Игра с огъня

59.

Когато спряха пред портала на базата, към тях се приближиха двама мъже с костюми.

Джеймисън свали прозореца и показа служебната си карта.

– Влизайте – каза единият. – Уведомиха ни за вас.

Порталът се отвори и Джеймисън мина през него.

– Сигурно е работа на Роби – каза тя.

– Когато му звъннах, за да му разкажа какво сме открили, той обеща да организира посещението ни тук. Колегите му ще започнат да разпитват дискретно за евентуалното наличие на химически оръжия.

Джеймисън паркира на същото място като миналия път.

– Откъде ще започнем? – попита тя.

– Да опитаме първо с пирамидата. Едва ли някога ще видя истинските в Египет.

Пред входа стоеше друг мъж с костюм. Носеше слънчеви очила, въпреки че небето беше покрито с облаци. Той им отвори вратата и когато двамата влязоха вътре, видяха, че не само външните, но и вътрешните стени са иззидани от камък.

Помещението беше огромно, а по средата беше разположена, както предположи Декър, апаратурата, обслужваща радарната инсталация, за която Съмтър им бе казал. Тя приличаше на онези огромни телескопи, които човек можеше да види в астрономическите обсерватории, но изглеждаше далеч по-сложна. Покрай стените бяха наредени бюра с компютърни терминали и изключени монитори.

– Еха! – възкликна Джеймисън. – Прилича ми на сцена от научнофантастичен филм, в който някой се опитва да унищожи света.

– Може да не се окаже фантастика – отвърна Декър.

– Благодаря ти за утешителния коментар.

Декър видя една-единствена врата на срещуположната стена.

– Да проверим къде ще ни отведе.

Зад вратата започваха стъпала, които водеха към подземния етаж, на който – както Роби им беше съобщил по-рано – са били държани затворниците. Килиите приличаха по-скоро на клетки, при това изработени набързо и непрофесионално, ако се съдеше по вида им.

– Сглобили си ги надве-натри, когато са решили да използват станцията за затвор – отбеляза Декър. – Не са вложили кой знае каква мисъл.

– За да държиш някого в плен и да го подлагаш на мъчения, не се изисква много мисъл. Нужни са само хора, лишени от скрупули, които вършат неморални неща по неморални причини – заяви разпалено Джеймисън.

– Да разбирам ли, че си разсъждавала по въпроса?

– Когато работех като журналист, написах статия за това. Темата не беше никак приятна.

И двамата забелязаха кръвта и урината на пода на клетките. Въздухът беше пропит от остра миризма.

– Колкото и отвратителна да е цялата история, разбирам, че няма да се стигне до изслушване в Конгреса – продължи Джеймисън.

– Ще потулят всичко, както вече ни казаха – отвърна Декър. – И аз го приемам, щом хората, които стоят зад това, ще понесат наказанието си. Страната ни е изправена пред достатъчно проблеми и не се нуждае от подобен скандал.

– Предполагам – съгласи се тя, макар да не изглеждаше убедена. – Но какво ще стане с принципа, че истината е крайъгълен камък на демокрацията?

Декър я погледна.

– Инстинктите ти на журналист отказват да се примирят с прикриването на истината?

– Те останаха в миналото. Сега просто изпълнявам заповеди.

– Не, не са останали в миналото, Алекс. И това е причината да сме тук. Да научим истината.

– Знаех, че има за какво да те харесвам – усмихна се Джеймисън.

– Ако в базата са разработвали химически и биологични оръжия, би трябвало да са го правили тук някъде – каза Декър.

– Смяташ, че помещенията може да са заразени? – попита рязко тя. – Че е оцеляла някаква гадост от онова време?

Той се напрегна видимо, но отвърна:

– Едва ли. Все пак десетилетия наред тук са работили хора. Ако съществуваше подобен риск, щяха да я затворят отдавна.

– Да се надяваме, че си прав. Аз лично не споделям твоята увереност.

Декър тръгна по десния коридор. След като слязоха по стълбите, двамата се озоваха в просторно помещение, почти толкова голямо, колкото онова с радарната система над тях.

– Слязохме няколко етажа, за да стигнем до тук – отбеляза Джеймисън. – Вече сме доста дълбоко под земята. На трийсет и повече метра.

Декър кимна в знак на съгласие.

– Май не са го използвали, докато горе е имало затвор. Мирише на мухъл.

Той обиколи помещението по периферията. Забеляза, че на едно място стената е по-светла. Огледа я и продължи нататък. В един момент спря рязко и се обърна към Джеймисън:

– Чакай малко! Откъде Бен Пърси ще знае, че тук са правели такива неща? Че са разработвали оръжия за масово унищожение.

– Нямам представа. Но онези разпечатки показват, че е проучвал въпроса. – Джеймисън се замисли. – Момент, момент, какво изобщо го е накарало да търси подобна информация?

– Точно това имах предвид. Мисля, че отговорът е Брад Даниълс.

– Не, Даниълс е причината Креймър да дойде тук. Той не е свързан с Пърси.

– Защо смяташ така? – попита Декър.

– Защото се ръководя от твоето правило, че нищо не е случайно и съвпадения не съществуват.

– Всяко правило си има изключение. Мисля, че Пърси е научил какво е ставало тук именно от стареца.

– Защо си толкова убеден?

Декър извади шапката на Даниълс и посочи една значка.

Джеймисън я огледа и каза:

– Годишно честване, организирано от военновъздушните сили?

– Било е преди две години. В базата "Майнът" тук, в Северна Дакота.

– Но как можем да сме сигурни, че и двамата са били там? Значката не е достатъчно доказателство.

– Убеден съм, тъй като в досието на Пърси е отбелязано, че е бил там.

– Въпреки това не можем да сме сигурни, че са се срещнали.

– Затова ще позвъня в старческия дом и ще разговарям отново с Даниълс, за да изясня това веднъж завинаги.

– Не го притискай, Декър. Той е просто един възрастен човек.

– Този възрастен човек е най-коравият тип, когото съм срещал – отвърна недоволно Декър.

– Той не ни каза нищо предишните пъти. Защо да го прави сега?

Декър вдигна шапката и се усмихна.

– Защото вече имам какво да му предложа.