Игра с огъня

55.

Синия се беше разположил в кожено кресло в престижен клуб недалече от Капитолия. Край него сновяха безмълвни мъже в ливреи, понесли табли, отрупани с отлежало уиски и купички с ядки. Стените бяха покрити със скъпи тапети и украсени с портретите на възрастни мъже със сериозни лица и строги костюми. Килимът под краката му беше дебел поне половин педя. Мебелите бяха стари, но скъпи. В салона се разнасяха шумолене на вестници, потракване на кубчета лед в коктейлни чаши и приглушени разговори. Тук се решаваха политически и икономически въпроси, които щяха да окажат огромно влияние върху милиони хора, без никой да е търсил тяхното съгласие или поне да ги е уведомил за тези решения.

Атмосферата напомняше за 1920 г., а не за цял век по-късно.

Синия огледа бавно салона. Кимна на онези, които познаваше и уважаваше, а също и на онези, които не харесваше и дори презираше, но не можеше да подмине току-така. Втората група беше далеч по-многобройна от първата, което свидетелстваше за дългите години, посветени на онова, с което се занимаваше той.

Погледът му най-сетне се спря на набит широкоплещест мъж, който влезе с вестник и чаша джин с тоник в ръка. Цялото му същество излъчваше самодоволство от собствената му значимост.

Синия се надигна и пристъпи към него.

– Патрик? – поздрави го той.

Патрик Макинтош, мъжът, който се беше срещнал с полковник Марк Съмтър в малката къща на хиляди километри от тук, веднага застана нащрек.

– Роджър! Как си?

Истинското име на Синия беше Роджър Уолтън, но почти никой не го наричаше така. Това беше едно от редките изключения.

– Не се оплаквам. А ти как си?

– Всичко е наред, благодаря.

– Имаш ли малко време? – попита Синия. – Запазил съм частен салон.

Престорената усмивка на Макинтош се превърна в тънка линия, все едно току-що беше положил клетва, преди да даде показания пред враждебно настроена сенатска комисия.

– Частен салон? За какво ни е? – Макинтош се подсмихва и добави: – На разпит трета степен ли ще ме подложиш?

– Познаваме се достатъчно отдавна, така че знаеш отговора на този въпрос – отвърна добродушно Синия, но едновременно с това стисна здраво Макинтош за лакътя. – А, за малко да забравя! Директор Касиди ти изпраща много поздрави!

– Говорил си с Рейчъл? – попита Макинтош, докато Синия го водеше по тъмен коридор с дървена ламперия.

Влязоха в малка стая, три на три метра, без прозорци, само с два фотьойла, разположени един срещу друг.

– Все пак тя ми е началник.

– Искаш да кажеш, че сте разговаряли за мен?

– Нека не прозвучи като клише, но това е строго секретно. – Синия се усмихна, което подейства успокоително на Макинтош.

– Радвам се, че вече съм в частния сектор. И ти трябва да го направиш, Роджър. Човек с твоя опит, с твоите контакти… Помисли само какви пари можеш да изкараш.

– Имам доста скромни нужди, заплатата ми е напълно достатъчна.

– Аз пък току-що си купих вила в Тоскана. Двамата с Шери ще прекарваме летата там.

– Поздравления.

Двамата седнаха на фотьойлите.

Макинтош остави вестника си и пресуши чашата с джин.

– А аз попътувах напоследък – каза Синия.

– Така ли? Къде? Надявам се, на някое хубаво място. Южна Франция? Рим? Сидни?

– Лондон.

– О, много хубаво.

– Лондон, Северна Дакота.

Макинтош остави празната чаша на масичката до фотьойла си. Синия забеляза, че ръката му не трепна, което говореше добре за самообладанието му.

– Добре ли си изкара… къде каза, че си бил? В Северна Дакота?

– Пътуването се оказа доста полезно. Да не би паметта да ти изневерява?

– Моля?

Синия извади от джоба си плик и малък дигитален диктофон. Отвори спокойно плика и извади от него няколко снимки.

– Изглеждаш много елегантно, Патрик. Доколкото си спомням, нощта беше доста гореща. Твоят колега… или по-точно, твоят съучастник, полковник Марк Съмтър, предпочете да не слага униформа в онази жега. Беше с цивилни дрехи.

Макинтош хвърли поглед на снимките, които той разстла пред него, но не каза нито дума.

След това Синия включи диктофона. В малката стая прозвучаха гласовете на Макинтош и Съмтър.

Когато разговорът свърши, Синия изключи диктофона и се облегна във фотьойла си.

– Е?

– Какво "е"?

– Не смяташ ли, че трябва да дадеш някакво обяснение?

