Игра с огъня

86.

– Лекарите са сигурни, че ще се възстановиш напълно – каза Джеймисън.

Двамата с Декър се взираха в Джо Кели, който лежеше в болничното легло. Бе претърпял сложни операции заради фрактури на ръката, крака и бедрото. От тялото му бяха извадени и няколко шрапнела от гранатата.

Той ги изгледа с тревожно изражение.

– Аз още… още не мога да повярвам за Лиз.

– Шейн ѝ спести доживотната присъда – отвърна Джеймисън.

Декър не откъсваше поглед от Кели.

– Какво ще правиш сега?

– Как какво? Щом ме изпишат, ще продължа работата си в управлението.

– Може да се появят и други възможности – каза някой.

Декър и Джеймисън се обърнаха и видяха Шейн да влиза в стаята.

Той пристъпи напред и застана до леглото.

Кели го погледна с навлажнени очи.

– Надявах се да се отбиеш.

Шейн постави ръка на рамото му.

– Премина през ужасно изпитание, но оцеля, Джо.

– Ти също, Шейн.

– Ще се справим заедно.

– Така и не ни каза какво правеше във фермата на Лиз онази вечер – подхвърли Декър.

– Бях излязъл с колата. Видях случайно Каролайн и реших да я последвам. Не се бяхме виждали от доста време. Исках да я попитам как е. А после тя отиде у Лиз и… настъпи същински ад. Добре че носех пушката. Ти извика: "Недей!". Аз реших да стрелям… – Шейн поклати тъжно глава. – Бях снайперист по време на много мисии в чужбина. Никога не съм очаквал да използвам уменията си тук. Познавах Лиз, дори я харесвах.

– Какво имаш предвид под "други възможности"? – попита Джеймисън.

– Вече съм богат – усмихна се едва забележимо Шейн. – Имам нужда от човек, който да ми помага в бизнеса. Не мога да се справя сам с всичко.

– За бога, Шейн, аз не съм бизнесмен – отвърна Кели.

– Всеки може да се научи да бъде бизнесмен. Я виж мен! – каза той и продължи с по-сериозен тон: – Работата е там, Джо, че мога да ти имам доверие. А това за мен е най-важното.

Кели поклати глава.

– Цели десет години не сме играли заедно, дори не съм ти подавал пас…

– Затова е време отново да заиграем в един отбор – отвърна Шейн. – Моментът ми се струва подходящ.

– Ще поемеш бизнеса, а? – попита Джеймисън.

– Градът има нужда от него. Аз имам нужда от него.

– Ами ресторантът? – поинтересува се Кели. – Какво ще стане с "Мади"?

– Имам няколко идеи – обади се друг глас.

В стаята влезе Каролайн. Умореното ѝ лице и неуверената ѝ походка показваха, че не се е възстановила напълно от преживяното.

Тя отиде при Шейн и каза:

– Ти ми спаси живота.

Гласът му потрепери, когато отвърна:

– Не можех да позволя на онази жена да те застреля.

Каролайн го целуна по бузата и докосна ръката на Кели.

– Как си, Джо?

– Вече съм по-добре – усмихна се той, но очите му останаха тъжни.

Тя като че ли прочете мислите му.

– Да знаеш, че съм същата Каролайн, която познаваш. Е, може би не съвсем същата. Имам чувството, че за последните няколко дни остарях повече, отколкото за последните няколко години.

– Аз също – каза Шейн.

Кели кимна в знак на съгласие.

– Спомена, че имаш някакви идеи.

Тя седна на ръба на леглото и хвана Шейн и Кели за ръце.

– Това е нашият дом. Баща ми искаше да живее във Франция, но не и аз. Израснахме тук. Станахме свидетели на много промени… – Каролайн помълча и продължи: – Много хора загинаха. Стюарт, баща ми, Уолт, Лиз и останалите.

– Във военната база и край сондажите на Американската енергийна компания става нещо голямо, но Декър не може да ни каже какво – обади се Кели.

– Имам предвид, че градът се нуждае от нас точно в този момент – продължи Каролайн. – Шейн вече притежава почти целия Лондон. Бъдещето на града обаче зависи от инвестициите, които ще направим, и решенията, които ще вземем сега. Петролната криза, изглежда, е останала зад гърба ни, но светът няма да живее винаги от петрол. Трябва да постъпим умно. Правилно. Защото нямаме право на грешка.

– Дойдох тук, за да видя как е Джо и да се опитам да го убедя да ми помогне в бизнеса. Предположих, че ти ще заминеш, иначе щях да говоря и с теб.

– Никъде не заминавам, оставам тук. Поради куп причини – въздъхна тя. – Мисля си, че можем да работим заедно, за да се справим със ситуацията. Аз залагам на този град. Той ще се превърне от място, където се добива петрол, в място, където хората ще искат да живеят. Надявам се и вие да сте на това мнение.

