Игра с огъня

71.

Джипът спря рязко пред фургона, в който работеше Стан Бейкър. Изскочиха от колата и се втурнаха към него. Декър не си направи труда да почука, а направо влетя. Джеймисън го последва.

Бейкър седеше пред компютърните терминали. Извърна се рязко и възкликна:

– Ей, какво правите тук?

– Американската енергийна компания? – попита Декър.

– Какво за нея?

– Никой не работи на терена им.

– Какво имаш предвид?

– Няма никой там. Нито камиони, нито хора, нищо…

– Декър предполага, че може да са приключили с проучването, но не можем да бъдем сигурни – поясни Джеймисън. – Затова дойдохме при теб, ти си специалистът.

Бейкър поклати глава.

– Не е възможно да са приключили. Започнаха да работят относително скоро. Не биха могли да стигнат до нефта…

– Стан, как се получи така, че Макклелън е изпуснал този парцел? Нали повечето наоколо са негови?

– Чувал съм слухове… По време на търга от АЕК непрекъснато вдигали цената. Платили два или три пъти повече, отколкото си заслужавало. Предполагам, че Макклелън е решил, че представителите на фирмата нямат идея какво правят.

– Аз пък мисля, че много добре са знаели – отвърна мрачно Декър.

– Издигнали са една от онези вентилационни тръби, но няма пламък – добави Джеймисън.

– Вентилационна тръба! – Бейкър изглеждаше озадачен. – Не е възможно да са стигнали до природния газ!

Декър се сепна и попита бързо:

– А на каква дълбочина са стигнали според теб?

– Ако трябва да гадая… на не повече от шейсет-седемдесет метра.

– Страхувах се, че ще кажеш точно това.

– Страхувал си се? Защо?

Декър погледна Джеймисън и каза:

– Мисля, че открихме нашата бомба с часовников механизъм.

Спряха пред входа на оградения парцел, който АЕК бе наела. Декър изскочи от джипа и се опита да я отвори. Беше заключена.

Той се върна при джипа и каза:

– Мини през нея, Алекс.

– Да не си…

– Просто го направи! Нямаме време!

Бейкър, който седеше отзад, стисна здраво подлакътника и погледна притеснено Декър.

Джеймисън форсира двигателя, включи на скорост и натисна педала на газта. Големият джип подскочи напред и влетя през портата.

Тримата слязоха и хукнаха към фургона. И тази врата беше заключена.

– Декър, нямаме заповед за обиск – предупреди го Джеймисън.

– Не ме интересува.

Декър извади пистолета си и простреля ключалката. Отвори вратата с ритник и тримата влязоха вътре. Фургонът приличаше на този на Бейкър, но на бюрото имаше само един монитор с данни.

Декър го погледна и попита:

– Стан, можеш ли да разбереш нещо?

Бейкър седна на стола и впери поглед в графиките и останалата информация, която се появяваше на екрана.

– Не, не мога, защото не откривам никаква логика – каза той.

– Кое ти се струва нелогично? – попита Декър.

– Ами… като за начало, оказах се прав – пробили са малко повече от шейсет метра. Преди петдесетия метър обаче са започнали да пробиват хоризонтално под ъгъл от четиресет и пет градуса – каза Бейкър и използва мишката, за да смени изображението.

Появи се съвсем друга картина.

– Какво е това?

Всички се взряха в екрана, на който имаше огромно черно петно.

– Вкарали са в сондажа сензори за изображение и те предават в момента.

– Колко е голяма тази дупка… или кухина? – попита Декър.

– Ако изображението съответства на мащаба, с който работя аз, бих казал малко над двеста квадрата.

– Колкото средно голяма къща?

– Да, точно така… Чакай, да не мислиш, че долу има къща?

– Не. Това е просто едно просторно помещение. Или по-точно, бункер. Хората на АЕК са проявили интерес, защото, ако съдим по показанията на компютъра, сондата им е проникнала точно в него.

Декър посочи нещо на екрана.

– Виждаш ли къде е пробита едната стена?

– Декър! – възкликна Джеймисън. – Биохимичните оръжия!

– Какво? – смая се Бейкър.

– Мисля, че ги открихме – каза Декър. – Но те са ни изпреварили. – Той погледна през прозореца на фургона. – Защо ли си мисля, че оръжията долу е трябвало да бъдат използвани от въздуха? И че в момента излизат на повърхността през онази тръба?

– Господи! – възкликна Бейкър.

– Стан, как да спрем всичко това възможно най-бързо?

Бейкър се втурна навън, Декър и Джеймисън го последваха. Той хукна към сондажа, но спря като вкаменен.

– Това също е странно. Свързали са вентилационната тръба директно с отвора на сондажа.

– Никак не е странно, ако искат да изкарат онези отрови на повърхността – отвърна Декър. – Ще заразят целия окръг, може би дори целия щат.

– Но как ще извадят химикалите навън? – попита Джеймисън. – Това не е нефт, който налягането изхвърля навън, както Стан ни беше обяснил.

