убиец. Оттогава непрекъснато носеше блузи с високи яки и шалове, за да прикрива грешката си.

Тя отново заговори на Уайнстейн.

— Как мислиш, че се чувстват тези хора под дулото на пистолета, който си насочил срещу тях?

Уайнстейн огледа всичките един по един, без да сваля пистолета. На Болд му се стори, че този човек е абсолютно превъртял и непредсказуем.

Флеминг, все още незабелязан от Уайнстейн, продължи да лази на колене и за един кратък миг се появи до вратата, която бе най-близо до Уайнстейн. Необходимо бе Болд да го принуди да се премести по-близо до нея.

Болд пристъпи вдясно, вдигна ръце над главата си и рече високо:

— Повечето от присъстващите в тази стая също имаме деца, господин Уайнстейн. Аз лично имам две. Майлс и Сара.

Дафни яростно го изгледа, вбесена от решението му да подпомогне насилственото разрешаване на тази ситуация.

— Да, така е — потвърди тя. — Но все пак си остани на мястото.

Без да сваля вдигнатите си ръце Болд продължи да се придвижва надясно, приковал изцяло върху себе си вниманието на Уайнстейн.

— Виждаш ли този човек? — Дафни се обърна към Уайнстейн и му посочи Болд. — Той работи по двадесет и четири часа в денонощието, за да залови похитителя на онези деца, а сега е принуден да се занимава с теб, вместо да си върши работата. Смяташ ли, че това е справедливо спрямо Хейс, Сидни? Помисли си внимателно. И пусни този пистолет!

Флеминг, все още на четири крака, се показа отново на вратата, вляво от Уайнстейн. Всички, освен Уайнстейн, който стоеше притиснал гръб към стената, го забелязаха.

— Вие сте некомпетентни! Всичките до един! — разкрещя се отново мъжът. — Спри! — нареди той на Болд и пристъпи още една крачка към вратата.

Болд пристъпи заедно с него — една последна крачка. Уайнстейн нервно го последва. Флеминг изглеждаше готов за действие.

— Свали пистолета! — продължи да го умолява Дафни, която на всяка цена държеше да избегне физическата намеса. — Моля те, Сидни. Заради Триш, заради Хейс. Свали… пистолета… Сега!

Лицето на Уайнстейн се разкриви от мъка, раменете му потрепериха. Не можеше повече да държи ръката си изпъната, която бавно се огъна под тежестта на оръжието. Цевта на пистолета се насочи към пода.

Флеминг скочи като пъргава котка, удари ръката на мъжа, измъкна пистолета, изви ръката му назад зад гърба и обви свободната си ръка около врата му. Всичко това — с едно-единствено плавно и отработено движение. Блъсна го с колене отзад, свали го на пода с лице към земята и се стовари отгоре му. Болд мигновено се приближи до тях, провря ръце под тялото на Флеминг и окова китките на Уайнстейн с белезници.

— Закопчах го! — обяви Болд.

Едно от униформените ченгета подритна пистолета настрана, а после го вдигна от пода.

Болд повтори:

— Добре. Вече е окован.

Дочу Флеминг, който шепнеше заплашително в ухото на Уайнстейн.

— Ти си долен кучи син. Даваш ли си сметка, че тези хора работят денонощно заради теб? — Флеминг блъсна главата му в пода, а после, с пухтене, се изправи.

В този момент стаята се разтресе от избухналите аплодисменти.

Помъкнаха Уайнстейн, за да го регистрират. Дафни неотлъчно вървеше до него. Болд, Хейл и Флеминг се събраха в стаята за отдих. Хейл стисна ръката на Флеминг — държеше се като играч, който поздравява треньора си. Лицето на Флеминг лъщеше от пот. Той погледна Болд в очите и заяви:

— Май си мислиш, че бях малко груб с него.

— Мисля си, че си твърде бърз за човек с ръст като твоя, и съм ужасно благодарен за това.

— Той изобщо не можеше да се контролира. А това е нещо, което ме изпълва с ужас. Балансът между емоциите и разума е твърде крехък. За момент и аз се поддадох на чувствата си.

— Той просто бе превъртял — обади се Хейл, който като че ли гореше от желание да се включи в разговора.

— Не че не му съчувствам — добави Флеминг. — Мога да си представя мъката, която изпитва, скръбта му на родител, чувството на вина. Кой би искал да стои отстрани и да бездейства, когато детето му е в опасност? Аз не бих го направил. А и като се има предвид онова, което ни разказа за безрезултатните обаждания на 911, едва ли бихме могли да го виним за яростта и безсилието, които го измъчват. За необуздания гняв.

Болд се обади:

— Тези въпроси не се разрешават с оръжие в ръка.

— Ти имаш деца — подхвърли му Флеминг. — Как би се чувствал, ако беше на негово място?

— Как бих се чувствал и какво бих направил по въпроса са две съвършено различни неща — заяви Болд.

— Така ли? Само в случай, че емоциите и разумът ти са добре балансирани и са поставени под пълен контрол — поясни мнението си Флеминг. — С Уайнстейн обаче не е така. В момента, в който човек наруши това крехко равновесие, никой не би могъл да предвиди какво ще направи след това. Виждал съм подобни случаи с очите си. Може би ти също. Понякога дори самият аз се чувствам по този начин — по-тихо додаде той. — Имам чувството, че съм на ръба и всеки момент ще превъртя.

— И на мен ми се е случвало. — Хейл като че ли изпитваше гордост от това признание.

— Всички ние си имаме своите моменти на слабост — съгласи се Болд. — А днес определено беше един от тези мигове за Уайнстейн. — Болд изведнъж си даде сметка, че от началото на разговора Флеминг нито за миг не бе отклонил поглед от него. Той беше много напорист мъж с неоспоримо присъствие — без всякакво усилие от своя страна успяваше да наложи мнението си във всяка една ситуация. Хората като Флеминг обикновено биваха наричани родени водачи. — Много ти благодаря за намесата преди малко.

Двамата мъже отново си стиснаха ръцете.

— А аз ти благодаря, че го приближи до мен. Двамата бяхме много добър екип.

На Болд не му се искаше да гледа на себе си като на част от екипа на Флеминг. Изкачи се по стълбите до етажа, на който работеше, замислен за тънката линия между емоциите и разума. Опитваше се да си представи каква ли буря бе вилняла в мозъка на Уайнстейн по време на този изблик на неконтролируема ярост и осъзна, че никога не би искал да преживее нещо подобно.