– Никога не съм искал да се включа в бизнеса на баща ми – отвърна Шейн. – Само че сега това е моят бизнес. Разбирам от фракинг, но ти, Каролайн, разбираш от всичко останало. Затова ми се струва, че е добра идея да обединим усилията си. – Той погледна Кели и попита: – Е, ще участваш ли?

Кели стисна ръката на Каролайн.

– Като се замисля, едва ли ще издържа изпита по физическа подготовка за полицаи, а вие двамата сте най-добрите ми приятели… Лесно ми е да взема решение.

Каролайн прегърна първо Кели, после Шейн.

– Желаем ви успех – каза Джеймисън, а Декър просто кимна.

– Надявам се никога да не прибягвам до услугите на ФБР, но ако това все пак се случи, дано да пратят вас.

– Съгласен съм с теб – каза Шейн.

На тръгване Декър спря на вратата и видя тримата приятели от детството да обсъждат как ще променят към по-добро своя малък свят. Или поне онази част от него, която беше свързана с Лондон, Северна Дакота.

Синия бе изпратил служебен самолет да върне Декър, Джеймисън, Роби и Рийл във Вашингтон. След като машината се издигна над пистата на военновъздушната база в Лондон, Роби погледна Декър, който седеше на мястото си, без да помръдне, потънал в мисли.

– Добре се справи, Декър – каза той. – Спаси живота на много хора.

– Всички се справихме добре – обади се Джеймисън. – Нямаше да оцелеем, ако не бяхте вие.

Декър продължи да се взира в седалката пред себе си.

– Брад Даниълс се възстанови и вече е настанен в болница за ветерани – продължи Роби. – Доколкото чух, обича да разказва истории от младостта си.

Когато пилотът изравни самолета, Роби взе две бири, седна до Декър и му подаде едната. Рийл и Джеймисън станаха от местата си, взеха си кафета и се преместиха на масичката отзад.

Роби отпи от бирата си и погледна през прозореца.

– Вече идентифицирахме хората, за които е работел Пърси. Действахме тайно, за да си гарантираме, че поне част от тях ще получат възмездие. И това ще стане скоро.

– Добре – отвърна разсеяно Декър.

– Това ще стане съвсем скоро. И ние с Джес ще бъдем острието на копието. Сами го пожелахме.

Декър впери поглед в него.

– Това определено ме кара да се чувствам по-добре – каза той.

– Знаеш ли, всеки път, когато приключа някоя мисия, излизам на нощна разходка по Мемориъл Бридж във Вашингтон.

– Защо го правиш? – попита внезапно заинтригуван Декър.

– Не знам. Защо хората правят подобни неща?

– За да останат насаме с мислите си.

– Може би. Малко тишина и спокойствие, преди…

– … преди да се върнат към обичайната си работа?

– Да.

Декър преполови бирата си.

– Тя май е единственото, което имаме.

– Работата ли имаш предвид?

– Какво друго? – отвърна Декър.

– Ти се справяш отлично с твоята.

– Ти също.

– Преди време и аз смятах, че работата ми е достатъчна.

– Вече не си ли на това мнение? – попита Декър.

– Сега… може би не. – Роби замълча и се загледа в бирата си. – Прочетох досието ти.

– А аз не съм имал възможността да прочета твоето.

– Никога не съм се женил, Декър, не съм имал деца. Не мога да си представя какво си преживял. Но съжалявам за случилото се.

Декър не отговори, а просто зарея поглед в мрака зад прозореца.

– Скоро ще влязат в бункера – продължи Роби. – И ще разчистят онези гадости в него.

– Радвам се да го чуя.

– Добре е всички да поразчистваме от време на време.

Думите му накараха Декър да го погледне.

– Досега не бях забелязал у теб склонност към философията.

– Така ли го наричаш?

– Не знам. Сега ми хрумна.

– Личи си.

– Твърде много хора се чувстват длъжни да ми дават съвети – отвърна Декър с горчивина.

Роби кимна.

– Бил съм в подобна позиция, докато не осъзнах, че никога не съм следвал чужди съвети. А после изведнъж проумях, че съм стигнал до… До място, на което не искам да бъда.

– И сега не си там?

– Ни най-малко. Но само като си помисля къде можех да се озова, ако не бях обмислил и други възможности. – Настъпи кратко мълчание, преди Роби да се надигне от мястото си и да каже: – Оставям те насаме с мислите ти.

Той тръгна към предната част на салона, а Декър извика след него:

– До Мемориъл Бридж ли ще отидеш, след като кацнем?

– Както винаги – обърна се Роби. – Всеки има нужда от… свое място, нали?