– Чухте ли това? – прекъсна ги Бейкър.

– Кое? – не разбра Декър.

– Това тихо бръмчене отнякъде… Предполагам, че става въпрос за вакуумна система, вградена в оборудването им. Тя ще засмуче химикалите и ще ги извади на повърхността.

– Можем ли да я спрем? – попита Декър.

Бейкър поклати глава.

– Ще ми отнеме прекалено много време да я открия и да измисля какво да правя. И ако тя вече е засмукала отровни вещества, вероятно е късно. То е като да пъхнеш маркуч в резервоара на автомобил – засмуче ли, бензинът ще потече дори да не правиш нищо повече.

– Но ако са скрили онези гадости под земята преди толкова десетилетия – каза Джеймисън, – те трябва да са в бутилки или контейнери, наредени по рафтове и запечатани в херметически затворен бункер. Не би трябвало да излязат навън само заради някаква си помпа.

Бейкър щракна с пръсти.

– Точно това ще стане, ако преди това са спуснали детонатор и са взривили всичко. Така биха пробили контейнерите и биха повишили налягането в бункера. Пробият ли веднъж стената, химикалите – особено ако са предназначени за разпръскване във въздуха – ще потърсят най-слабото съпротивление, за да излязат навън. А това е вентилационната тръба. Това ми се струва най-логично.

Бейкър погледна тръбата, висока малко над три метра и половина, и извади телефона си.

– Рик, обажда се Стан. Трябва ми бетоновоз с помпа на терена на Американската енергийна компания… Да, знам, че не е наша работа. Просто го направи и им кажи да побързат. Би трябвало да имаме бетоновоз, който да е готов да потегли веднага. Искам го тук след десет минути. Най-добре след пет. Действай!

– Момчета!

Джеймисън, която се бе върнала във фургона, сега стоеше на стъпалата и викаше Декър и Бейкър.

Те се втурнаха вътре. Тя посочи екрана и попита:

– Стан, това не е ли индикаторът за налягане, който ни показа в твоя фургон?

– Точно така.

– Току-що рязко се покачи.

– Какво означава това? – попита притеснено Декър.

– Означава, че каквото и да има в онзи бункер, сега се качва нагоре. И то бързо.

– По дяволите! – възкликна Джеймисън.

– Елате! – извика Бейкър.

Тримата излязоха навън и Бейкър започна да оглежда терена.

– Какво търсим? – попита Джеймисън.

– Нещо, с което да запушим тази тръба.

– Не можем ли да затапим горния ѝ край? – попита Декър.

– Тя се издига на повече от три метра и половина над земята, Еймъс. Освен това виждаш ли нещо, с което да я затапим? Ако си прав за онези гадости в бункера, трябва да я затворим херметически.

– Метален капак дали ще свърши работа? – предложи Джеймисън.

– Налягането в тръбата по принцип е високо, а към него трябва да прибавим и въздуха, хванат в капан в онзи бункер под земята. Не заварим ли капака, той не може да издържи, а нямаме никакво време.

Тримата продължиха да се оглеждат трескаво.

– Там! – извика Бейкър.

Той сочеше маркуч, свързан с резервоар с поне четири тона вода. Бейкър грабна маркуча и хукна към вентилационната тръба. Взе един сандък, допря го до нея и се качи отгоре.

– Алекс, вземи маркуча и се качи на раменете ми. Еймъс, виждаш ли ръчната помпа, монтирана върху резервоара? Щом Алекс прехвърли края на маркуча в тръбата, започни да помпаш, сякаш животът ти зависи от това.

– Ами то си е точно така – промърмори Декър и зае позиция.

Джеймисън хвана маркуча. Бейкър се наведе и тя се покатери на широките му рамене. Намести се и той се изправи. Върхът на тръбата се издигаше на две педи над протегнатите ѝ ръце, но въпреки това тя успя да прехвърли маркуча през ръба.

– Давай, Еймъс! – извика Бейкър, което беше напълно излишно, тъй като Декър вече помпаше като луд.

Няколко секунди по-късно водата потече в тръбата.

– Сигурен ли си, че ще свърши работа? – попита Джеймисън.

– Водата е по-тежка от въздуха. Би трябвало да ни осигури малко време, докато пристигне бетоновозът.

– Как ще разберем дали сме успели? – извика Джеймисън.

– По това дали ще останем живи – отвърна Декър, който дишаше тежко и изпомпваше вода с бясно темпо.

Няколко минути по-късно се появи бетоновозът. Бейкър нареди на обърканите си колеги да залеят вентилационната тръба с бетон.

Едва тогава тримата се отпуснаха на земята, останали без сили.

Декър погледна зет си.

– Ти си гений, Стан. Трябва да ти дадат медал.

Джеймисън потупа Бейкър по рамото с трепереща от изтощение ръка.

– Напълно съм съгласна. И то голям медал.

Декър въздъхна тежко.

– Е, поне спряхме прословутата бомба с часовников механизъм. Остава да разберем кой я е заложил и защо.