Игра с огъня

80.

На следващия ден след закуска Декър взе чаша кафе от ресторанта на хотела и я отнесе в стаята си, седна на леглото, отпи глътка и се замисли за всичко, което се беше случило.

Но това като че ли го обърка допълнително.

Накрая той извади портфейла си и измъкна снимката на жена си и дъщеря си. Погледна усмихнатата Моли с пухкавото ѝ детско лице, видя в него малка част от себе си и много повече от майка ѝ. Декър затвори очи и си представи, че тримата отново са заедно. Прегръщат се, целуват се, излизат на разходки, Моли се учи да кара колело, той държи Каси за ръка…

Декър отвори очи след този миг на катарзис. Образите на съпругата му и дъщеря му избледняха в съзнанието му, но не и преди да се сбогуват.

Можеш да се справиш.

Декър не се интересуваше дали тези думи са плод на въображението му или не.

Ти си детектив – започни да действаш като такъв.

Мислите му отново се насочиха към разследването. Нещо го измъчваше от доста време, но той не му беше обърнал внимание. Вместо това бе поел по отъпкания път.

Добре, да се върнем в самото начало. Първо правило: не се доверявай на никого. Второ правило: всеки е заподозрян, докато не се появи категорично доказателство, че е невинен.

Декър искрено вярваше, че началото на цялата тази история не е поставено преди седмица, месец или дори година. Бен Пърси беше замислил плана си сравнително наскоро – едва след като бе разбрал, че някои от най-смъртоносните отрови на планетата са заровени в Северна Дакота. Не, нещо друго, нещо много важно, свързано с това разследване, се бе случило много, много по-рано.

Докато анализираше различните възможности, паметта му извика нужния файл от облачното приложение със спомени и го постави в центъра на този анализ. Въпросният спомен беше свързан с образа на една жена, която се качва по стълби.

Той грабна якето си и излезе.

Най-после! Най-после беше напипал нещо! Може би.

"Окей, жокей" още не беше отворен, когато Декър влетя в бара.

Служителите сваляха столовете, наредени върху масите, лъскаха барплота, брояха чаши, подреждаха прибори, вадеха чинии от миялните…

– Не работим преди обед – каза му един от тях. – Вратата не беше ли заключена?

Декър показа служебната си карта и заяви:

– Трябва да се кача горе – и посочи стълбите, които водеха към втория етаж.

– Не може – отвърна мъжът, който бе двайсетина-годишен, слаб, с пъпчиво лице и проскубана козя брадичка.

– Защо?

– Защото е затворено, нали ви казах!

Декър поднесе служебната си карта пред очите му.

– Тук пише, че мога да се кача!

Младежът погледна колегите си, които бяха спрели работа и следяха разговора им.

– Защо?

– Каролайн Досън има стая там.

– Е, и?

– Трябва да я видя. Веднага.

– Нека да позвъня…

– Ще се обадя на полицията, ако не ме пуснете моментално.

Адамовата ябълка на младежа подскочи и той се огледа отчаяно за подкрепа от останалите служители.

Те обаче извърнаха очи и продължиха да си вършат работата.

– Добре – отстъпи младежът, – но ще ви трябва ключ.

– Къде е той?

– У госпожица Досън – ухили се доволно той.

– Няма проблем – отвърна Декър и тръгна към стълбите.

– Ей!

Декър ускори крачка.

След секунди се озова пред затворена врата, която беше единственият вход за горния етаж. Миналия път беше отворена. Той завъртя топката на бравата. Заключено.

Декър извади малък кожен калъф, в който имаше два шперца. В случая се нуждаеше само от единия, тъй като ключалката не беше от сложните.

Той бутна вратата и влезе. Бързо прекоси празното пространство с бара, зави наляво и застана пред следващата врата.

За тази ключалка се налагаше да действа и с двата шперца. Ако те не свършеха работа, щеше да използва рамото си.

Когато ключалката отстъпи и вратата се отвори навътре, Декър се озова в добре обзаведената стая, в която бе разговарял с Каролайн Досън. Легло с балдахин, огромен гардероб, две нощни шкафчета, баня… Декър не я беше забелязал при предишното си идване. Надникна вътре и видя тоалетна, биде, двойна мивка с гранитен плот, кабина с мраморна основа и широка душ-пита на тавана.

Той огледа внимателно всичко. Погледът му се спря върху гардероба. Застана пред него и отвори вратата. Гардеробът беше пълен с дамски дрехи, малко бижута и много обувки. Декър го претърси, но не откри нищо интересно.

Затова затвори вратата и извади тактическото си фенерче. Огледа под всички мебели, като остави леглото за накрая. И тогава го видя: в тясното пространство между рамката и матрака. Никой нямаше да го забележи, освен ако не се взираше отблизо.

Пръстите му уловиха миниатюрния предмет и го разгледаха внимателно. Беше го виждал и преди. В бара на долния етаж. Той го прибра в джоба си и слезе там.

Същият младеж го пресрещна и заяви:

– Звъннах на ченгетата.

– Предай им много поздрави – отвърна Декър и напусна заведението.