Игра с огъня

62.

Откриха Досън само с едно телефонно обаждане. Беше си у дома. Уговориха си среща с него още същата вечер, без да му кажат защо.

Домашната помощница ги покани в кабинета му, а той стана от бюрото си, за да ги поздрави. Погледна разтревожено Кели и попита:

– Вярно ли е? Стюарт наистина ли е мъртъв?

– Откъде разбра? – отвърна невъзмутимо полицаят.

– Всички знаят. На мен ми каза жената, която видяхте току-що. Тя пък чула от приятеля си, който работи за Макклелън.

– Вярно е – потвърди Декър.

– Какво е станало?

– Открили са го мъртъв в колата му. Прилича на отравяне с въглероден оксид. Умрял е по същия начин като съпругата ви – добави той, а Джеймисън и Кели го изгледаха недоволно.

Досън се отпусна тежко на стола си.

– Боже господи!

– Разбрах, че снощи сте вечеряли заедно – каза Кели.

– Да, в "Мади".

– Той ли избра мястото? – попита Джеймисън.

– Ами… – заекна Досън и погледна към Кели.

– Знам за сделката – каза полицаят.

– Добре. За да отговоря на въпроса ви, идеята беше негова. Сега той е собственик на ресторанта.

– А каза ли на Каролайн? – попита мрачно Кели.

– Канех се да се срещна с нея и да ѝ обясня.

– Защо продаде всичко? – продължи Кели. – Джеймисън ми каза за намеренията ти. Но миналия път, когато бях тук, ми се стори голям оптимист. Купуваше недвижими имоти. Каролайн отвори ресторанта…

– Тогава споменах и за негативната страна на фракинга. Просто съм уморен, Джо. В този бизнес съм от близо четиресет години.

– Какво ще правиш сега? – попита Кели.

– Ще си взема къща във Франция. Много по-голяма от онази, която имах преди. Вече купих една за Каролайн, достатъчна за нея и за децата ѝ след време.

– Не ми се струва много реалистично. Продаде живота, с който тя беше свикнала, без да я попиташ.

– Не виждам нещата по този начин – заяви подразнен Досън.

– Значи предпочиташ да си затваряш очите.

– Знам, че бяхте много близки… По едно време дори очаквах да се ожените. Но всичко това не ти влиза в работата.

– Добре, да се върнем на онова, което ми влиза в работата. Кога се разделихте с Макклелън?

– Когато излязохме от ресторанта.

– Разкажи ни по-подробно.

– Беше към единайсет. Той се качи в колата си, а аз в моята. Върнах се тук.

– Някой може ли да го потвърди? – обади се Декър.

– Не, всички си бяха тръгнали. Бях сам.

– Значи никой друг не може да каже, че действително си бил тук? – попита Кели.

– Чакайте малко! Да не намеквате, че… Защо, по дяволите, ще желая смъртта на Макклелън? Та той току-що ми преведе огромна сума пари!

– Опитваме се да определим движението и алибито на хората, с които се е срещал, господин Досън – намеси се Джеймисън. – Това е рутинна процедура.

– На мен не ми изглежда рутинна. Къде са открили Стюарт? В дома му ли?

– Не – отвърна Кели.

– Става въпрос за отравяне с въглероден оксид, нали така каза? Възможно ли е да е нещастен случай? Като при Мади.

– Не, определено не е нещастен случай – отвърна Декър. – Можете ли да се сетите за причина, която да подтикне Макклелън към самоубийство?

Досън се замисли за миг.

– Нито една. Обединяването на двата бизнеса – моя и неговия – щеше да му донесе много пари. Щеше да слее някои отдели, да съкрати разходите, да увеличи паричния поток… Всичко се нареждаше. Защо да се самоубива?

– В такъв случай си имаме работа с убийство – отвърна Декър. – Освен ако не пропускаме нещо. Защо според вас някой би поискал да го ликвидира?

Досън го изгледа предпазливо.

– Не мога да отправям обвинения.

