Игра с огъня

87.

Близо три часа по-късно четиримата кацнаха във Вашингтон. След като слязоха от самолета, те се сбогуваха.

Джеймисън прегърна Роби и Рийл.

– Надявам се да се видим отново.

– Внимавай какво си пожелаваш – отвърна Рийл с усмивка. – Ние обикновено се появяваме, когато наближава краят на света.

– В такъв случай не бих имала нищо против тъкмо вие да ни пазите гърба.

Декър стисна ръката на Рийл, после се обърна към Роби и каза:

– Приятно прекарване на Мемориъл Бридж.

– И на теб, където и да отидеш в търсене на "малко тишина и спокойствие".

Декър и Джеймисън вървяха към терминала, когато тя подхвърли:

– Не искам никога да се връщам в Северна Дакота.

– Хей, щатът не ти е виновен за нищо. А и Кели, Шейн и Каролайн ще поддържат Лондон в отлична форма.

Джеймисън го погледна.

– Не разбирам защо нарече този случай лесен. Помисли само колко неща трябваше да разследваш, помисли за онова, което каза във фермата на Лиз.

– Имах предвид най-важната част, онази нишка, която ми позволи да разплета цялата история. Това беше лесно.

– Какво имаш предвид?

– Алчността, Алекс, един от най-старите мотиви на света да убиеш някого. Лиз е извършила всички тези убийства от алчност.

– Мисля, че към нея трябва да добавим още един мотив, Декър.

– Кой? – погледна я той с изненада.

– Може би най-старият мотив да навредиш някому.

– И той е?

– Любовта – отвърна Джеймисън. – Ужасната извратена любов на Лиз към Каролайн. Но въпреки всичко любов.

Декър въздъхна и кимна.

– Мисля, че това е най-проницателното наблюдение, което някой от двама ни прави, откакто поехме този случай, Алекс.

– Голяма похвала е да го чуя от теб.

Когато влязоха в терминала, Декър каза:

– Сестра ми ме покани да ѝ гостувам в Калифорния за две седмици. Стан също ще дойде.

– Чудесно, Декър. Ще приемеш ли?

– Още не съм решил.

Тя го погледна изпитателно.

– Мисля, че трябва да приемеш. Сериозно. След всичко, което преживяхме, малко време, прекарано с близките, може да направи чудеса. Аз също ще погостувам на моето семейство. Имам нужда от прегръдки и целувки.

– Знам, Алекс – отвърна Декър. – Аз също имах семейство.

– И все още имаш семейство, Еймъс.

Двамата се прибраха с такси до апартамента, който деляха. Беше в южната част на Вашингтон.

Когато пристигнаха, Джеймисън взе душ, облече си пижама, отпусна се уморена на леглото си и веднага заспа.

Декър обаче се облече отново и излезе на разходка по брега на река Анакостия.

На другия край на града, предположи той, Уил Роби вървеше към Мемориъл Бридж и река Потомак, за да се отдаде на размисли.

Декър седна на една пейка и зарея поглед над тъмните води и светлините на другия бряг.

А сега какво?

Той извади телефона си и набра сестра си.

Рене отговори на второто позвъняване.

– Мили боже, Еймъс! Стан ми се обади и ми разказа всичко! Цяло чудо е, че сте живи!

– Да, предполагам…

– Май често ти се случват подобни неща?

– По-често, отколкото на другите хора. Виж, нали ме покани да погостувам на теб и на децата…

– Ще си имаш стая, ще се погрижим да си починеш добре. Няма да те задушим с любов и загриженост – добави весело тя, но когато зададе последния си въпрос, гласът ѝ сякаш изгуби предишната фриволност: – Ще… ще дойдеш ли?

Декър не отговори веднага.

– Не съм сигурен, Рене. Ще ти звънна.

– Добре – отвърна тя, без да крие разочарованието си, и това причини на Декър такава болка, каквато никога не бе изпитвал на игрището.

– Имам много работа.

– Знам. Еймъс, независимо дали ще дойдеш…

– Да?

– Винаги ще те обичам.

– Не мисля, че съм го заслужил, Рене.

– Аз пък мисля точно обратното. Това означава много, когато е изречено от по-голямата ти сестра.

Тя затвори, а Декър стана и продължи разходката си. Може би търсеше своя Мемориъл Бридж. А може би търсеше нещо… съвсем друго. И изпитваше ужас, че никога няма да го открие, защото за хора като него то може би не съществуваше.

Декър извади снимката на Каси и Моли и я разгледа на лунната светлина. Времето не лекуваше всички рани. То почти не им въздействаше. Все едно да лекуваш злокачествен тумор с йод.

Не ми липсвате по-малко. Напротив, липсвате ми все повече.

Декър прибра снимката и продължи, но след десетина крачки отново спря.

В съзнанието му се появиха образите на съпругата му и дъщеря му.

Той замръзна напълно неподвижен за няколко секунди. Двете сякаш му говореха, сякаш му казваха нещо, което вече знаеше, но отказваше да приеме.

Тогава се сети за последните думи на Джеймисън.

И все още имаш семейство, Декър.

Той бръкна бавно в джоба си, извади телефона и набра номера.

– Рене?

– Еймъс? Какво има?

– Исках само да ти кажа, че… че ще дойда.