Игра с огъня

44.

Джеймисън и Декър оставиха Кели пред полицейското управление и се върнаха в хотела.

По пътя Джеймисън каза:

– Две убийства и едно самоубийство. Три жертви, сред които патоанатомът, извършил аутопсиите на убитите и манипулирал резултатите. Най-вероятно е бил шантажиран заради изневерите си. А човекът, открил първия труп, е изчезнал безследно и най-вероятно е мъртъв. Истинска каша!

– Плюс един деветдесетгодишен старец, който знае много, но не иска да ни каже нищо – добави Декър, докато се взираше смръщено през прозореца.

– Съгласна съм, че Креймър е дошла тук заради онова, което ѝ е казал Брад Даниълс. Но ако той продължава да мълчи, няма какво да направим. Не можем да го изтезаваме.

– Но можем да го обвиним във възпрепятстване на правосъдието и да го заплашим със затвор.

– Затвор за деветдесетгодишен ветеран от войната, който живее в старчески дом? Сериозно ли говориш? Нито Бюрото, нито съдът би направил подобно нещо.

В този момент избръмча телефонът, който Уил Роби му беше оставил.

– Да? Какво има?

– Ела на това място след половин час – каза Роби, съобщи адреса и затвори.

Декър погледна Джеймисън, която попита:

– Какво става?

– Промяна в плановете.

Той въведе адреса в телефона си и двамата с Джеймисън потеглиха натам.

Адресът, който Роби му продиктува, се намираше на двайсет и пет километра от града. На мястото се издигаше изоставена жилищна сграда.

– Предполагам, че това е една от жертвите на последната криза – каза Джеймисън, докато паркираше. – Къде е този Роби?

Уил Роби излезе от сенките край входа и подвикна тихо:

– Последвайте ме.

Той ги поведе през закрит пасаж към задната част на сградата. Стигна до една врата, отвори я и ги подкани да влязат.

– Приятно ми е да се запознаем, Роби – каза Джеймисън, докато минаваше край него.

Той само кимна.

Когато и тримата влязоха, Роби затвори и заключи вратата, след което тръгна пред тях покрай празен плувен басейн, потънал в мръсотия. Продължи по тъмен коридор, като го осветяваше с тактическо фенерче. После отвори друга врата и отново подкани Декър и Джеймисън да влязат.

В стаята седеше Синия в елегантен костюм с вратовръзка. Така облечен, той спокойно можеше да се слее с гостите на почти всеки прием във Вашингтон, но в Лондон, Северна Дакота, щеше да се набива на очи.

– Господин Декър, агент Джеймисън, моля, седнете – каза им Синия.

– Кой сте вие? – попита Декър.

– Основателен въпрос. Всеки момент ще ви кажат… Ето!

Декър извади телефона, който звънна в джоба му.

– Рос? Какво става? … Какво? – Декър погледна Синия. – Да, тук сме… Сигурен ли си? … Добре… Благодаря.

Той затвори и погледна Джеймисън.

– Богарт каза, че можем да му имаме доверие и трябва да го изслушаме.

Тя кимна и забеляза, че Роби се е облегнал на вратата.

– И бездруго май нямаме избор – подхвърли, вперила поглед в невъзмутимото му лице.

Синия посочи двата стола пред себе си.

– Моля.

Декър и Джеймисън седнаха.

– Чух, че има развитие по случая – започна Синия.

– Ако наричате развитие самоубийството на патоанатома, в такъв случай, да, има развитие – отвърна мрачно Декър.

– Причината? – попита Синия.

– Съпругата му предполага, че е бил изнудван заради извънбрачна връзка – отговори Джеймисън.

– Вярвате ли ѝ?

– Не вярвам на никого само защото твърди едно или друго – заяви Декър. – Не съм убеден, че присъстващите са изключение от правилото.

– Щях да остана разочарован, ако не беше така – каза благосклонно Синия. – Нещо друго?

– Поръчах да открият Бен Пърси. Той има роднини в Монтана.

– Във връзка с "бомбата с часовников механизъм", както сте се изразили пред моя колега?

– Именно.

– Някакви изводи по този въпрос?

– Да, всичките апокалиптични. – Декър замълча и впери поглед в Синия. – Вие също се интересувате, значи? Макар че не ми приличате на служител на правоохранителните органи.

