Игра с огъня

65.

– Засичаш ли нещо? – попита Рийл на път за Уилистън.

Тя шофираше, а Роби се возеше до нея.

– Нищо за момента. Ако ни следят, явно са много добри.

– Дотук определено бяха добри.

– Колко ни остава?

– Двайсет километра.

– Прочетох досието на Брад Даниълс – каза Роби. – Май си имаме работа с истински патриот. "Пурпурно сърце", "Бронзова звезда", Кръст за заслуги и Медал за отлична служба във ВВС, над сто бойни мисии с бомбардировач над Европа и Тихия океан. Самолетът му е свалян два пъти. Оцелял е с още трима души от екипажа, след като спасителната им лодка се е носила цял месец във водите на Тихия океан, преди наш кораб да ги прибере. Веднага след това е продължил с бойните полети.

– Както ти каза, истински патриот.

Роби погледна през прозореца и видя абсолютно същото, както и през изминалия час: пустош. Това не му хареса.

Пристигнаха в старческия дом след единайсет. Часовете за свиждане бяха приключили, но служебните им карти впечатлиха дежурния лекар, който лично ги заведе в стаята на Даниълс и си тръгна.

Старецът спеше в леглото си. Лампите в стаята му бяха угасени и Роби се зачуди дали да ги включи. Накрая реши да не го прави.

Двамата с Рийл пристъпиха към него. Единият отляво, другият отдясно.

– Господин Даниълс? – каза тихо Рийл, преди да докосне стареца по рамото.

Той се сепна и отвори очи.

– Кои сте вие, по дяволите? – попита Даниълс, примигна няколко пъти и се надигна леко.

Роби и Рийл показаха служебните си карти и значки.

– Ние сме от разузнаването – отвърна Роби.

– Включете проклетата лампа, за да виждам.

Рийл включи лампата и Даниълс огледа внимателно картите и значките.

– Разбрахме, че имате проблеми със зрението – каза Роби.

– Имам си причини да карам хората да си мислят така.

– Добре.

– Изглеждат ми истински – каза накрая старецът и им ги върна.

– Защото са такива.

– Какво искате от мен?

– Става въпрос за военновъздушната база в Лондон – отговори Рийл.

Даниълс се отпусна върху възглавницата.

– Вече разговарях с федералните. С онзи едрия от ФБР. Взе ми шапката, мръсникът!

Рийл бръкна в джоба на якето си, извади шапката и му я подаде.

– Той ни помоли да ви я върнем.

Старецът остана доволен и каза:

– Е, поне удържа на думата си.

– Бен Пърси? – попита Роби. – На него сте казали повече, отколкото на Декър. Командването ни изпрати тук, за да чуем цялата история.

– Защо?

– Случиха се някои неща, сър – отвърна Рийл.

– Не е нужно да ме наричате така.

– Правя го от уважение. "Пурпурно сърце". "Бронзова звезда". Кръст за заслуги. Медал за отлична служба…

Даниълс примигна отново и очите му се навлажниха.

– Всички, с които служих, вече са мъртви. Жена ми е мъртва, децата ми също. Никой не ми остана освен внуците и правнуците, а те си имат собствен живот. Ужасно е да си стар и самотен. Не правя нищо, освен да седя тук, да гния в тази стая и да чакам края.

Рийл погледна Роби, след което се обърна към Даниълс:

– Би трябвало да сте в дом за ветерани. С хората там ще имате много повече общи неща, отколкото с тези тук.

– Смятате ли, че можете да го уредите? – оживи се Даниълс.

– Стига да пожелаете, сър – отвърна Роби.

Двамата с Рийл помогнаха на стареца да се изправи.

– Какво ви интересува?

– Какво точно казахте на Бен Пърси?

– Истината. Цялата истина.

– А тя е… – попита Рийл.

Осветлението в старческия дом угасна изведнъж. Всяка стая, всеки коридор, всеки квадратен сантиметър потънаха в мрак.

Отвсякъде започнаха да долитат викове на уплаха и паника.

Роби и Рийл веднага извадиха оръжията си. Тя застана до вратата, а той дръпна завесите на прозореца, след което натисна леко Даниълс назад, за да легне, и прошепна в ухото му:

– Стойте тук и не мърдайте!

Даниълс кимна отсечено и замръзна.

По коридора отекнаха забързани стъпки. Рийл надникна навън и видя няколко сестри и други служители да тичат.

Дежурният лекар дойде при тях и каза:

– Нямаме представа какво става. Токът спря, резервният генератор не се включи. А… а отпред спряха два големи джипа.

– Веднага се свържете с полицията! Уведомете ги за масова стрелба!

– Моля?

