Игра с огъня

75.

Пространството над бара беше заето от няколко помещения. Имаше салон, който най-вероятно се използваше за различни събития. Покрай стените бяха наредени столове и сгъваеми маси, а големият бюфет в далечния край беше отрупан със салфетки и покривки. Декър, Джеймисън и Садърн прекосиха това помещение и минаха покрай бар, който беше умалено копие на онзи долу. Декър забеляза кълбо канап върху една от масите. Той го взе и го пъхна в джоба си.

– За какво ти е? – попита Джеймисън.

– Ще видиш.

Тримата влязоха в коридора зад салона, завиха наляво и спряха пред единствената врата там.

Декър пристъпи напред и почука.

– Каролайн, аз съм, Декър. Джеймисън също е тук. Бихме искали да поговорим.

– Моля ви, вървете си, не се чувствам добре.

– Каролайн! – обади се Садърн. – Аз също съм тук. Мисля, че трябва да поговориш с тях.

– Прекалено уморена съм. Тъкмо си лягам.

Садърн погледна безпомощно Декър.

– Баща ти не се е самоубил – извика Декър през вратата, а Джеймисън го погледна изненадана. – Бил е убит.

В стаята отекнаха стъпки. Вратата се отвори и на прага застана Каролайн, боса и със зачервени от плач очи. На лицето ѝ обаче бе изписан гняв.

– Какво ги говориш, по дяволите? Той се самоуби! Всички го видяхме!

– Може ли да влезем? – попита Декър.

За частица от секундата изглеждаше, сякаш Каролайн ще затръшне вратата в лицето му, но после изражението ѝ омекна и тя отстъпи крачка назад.

Джеймисън седна на един стол, а Декър остана прав. Каролайн подви крака върху леглото. Садърн стоеше до нея и я наблюдаваше притеснено.

– Какво искаше да ми кажеш? – започна Каролайн.

Декър извади телефона си.

– Току-що получих тези снимки и доклади от криминалиста, който обработи местопрестъплението. Те свидетелстват за нещо много различно от самоубийство.

– Но как?

Вместо отговор Декър извади кълбото от джоба си и разви от него толкова канап, колкото съответстваше на ръста му плюс трийсетина сантиметра, след което вдигна канапа във въздуха.

– Канап? – обърка се още повече тя.

– Помолих криминалиста да измери въженцето, което открихме на местопрестъплението. Дължината му се оказа двеста двайсет и четири сантиметра, или горе-долу колкото това парче канап.

– И?

– Защо баща ти ще използва толкова дълго въже? Разстоянието от спусъците на двуцевката до ръката му е приблизително сто и десет сантиметра. Трябвало е да завърже единия край на въжето около спусъците, за да може да ги дръпне и да произведе изстрел. Трябвало е да завърже другия край около китката си… Това прави още петнайсетина сантиметра. Но така остава цял метър. Защо?

– Аз… не знам. Може да е отрязал въже, без да го мери. Някаква част е останала излишна… Но това не доказва нищо.

– Не е така, нито един сантиметър от въжето не е бил излишен.

– Какво искаш да кажеш?

– Върху китката на баща ти имаше следа от въжето. Друга следа открихме върху една от дръжките на чекмеджето на бюрото му. Помолих криминалиста да направи снимки отвисоко, за да видим по-добре работния плот на бюрото.

– С каква цел?

– Пръските кръв могат да бъдат по-красноречиви от хиляди думи и от хиляди теории. Навсякъде имаше кръв, но на снимките се вижда дълга тънка линия, която минава по бюрото. И по тази линия нямаше дори една капка кръв.

– Какво означава това?

– Мисля, че Декър е прав – обади се Садърн, която бе следила думите му внимателно. – Някой е убил баща ти.

– Когато пушката е гръмнала, въженцето, с което са дръпнати спусъците, е лежало опънато върху бюрото. То не е позволило на кръвта да попадне върху плота. Става въпрос за много тънка линия, но тя определено е там – каза Декър и ѝ показа снимката на телефона си.

– Не разбирам – отвърна Каролайн, вперила поглед в екрана.

– Някой е взел въженцето, завързал го е около спусъците на пушката, прокарал го е около дръжката на чекмеджето и китката на баща ти, след което го е прехвърлил върху бюрото. Убиецът е приклекнал на пода, под бюрото, където е бил в пълна безопасност. Тогава е дръпнал въженцето и е убил баща ти. Това обяснява уликите, които открихме на мястото.

– Но баща ми беше едър силен мъж. Той не би…

– Бил е в безсъзнание – прекъсна я Декър. – Ако е бил упоен, аутопсията ще го покаже. Но ако е получил удар в лицето, изстрелът е заличил всички следи.

– Искаш да кажеш, че баща ми е бил убит? – попита изумено Каролайн Досън.

– Убеден съм.

– Оставил ли е бележка?

– Да, но ти така и не разбра – каза Декър.

– В бележката баща ти признава, че е убил Стюарт Макклелън и слага край на живота си, защото е измъчван от угризения.

– Мога ли да я видя?

Джеймисън отвори снимката на телефона си.

– Ето я.

Каролайн я разгледа внимателно.

– Наистина прилича на почерка и подписа на баща ми. Виждала съм ги достатъчно често. Ако някой ги е имитирал, направил го е доста сполучливо.

– Разговаряхме с няколко души, които добре познават почерка на баща ти – каза Декър. – Всичките твърдят едно и също – бележката е писана от него. Това обаче не е доказателство. Затова я изпратихме на експерт, който трябва да я анализира. Сигурен съм, че ще се окаже фалшива.