– Нямам право да действам на територията на страната. Роби също.

– Явно сте нарушили правилата.

– Това е само една от възможните интерпретации на случващото се. Нещо друго?

– Смятаме, че мишената е била Памела Еймс, а не Хал Паркър.

– Защо?

– Опитали са се да представят нещата така, сякаш е проститутка, която има среща с Паркър, но съм убеден, че това е инсценировка.

– С каква цел? – попита Роби.

– За да решим, че това е причината Еймс да отиде при Паркър. Ако не е била там за секс, за какво тогава? Тя доскоро е живяла в Колонията. По всяка вероятност е познавала Креймър, почти съм убеден. Възможно е Креймър да е споделила с нея нещо, което да ѝ се е сторило подозрително. Убиецът на Креймър може да се е притеснил, че Еймс знае нещо, което ще доведе до разкриването му. Нищо чудно да е имало друга причина да се отърват от Паркър. Така с един куршум решават два проблема и създават впечатлението, че целта е бил той, а Еймс просто е имала лош късмет.

– Паркър е знаел нещо, което да им навреди. Но какво? – попита Синия.

– Той е опитен следотърсач. Открил е тялото, преди да завали. Било е закарано с превозно средство на онова пусто място малко преди да се появи Паркър, защото още не е било нападнато от животни. Съмнявам се, че убиецът го е мъкнал на гръб с километри, за да го остави там. Почвата е относително мека…

– … и убиецът трябва да е оставил следи – довърши Роби.

– Да. В такъв случай Паркър ги е видял.

– Но защо не е казал нищо на полицията? – учуди се Джеймисън.

– Интересен въпрос – отвърна Декър, – който предполага най-различни възможности.

– Любопитно – каза Синия. – Много любопитно.

– Информацията само в една посока ли ще тече? – попита Декър.

– Какво искате да кажете?

– Вие какво ще споделите с нас?

Синия кимна и се замисли.

– Струва ми се, че можем да ви върнем жеста. Питате се защо съм замесен в това разследване и в крайна сметка защо вие и агент Джеймисън участвате в него. – Той помълча и продължи: – Отговорът, разбира се, е Айрин Креймър.

– Или Мери Райе, името, под което е работила в старчески дом в Уилистън – намеси се Джеймисън.

– Или Тери Елисън. Или Дениз Финли – добави Синия. – Списъкът е дълъг.

– Продължавайте – помоли Джеймисън.

– Айрин Креймър е косвена жертва на една неуспешна операция, предприета от американското правителство преди десетилетия.

– Някакви подробности?

– Майката на Айрин е била руски агент.

Джеймисън хвърли поглед към Декър.

– Греховете на родителите, както ти предположи.

– О, значи сте се досетили? – възкликна Синия.

– Само донякъде. И така, майка ѝ е била шпионка, но вие сте я хванали. Защо казвате, че операцията се е провалила?

– Не ме оставихте да довърша. Майка ѝ е била руски агент, за когото сме смятали, че действа срещу нас. Всъщност тя е била двоен агент и е работела за партньорска служба, която е пропуснала да ни уведоми.

– Но защо смъртта на Креймър се разследва от ФБР? Защото проверката на отпечатъците ѝ е привлякла вниманието на някого в Бюрото?

– Преди години именно ФБР е трябвало да арестува майката на Айрин, тъй като това не влиза в нашите правомощия.

– Какво се е случило? – попита Джеймисън.

– По онова време Айрин е била едва на осем. Няма да ви разкрия истинските им имена. Положението е излязло извън контрол и майка ѝ е била убита. За съжаление, това се е случило пред очите ѝ.

– Значи майката е работила за нас? Рискувала е живота си? – продължи Джеймисън.

– Истинска катастрофа – добави Декър.

– Прав сте. Разбира се, не можехме да позволим дъщеря ѝ да се върне в Русия. Затова на практика я осиновихме. Дадохме ѝ нова самоличност. Платихме образованието ѝ и покривахме разходите ѝ, докато следваше. Давахме ѝ пари, когато имаше нужда.

– Излиза, че сте си плащали за мълчанието ѝ – каза Джеймисън.