– Действайте! Веднага!

Лекарят хукна ужасен.

Рийл погледна Роби.

– Два големи джипа?

– Кои са тези хора? – прошепна Даниълс от леглото.

– Ще се погрижим за всичко, сър – отвърна Рийл, погледна към инвалидния стол и каза на Роби: – Сигурно знаят, че стаята му е на приземния етаж.

Роби кимна. Отидоха до леглото, вдигнаха внимателно Даниълс и го настаниха в стола. Рийл тръгна първа, а Роби буташе стола след нея.

Стигнаха до вратата. Тя надникна в коридора и даде знак, че пътят е чист, след което завиха наляво, за да се отдалечат от входната врата.

Рийл извади и другия си пистолет. И двете оръжия имаха лазерни мерници. Тя вече си бе сложила уреда за нощно виждане, Роби също. Мракът около тях се беше разсеял. Проблемът беше, че противниците им несъмнено имаха същото оборудване.

Роби буташе инвалидния стол с едната си ръка, а в другата държеше пистолет. Тримата изчезнаха по коридора.

Трийсет секунди по-късно вратите на старческия дом се отвориха рязко. През тях обаче не влетяха тежковъоръжени мъже. Разнесе се тихо бръмчене, издавано от стоманен робот, който се движеше върху колела с безкамерни гуми. Лазерното му око обходи фоайето и сравни видяното с плановете на сградата, заредени в неговата база данни.

Роботът зави надясно и ускори. Пред него се изправи полицаят, когото Декър беше ангажирал да охранява Даниълс. Пистолетът му сочеше към робота, а снопът светлина от фенерчето му се отразяваше в лъскавата му метална повърхност.

– Какво е това, по дяволите? – възкликна полицаят.

Той понечи да свали оръжието, докато лазерното око го оглеждаше. Роботът засече пистолета му. Миг по-късно мъжът сведе поглед към гърдите си, от които стърчеше стреличка. Подбели очи и се свлече на пода.

Роботът продължи напред, като заобиколи ловко падналия, и не след дълго стигна стаята на Даниълс. Лазерът обходи четирите ѝ ъгъла, след което се насочи към празното легло. Роботът застана до него и от едната му страна се протегна механична ръка със сонда. Миниатюрната метална глава на сондата се плъзна по чаршафа и завивката. Сензорите подадоха събраната информация към мозъка на робота, който я анализира и изпрати потвърждение. Сондата се прибра, но механичната ръка не се сви докрай в нишата, от която бе излязла. Роботът се завъртя и излезе в коридора, а сондата се поклащаше леко отстрани, анализирайки безброй миризми по пътя си, докато търсеше една-единствена сред тях, тази на Брад Даниълс.

Роботът зави първо надясно, а после наляво и спря пред затворена врата. Сондата сякаш потръпна като нос на хрътка. Върху една от стоманените повърхности на робота грейна червена лампичка. Той се отдръпна на около две педи и в предната му част се отвори подвижен панел. Едновременно с това от тялото му излязоха стоманени стабилизатори. Те се забиха в пода като странични опори на строителен кран, които трябва да поддържат огромната конструкция изправена и балансирана.

Миг по-късно снарядът, изстрелян от отворения панел, се заби във вратата, силата на удара я откъсна от пантите и тя влетя в стаята.

От облака дим изскочи Рийл. Тя видя робота, огледа го набързо, прицели се и изстреля три експлозивни куршума в корпуса му и един в лазерното му око. То угасна, останалите куршуми също изпълниха предназначението си и роботът изчезна в гъстия дим.

Рийл чу тревожното тиктакане на таймер, което я накара да се хвърли обратно навътре секунда преди броячът на робота, свързан с програмата му за самоунищожение, да стигне до нула.

Взривът събори стената на стаята, в която Рийл се бе скрила.

Когато димът се разсея, в далечината прозвучаха сирени.

От двата големи джипа пред старческия дом, които бяха докарали робота и неговия оператор, нямаше и следа.

Вътре в стаята Роби и Рийл кашляха силно, докато се изправяха бавно сред руините. Бяха оцелели само защото се бяха скрили зад голям метален шкаф.

Двамата огледаха помещението и погледите им се спряха върху Даниълс. Той продължаваше да седи в инвалидния си стол, но се беше свлякъл настрани. Главата му кървеше, дишаше едва-едва. Част от тавана се бе стоварила отгоре му.

Рийл се втурна към него и напипа пулса му.

– Много е слаб!

Роби разчисти отломките, избута стола в коридора и забърза към входа на сградата. Рийл подтичваше до него.

– Ако умре… – започна тя.

– … сме загубени – довърши Роби.