– Не, разбира се – отвърна нехайно Макинтош.

– Добре, тогава ще започна аз. Да видим дали няма да промениш решението си.

– Съмнявам се, че ще го направя.

– В Гуантанамо не са постъпвали нови затворници от две хиляди и осма година – започна Синия. – Текущите разходи за затворниците, останали там, които са стотина, възлизат на един милиард и триста милиона долара годишно.

Макинтош почисти някаква прашинка от ръкава на сакото си.

– Сериозно ли?! Толкова много пари за някакви диваци!

– Но са одобрени и отпуснати по законовия ред.

– Приключихме ли? Защото, честно казано, не разбирам какво обсъждаме.

– Ти си член на съвета на директорите на "Вектор Секюрити".

– Да, знам. Чудесна компания, патриотична, бих казал.

– С един-единствен договор, възложен ѝ от федералното правителство. А именно – поддръжка на военно-отбранителния комплекс "Дъглас С. Джордж", по-известен като военновъздушната станция в Лондон.

– Надявам се, не си изненадан, че съм наясно с всичко това. Посетих Лондон именно като член на съвета на директорите. Изпълнявам си задълженията много съвестно.

– Но не си само член на съвета. Имаш пряк финансов интерес от дейността на "Вектор".

– Което е обичайно за директорите на една компания.

– Годишният бюджет на въпросния комплекс е шестстотин четиресет и четири милиона деветстотин седемдесет и шест хиляди долара.

– Поддържането на сигурността на тази страна излиза скъпо. А сега, ако ме извиниш… – каза Макинтош и се надигна.

– Което означава, че разходите за всеки от десетте затворници там надхвърлят шейсет и четири милиона. Доста скъпо в сравнение с тринайсетте милиона на човек в Гуантанамо.

Макинтош седна.

– Затворници? Какви ги говориш, за бога, Роджър? Да не си се побъркал?

Синия извади още няколко снимки, на които се виждаха двамата мъже, които охраната на базата беше качила в линейките.

– Говоря за тях.

– Но това може да е всеки – отвърна Макинтош, след като хвърли бегъл поглед на снимките. – На мен ми приличат на служители на ВВС, получили слънчев удар. Сам каза, че там е много горещо.

– Това не са служители на ВВС, както много добре знаеш.

– Ти твърдиш едно, а аз друго.

Изражението на Синия стана по-студено и сурово.

– Това шикалкавене взе да ми омръзва, имам и други задачи освен теб. – Той се приведе напред и продължи: – Не го твърдя само аз. Същото казват и директорите на "Вектор". Както и полковник Съмтър. Става въпрос за членове на "Ислямска държава" и "Ал Кайда", за талибани, пленени на бойното поле и вкарани нелегално в тази държава, без никой от правителството да знае за тях.

Макинтош повдигна вежди, при което светлосините му очи се отвориха по-широко.

– Ти… ти си говорил със Съмтър?

– Не можем да му затворим устата, откакто разбра колко здраво е загазил.

– Не виждам нещата по този начин. Противно на твърденията ти, всичко е одобрено на най-високо ниво.

– Единственото, което е одобрено и никога не е отменяно, е необходимостта в базата в Лондон да действа радарна инсталация, която да следи за вражески ракети и космически обекти. Тя е изпълнявала тази функция допреди една година. Тогава предназначението ѝ е променено драстично. Станцията разполага с идентична пирамидална структура като нейния близнак в Гранд Форкс и със същата впечатляваща система за наблюдение. Но тъй като в Северна Дакота вече има една такава база – нещо повече, тази в Гранд Форкс е по-нова и по-удачно разположена, – резервната се оказва излишна. Разбира се, това не е първият случай, когато Пентагонът се презастрахова или харчи излишни пари. Но какво се случва със станцията, която се намира на толкова затънтено място и изпълнява дублиращи функции? Сигурно си решил, че си ударил джакпота, тъй като това е идеалното място, където да скриеш нелегалните си затворници, които изобщо не е трябвало да водиш в страната. Но ти си ги довел. За да ги измъчваш. А после да се отървеш от тях, когато ти кажат онова, което те интересува, или упорито запазят мълчание. Ти предаваш събраната информация на други федерални структури, като заявяваш, че е получена по обичайните канали. А линейките? Те играят ролята на хладилни фургони за телата. Които, апропо, изравяме в момента благодарение на получените показания.

– Впечатлен съм от бързината ти, Роджър. Наистина!

– Федералното правителство е като самолетоносач. Трябва му време, за да се задейства, но направи ли го веднъж, само гледай.

– Така е – усмихна се с усилие Макинтош, чието лице бе започнало да посивява.