– Да, в известен смисъл, макар че едва ли някой щеше да ѝ повярва така или иначе. И все пак основната ни грижа беше да осигурим безопасността ѝ. Руснаците могат да бъдат доста злопаметни. Ако бяха научили, че майка ѝ е шпионирала за нас – а аз съм убеден, че те всъщност бяха наясно, – без угризения щяха да използват дъщеря ѝ като пример за назидание. Очакваше я ужасна смърт, уверявам ви.

– Знаете ли, че е работила като учителка тук? – попита Джеймисън. – Казала е на Братята, че е завършила "Амхърст". Показала е съответните документи. А те не са ги проверили, тъй като спешно са се нуждаели от учителка.

– Когато на Айрин ѝ трябваха някакви препоръки, един от нашите отдели поемаше грижата проверките от евентуалния работодател да минат без проблем.

– Давали сте ѝ фалшиви препоръки? – изуми се Декър.

– В края на краищата не е искала да стане пилот в гражданската авиация или кардиохирург. Освен това наистина завърши "Амхърст" и издържа изпитите за учител под името Айрин Креймър.

Декър погледна Синия.

– Но не сте знаели, че е кандидатствала за работа тук?

Синия поклати глава.

– Преди около четиринайсет месеца тя изчезна от радара. Случваше се за пръв път. Бяхме разтревожени, разбира се.

– Горе-долу тогава е напуснала старческия дом – отбеляза Джеймисън.

– И когато името и отпечатъците ѝ са се появили в базата данни на ФБР… – започна Декър.

– Да, тогава научихме какво се е случило. Но нямаме представа кой я е убил.

– Или защо е дошла тук.

– Именно.

– В онзи дом за възрастни хора живее един старец, Брадли Даниълс, който е работил във военновъздушната станция до Лондон преди десетилетия. Креймър, която тогава се е представяла за Мери Райе, е била негов физиотерапевт. Така са се запознали.

– Знаехме, че работи в старческия дом – отвърна Синия. – Ние платихме курсовете ѝ по физиотерапия. Според мен тя сменяше работата си толкова често само за да ни кара да вършим разни неща за нея. Да ѝ даваме пари, да плащаме за образованието ѝ…

– Сигурно много ви е мразила – отбеляза Джеймисън.

– Не се съмнявам, и аз бих реагирал така на нейно място. Но разкажете ми за този господин Даниълс.

– Разговаряхме с него – каза Декър. – Но щом го попитахме какво е правил тук, веднага млъкна. Заяви, че било секретно.

– А когато Декър му съобщи, че Мери Райе е убита, той си изпусна нервите. Разкрещя се да изчезваме.

– Предполагате, че ѝ е казал нещо? И това е причината Креймър да дойде тук? – попита Роби.

Декър и Джеймисън кимнаха.

– Може да се е почувствал виновен за смъртта ѝ – отвърна Синия. – И това да е предизвикало гнева му.

Декър го погледна.

– Какво знаете за военновъздушната станция,Дъглас С. Джордж"?

– Тя се намира под командването на ВВС, поне на теория. Но има нещо странно в нея…

– Какво? – попита Джеймисън.

– В Северна Дакота има още една подобна станция. Тази тук е построена през петдесетте, онази – през шейсетте. Втората е действала за много кратко, след което по-голямата част от нея е била затворена, тъй като не е изпълнявала първоначалната си мисия, а разходите за поддръжката ѝ са били твърде големи. Но и сега продължава да следи небето с радарните си системи.

– Също като тази тук?

– Да.

– С други думи, дейността им се припокрива – заключи Декър.

– Именно.

– Научихме нещо, което може би допълва онова, на което е станал свидетел Роби. Имам предвид мъжете, качени в онази линейка. Разговаряхме с фермер, който живее близо до станцията… – започна Декър и разказа какво е видял Робърт Уайт в онази нощ.

– Това е много притеснително – каза Синия.

– Но предполагам, че хвърля светлина върху случващото се там – отвърна Декър.

– Тънък лъч светлина, да – заяви Синия. – Роби?

– Да, сър?

– Трябва да проверим това. Веднага.

– Слушам – отвърна Роби и излезе.

Синия погледна Декър и каза:

– Очевидно става въпрос за нещо по-голямо от разследване на убийство.

– Ако положението е толкова сериозно, защо не повикате големите момчета?

Синия го изгледа спокойно и отвърна:

– Проблемът, господин Декър, е, че големите момчета, както се изразихте, вече са тук.