– Но защо някой ще си прави целия този труд?

– Това е начин да свърже баща ти с убийството на Стюарт Макклелън. И макар да съм убеден, че бележката, с която баща ти поема отговорност за смъртта му, не е истинска, има други улики, които подсказват, че той може би е замесен в смъртта на Стюарт. Това е напълно възможно, но въпреки това не мисля, че баща ти се е самоубил. Това са два съвсем различни въпроса.

– Какви улики?

– Нямам право да ги обсъждам.

Каролайн върна телефона на Джеймисън.

– Но защо баща ми ще иска да убие Стюарт?

– Не можеш ли да се сетиш за причина? – попита Декър.

Тя си възвърна самообладанието и отново седна на леглото.

– Не. Вярно, двамата бяха конкуренти, но нищо повече. Те се нуждаеха един от друг. А и баща ми печелеше доста благодарение на Стюарт.

Декър изглеждаше разочарован, но тогава Садърн се обади:

– Вижте, нямам никакви доказателства, но…

– Каквото и да ни кажете, ще ни бъде от полза – отвърна Декър.

Тя погледна притеснено Каролайн.

– Става въпрос за смъртта на майка ти…

– Какво общо има това? – попита тя.

Садърн хвърли поглед към Декър, преди да се обърне отново към Каролайн.

– Всички казват, че е било нещастен случай. Но майка ти беше родена и израснала тук. И преди беше пътувала в снежни бури. Защо не е излязла да провери какво става, когато колата е поднесла? Тогава щеше да види, че ауспухът е пълен със сняг. Казах същото на Уолт още тогава. Той се съгласи с мен, макар че не откри нищо подозрително по време на аутопсията.

– Имало е индикации, че Мади е била в безсъзнание след удара – отбеляза Джеймисън.

Садърн поклати упорито глава.

– Не го вярвам. Не мисля, че и ти го вярваш, Каролайн. Всички, които са израснали по тези места, знаят как да шофират при лошо време. – Тя впери поглед в приятелката си. – А джипът, с който е пътувала в онзи ден… Тя го поддържаше добре, познаваше го отлично…

– Имаше го от години – кимна Каролайн.

– Да не искате да кажете, че Стюарт Макклелън е имал причини да убие майка ѝ? – попита Декър. – Защо?

– Това са само мои предположения.

– Да ги чуем.

Садърн погледна Каролайн.

– Вие планирахте да напуснете страната и да заживеете във Франция.

– Е, и? Какво общо има това със Стюарт? Наистина не разбирам.

– Мисля, че Стюарт Макклелън беше влюбен в майка ти.

Джеймисън и Декър се спогледаха. Тя каза:

– За пръв път го чувам.

– Аз също – отвърна Каролайн, съвсем объркана.

Садърн изглеждаше нервна, но продължи:

– Катрин Макклелън и майка ти бяха приятелки, въпреки че съпрузите им не се понасяха. Затова Стюарт и майка ти прекарваха доста време заедно. Познавах и двете, но бях по-близка с Катрин. Мога да те уверя, че преди смъртта си Катрин беше убедена, че съпругът ѝ е влюбен в Мади.

– Мили боже! – възкликна смаяно Каролайн.

– Знам, че ти е трудно… – каза Садърн с насълзени очи.

– Защо не си го споменавала досега, Лиз?

– Не исках да те разстройвам. А и не можех да докажа нищо. Но сега, след това, което се случи… – Садърн замълча и погледна смутено Декър. – А може би е по-добре да замълча.

– Не мисля, че вече можете – отвърна Декър.

Садърн постави ръка на рамото на Каролайн.

– Какво искаш да направя?

– Аз… аз… трябва чуя всичко, Лиз.

Садърн кимна, събра си мислите и продължи:

– Любовта е нещо чудесно, но остане ли несподелена, понякога може да се превърне в нещо съвсем друго. В нещо, изпълнено с омраза и разруха.

– Искате да кажете, че Мади Досън е знаела за увлечението на Стюарт и го е отблъснала? – попита Декър.

– Мисля, че точно това се е случило. Човек като Стюарт не би приел добре подобен отказ…

– Да, предполагам – съгласи се Джеймисън.

Настъпи кратко мълчание, преди Декър да попита:

– Какъв мотив би могъл да има Стюарт, за да я убие? Отмъщение за това, че е отхвърлен?

– Предпочел е да я убие, вместо да я изгуби – каза Садърн.

– Ами Хю Досън? – попита Джеймисън.

– Ако Катрин е забелязала увлечението на Стюарт по Мади, предполагам, че Хю също го е усетил. И ако е решил, че Стюарт има нещо общо със смъртта ѝ…

– Но защо да го убива чак сега? – попита отново Джеймисън.

Садърн сви рамене.

– Хю му продаде целия си бизнес. Съмнявам се, че е възнамерявал да остане в града. Това може да е бил последният му шанс.

– Той наистина спомена, че се кани да замине за Франция. Надяваше се дъщеря му да го придружи – каза Джеймисън.

Каролайн погледна неуверено към Садърн, после към Декър.

– Имам чувството, че целият ми свят се обърна с главата надолу.

– Напълно те разбирам – отвърна Декър.

– Какво ще правите сега? – попита Садърн.

– Ще открием убиеца – заяви Декър. – Това е единствената причина да сме тук.