Синия извади снимките, които Роби беше направил на хората, слизащи от онзи самолет.

– Чудех се защо точно "Вектор" е получила договора, тъй като служителите на компанията не са специалисти по радарни системи. Но се оказа, че добре познавам един от вицепрезидентите ѝ. Той беше шеф на охраната в Гуантанамо шест години. А в Лондон служат двама от най-близките му помощници. – Синия вдигна снимките, за да може Макинтош да ги види по-добре. – Той е арестуван, разбира се, нещо повече, опитва се да сключи сделка. Финансовият и административният директор вече получиха имунитет срещу сътрудничество. Май ти ще опереш пешкира, Патрик, затова те оставих за накрая, а не просто защото не те харесвам и никога не съм те харесвал.

Макинтош си пое рязко дъх и от устата му излезе нещо като съскане.

– Защо изобщо участваш в това? Ти нямаш право да действаш на територията на страната. Което ми оставя вратичка.

– Ние сме разузнавателна агенция, натоварена със задачата да защитава страната както от външни, така и от вътрешни врагове. През цялото време работихме съвместно с ФБР. Те са водещата агенция в разследването, ние само им помагаме. Подобно сътрудничество е нещо обичайно и не предизвиква възражения в съдебната зала. Много скоро ще откриеш, че не само вратичката, но и стените и покривът над главата ти ще бъдат осигурени от федералното правителство за неопределено дълъг срок.

– Роджър, мисля, че ако го обсъдим цивилизовано…

– Ще ти обясня кратко и ясно за какво става въпрос – прекъсна го Синия. – Създал си незаконен таен затвор, като за целта си използвал държавни средства, предназначени за радарни инсталации. Ощетил си американските данъкоплатци с разходи, които многократно надвишават тези за затворниците в Гуантанамо. Да не говорим, че там и бездруго се харчат прекалено много пари. Печалбата на "Вектор" през последната година по изчисления на твоя финансов директор е надхвърлила половин милиард долара, което превишава всякакви разумни граници. Надявам се, разбираш, че Чичо Сам не одобрява подобни неща. Не ги одобрява до такава степен, че е приел куп закони, които ги забраняват, а ти си ги нарушил всичките.

– Борим се за добра кауза, Роджър. Информацията, която получихме и предадохме…

– … не е дала никакви положителни резултати. По-голямата част от нея е доказано невярна и съответно безполезна. Останалото е било добре известно и събрано чрез законни методи за разузнаване. – Синия помълча и добави: – Искам да бъда максимално ясен. Тук не става въпрос за желание да помогнеш на страната, а за желание да си натъпчеш джобовете. Затова, моля те, не ми говори за патриотизъм. Така само ще се изложиш допълнително и ще ме ядосаш още повече.

Докато Синия говореше, Патрик Макинтош сякаш се смали и потъна в елегантния скъп фотьойл.

– Случилото се не говори добре за раздутата и сложна структура на Министерството на отбраната, която, на първо място, е допуснала осъществяването на подобна афера – продължи Синия – и на второ, е позволила това да продължи толкова дълго. Но като се има предвид, че Пентагонът оперира с бюджет от трилиони долари, с хиляди бази и съоръжения по света, с милиони служители и подизпълнители, милиарди квадратни метри площ и толкова много управления, отдели, програми и какво ли още не, дясната ръка често не знае какво прави лявата. При това положение не е толкова трудно да се скрие афера като твоята. Парите за станцията в Лондон, макар и много, са всъщност капка в морето на фона на всички харчове на Пентагона. Ти, разбира се, си разполагал със съюзници във военновъздушните сили и Конгреса, които да ти помогнат да скриеш истината. Но твоят финансов директор ни предостави техните имена заедно с информация за шест и седем-цифрените суми, които са получавали. Директорът на моята агенция е наясно с това и вече се свърза с ръководството на ФБР, с инспектората на ВВС и с Пентагона. И накрая, за да бъда напълно откровен, трябва да те уведомя, че в момента издават заповед за ареста ти.

Синия стана и приглади ризата и вратовръзката си.

– Тръгвам си, преди да съм казал или направил нещо, за което да съжалявам. И те съветвам да обявиш за продажба онази вила в Италия. Не мисля, че ще можеш да я използваш. А и ще ти трябват пари за адвокат. Не си и помисляй да бягаш. В мига, в който напуснеш тази стая, ще бъдеш под наблюдение до ареста ти. Благодаря за отделеното време. – Той посочи празната чаша и добави: – Поръчай си още едно питие, Патрик. Сбогом. Няма да се видим повече.

Синия затвори вратата след себе си.