Игра с огъня

10.

– Да разбираме ли, че това е най-западналата част на града? – попита Джеймисън, след като спряха пред занемарена триетажна постройка с дъсчена фасада, която изглеждаше поне на сто години.

Намираха се едва на четири-петстотин метра от апартамента на Креймър, но в по-долнопробен квартал.

– Да, може да се каже.

– Кой е собственик на сградата? – обади се Декър.

– Хю Досън или някоя от неговите компании. Както спомена Айда Симс, той притежава почти целия град – както хубавите, така и лошите квартали.

Мъжът на рецепцията изглеждаше около четиресетгодишен. Ако се съдеше по вида му, предпочиташе да бъде на всяко друго място на планетата, но не и тук. Той остави айфона си, свали очилата с черни рамки, избърса стъклата им в ръкава на ризата си и ги върна на носа си. Не обърна никакво внимание на Декър и Джеймисън, а погледна към Кели.

– Здрасти, Джо – поздрави той и кимна уморено.

– Ърни, това са агенти на ФБР от Вашингтон – каза Кели и посочи Декър и Джеймисън.

Изхвръкналата адамова ябълка на Ърни подскочи рязко като повреден асансьор.

– Добре. – В гласа му се долавяше подозрение. – За пръв път виждам федерални. Изглеждате съвсем нормално. Мислех, че сте по-страшни.

– Можем да бъдем много страшни, когато се налага – отвърна жизнерадостно Джеймисън.

– Искаме да ти зададем няколко въпроса и да огледаме наоколо – каза Кели. – Нямаш нищо против, нали?

– Напротив, имам. Какви въпроси? И не съм сигурен, че можете да оглеждате каквото и да било без заповед за обиск, нали така?

Кели пристъпи към него.

– Изненадваш ме, Ърни. Не ми се струваш особено добронамерен и услужлив.

– Не ми плащат, за да се държа приятелски.

– Разследваме убийство, между другото.

– Кого са убили?

– Вероятно си я познавал като Минди.

Лицето на Ърни се изопна.

– Минди? Не познавам никаква Минди! Непременно щях да я запомня.

– Не се съмнявам, че ще си я спомниш, Ърни – каза Кели. – Една вечер дойдох тук, за да се срещна с Минди. Ти ме видя с нея и аз те видях.

Ърни поклати глава.

– Явно имаш много по-добра памет от моята.

Погледът на полицая мина покрай Ърни и се устреми някъде зад него.

– Какво виждам там? Бивш наркодилър си държи шишенце с хапчета, които едва ли е купил с рецепта. Това е сериозно нарушение на правилата на условното ти освобождаване. Не искаш да се върнеш зад решетките, нали?

Ърни погледна притеснено към флакона.

– Не е мое. Един приятел го остави тук.

– Нали нямаш нищо против да видя какво има вътре?

Кели тръгна да заобикаля рецепцията, за да вземе шишенцето.

– Добре, добре, познавам Минди – отстъпи Ърни. – Това достатъчно ли е?

– Кога я видя за последен път?

– Не помня.

Кели посегна към хапчетата.

– Май беше миналата седмица.

– По-точно? – обади се Декър.

Ърни потри долната си устна с пръст и пресметна наум.

– Преди шест дни.

Декър погледна Кели.

– Така стесняваме периода до четири дни. Дори само заради това си заслужаваше да дойдем тук.

– Казахте ли си нещо? – попита Кели.

– Не.

– Сама ли беше? – намеси се Джеймисън.

– Тя не идва тук, освен ако не си води компания – отвърна небрежно Ърни. – Нали това ѝ е… професията.

– Името на мъжа?

– Никой не ми се представя. Плащат ми в брой и получават стая. Нито аз задавам въпроси, нито някой ми показва документи.

– Опиши го тогава – каза Декър.

– Нисък, мускулест, рус, млад, глупав, зажаднял за секс.

– Значи работник от нефтените полета? – предположи Кели.

– Така ми се стори. Имаше груби ръце, загоряла кожа, а портфейлът му беше тъпкан с мангизи.

– Колко дълго останаха? – попита Декър.

– Около четиресет и пет минути. Почти винаги остават толкова. Не мисля, че се качват горе, за да си лафят.

– Заедно ли си тръгнаха или поотделно?

– Първо мъжът, после Минди.

– Как изглеждаше той?

– Ухилен до уши. Само дето не подскачаше от кеф. Имаше вид на човек, който е спечелил от лотарията.

– А тя как ти се стори? – попита Кели.

– Не забелязах нищо обезпокоително.

– По-конкретно? – настоя Джеймисън.

– Видя ми се щастлива. Може пък сексът да е бил добър, кой знае.

– Сигурно и други жени водят мъже тук, за да… за да се забавляват – започна Джеймисън.

– Нямам представа за какво говорите – възмути се Ърни.

– Не искаме да ти създаваме проблеми – успокои го тя. – Опитваме се да разберем дали Минди се е държала по-различно от останалите.

Декър я погледна, а после насочи вниманието си към Ърни в очакване на отговора му.

– В какъв смисъл по-различно?

– Знаеш какво имам предвид – отвърна Джеймисън.

Ърни въздъхна шумно.

– Добре… Другите мацки слизат долу, докато още броят парите си, стига да са им платили кеш, разбира се. Някои предпочитат разплащане чрез мобилни приложения, защото е по-сигурно. За тях всичко е бизнес. Не ми се струва, че тези срещи с непознати мъже им носят удоволствие.

– Много проницателно от твоя страна. А Минди?

– Тя… не беше такава. Като се замисля, никога не съм я виждал с пари в ръката. Освен това не приличаше на другите жени. Половината от тях са надрусани през цялото време. Според мен никога не беше вземала хапчета… Дори не беше пушила трева.

– Ти си специалистът по тези неща, Ърни – подхвърли Кели.

– Би ли познал мъжа, с когото е била тук последно, ако го видиш отново? – попита Джеймисън.

– Съмнявам се. Всички ми изглеждат еднакви. А трябва да призная, че съм видял много такива мъже.

Кели погледна стълбите.

– Покажи ни стаята, която са използвали.

– Нямам нищо против, но от тогава в нея са били и други хора.

Ърни взе един ключ от кутията, оставена на рецепцията, и ги поведе към последния етаж, Отключи една врата и ги покани с жест:

– Заповядайте!

С тези думи той ги заряза пред стаята и тръгна бързо по стълбите като плъх, който напуска кораба.

Декър не беше сигурен, че когато слязат долу, ще заварят Ърни на рецепцията.