– Да приемем, че това са хора, които представляват интерес за разследването – настоя Декър. – Каквото и да кажете, ще си остане между нас. Но ако ни съобщите имена, ние ще ги проверим.

– Трудно се правеше бизнес със Стюарт. Беше безмилостен при сключването на сделки. Някои хора останаха с празни ръце…

– Тези хора нямат ли имена? – попита Джеймисън.

– Те отдавна не живеят тук. Последният, когото си заслужава да спомена, почина преди година… – Досън замълча разколебан.

– Какво има? – попита Декър.

– Вижте, харесвам момчето. Наистина. Бил се е за страната ни. Но Стюарт се отнасяше твърде жестоко с него.

– С Шейн ли имаш предвид? – учуди се Кели.

– Знам, че сте приятели.

– Бяхме приятели като деца. И още сме, макар и не толкова близки. Притеснява ли те нещо друго освен това, че Стюарт беше доста груб с него?

– Всъщност не. Но вие ме попитахте и аз ви отговорих.

– Шейн ще наследи баща си, нали? – поинтересува се Джеймисън.

– Да, доколкото знам. Все пак ще трябва да питате адвокатите. Стюарт може да е променил завещанието си и да е оставил парите си на когото пожелае.

– Но ако го е направил без знанието на Шейн, това може да е мотив синът да убие бащата – изтъкна Декър.

– Не познавам човек, който да се интересува по-малко от бизнес и пари от Шейн – отвърна Кели.

– Той ни каза, че вече не сте толкова близки като едно време – подхвърли Джеймисън. – Ти каза същото.

– В гимназията беше едно. После пораснахме, всеки тръгна по пътя си. Но той не се е променил. Можеше да остане тук, да не прави нищо и да остави баща си да плаща всичките му сметки. Шейн обаче постъпи в армията и рискува живота си. Върна се с куп медали, но никога не се е похвалил и с един от тях.

Досън се усмихна.

– Вие двамата бяхте най-добрите футболисти, които градът ни е раждал.

– Декър е играл за "Кливланд Браунс" – каза Джеймисън. – А преди това за "Охайо".

– Нима? – възкликна Кели. – Впечатляващо!

– Да, изглеждате ми достатъчно едър – отвърна Досън, след като огледа Декър.

– Ако всичко се свеждаше до габарити, сигурно щях да вляза в Залата на славата – отвърна с равен тон Декър. Погледна Кели и добави: – Ще трябва да проверим и Шейн.

– Знам – отвърна рязко полицаят. – Няма да отхвърля нито една възможност, макар да съм убеден, че това не е вярната посока.

– Ако Шейн има алиби, въпросът е решен – каза Джеймисън.

Кели погледна Досън.

– Сигурно искаш да поговориш с Каролайн час по-скоро. Няма да е добре тя да разбере за продажбата от някой друг.

– Остави на мен да се тревожа за тези неща, Джо – сопна се Досън.

– Възнамеряваш да се преместите във Франция?

– Точно така.

Кели се усмихна мрачно.

– Където тя може би ще срещне някой французин, ще се влюби и ще имат куп деца?

– Това зависи от нея, не от мен.

– Ако Каролайн не иска да замине, ще ѝ дадеш ли пари, за да започне собствен бизнес?

– Не знам. Не съм сигурен, че съм готов да се разделя с дъщеря си. Изгубих майка ѝ, не искам да изгубя и нея.

– Подготви се и за такъв вариант – отвърна Кели.

– Тя може да отвори ресторант и във Франция – заяви пренебрежително Досън. – Миналия път беше готова да заживее там. Каква е разликата сега?

– Предполагам, че скоро сам ще разбереш.

– Какво те е грижа? Не ми казвай, че още си влюбен в нея?

– Няма нищо лошо в това да те е грижа за някого, Хю, дори той да взема решения, с които не си съгласен. Особено ако става въпрос за член на семейството. Но може би ти не мислиш така. Виж какво се случи със сина ти.

Лицето на Досън пламна.

– Изчезвай от тук!

– Не се притеснявай, и бездруго си тръгвахме.