Игра с огъня

52.

Фермата все едно беше извадена от роман на Стайнбек, но поне тук имаше по-малко прах и повече вода.

Декър и Джеймисън спряха до къщата с дъсчена фасада. Пред нея беше паркиран стар и мръсен джип с две врати. В далечината се издигаше плевня, виждаха се и заграждения с крави, събрали се около корита с вода и каменна сол за близане. Имаше и оградена поляна, в която пасяха коне. Фермата изглеждаше добре поддържана.

Върху пощенската кутия, кацнала върху килнат настрани дървен кол, пишеше ПЪРСИ. Декър и Джеймисън разбраха, че са дошли на правилното място.

Преди да стъпят на верандата, вратата на къщата се отвори и на прага застана жена с пушка "Ремингтън". Беше около петдесет и пет годишна, слаба и жилава, с дълга прошарена коса и сини очи. Носеше избелели джинси, протрити ботуши и карирана риза, затъкната под кожен плетен колан. Лицето ѝ беше сбръчкано и загоряло от слънцето. Погледът ѝ беше изпълнен с подозрение.

– Кои сте вие? – попита тя.

Джеймисън извади служебната си карта и значката.

– ФБР. Специален агент Алекс Джеймисън. Това е партньорът ми Еймъс Декър. Вие ли сте Бевърли Пърси?

Вместо думите ѝ да успокоят жената, те я накараха да вдигне оръжието и да го насочи към тях. Показалецът ѝ докосваше спусъка.

– Какво искате, по дяволите? Кажете ми веднага!

Декър пристъпи напред и застана между Джеймисън и пушката.

– Искаме да говорим с Бен, ако е тук.

– Няма го – отвърна рязко жената. – Защо искате да говорите с него?

– Не сме от военновъздушните сили, ако това си мислите. Не се интересуваме дали е дезертирал. Дойдохме да говорим с него за предишното му назначение в Лондон, Северна Дакота.

– Глупости! Дошли сте да го арестувате!

– И защо да го правим?

– Сами казахте, че е дезертьор.

– Разследваме поредица от убийства в Лондон.

– Бен не е убивал никого.

– Не твърдим, че го е направил. Той е напуснал града много преди убийствата. Но докато е бил там, е казал нещо, което ни заинтригува. Искаме да го попитаме какво означават думите му. Смятаме, че знае нещо, което може да е свързано с нашето разследване.

Жената свали бавно оръжието.

– Казах ви вече, че Бен не е тук.

– А идвал ли си е?

– Може и да си е идвал – отговори уклончиво тя.

– Имате ли представа къде можем да го открием?

– Никаква – поклати глава тя. – От известно време не се е обаждал.

– Сигурно се притеснявате – предположи Джеймисън и пристъпи напред, за да застане до Декър.

– Аз съм му майка, разбира се, че се притеснявам.

– Ние също се тревожим за него, затова може би трябва да обединим усилия и да го намерим.

– Аз… аз не знам…

– Разбирам недоверието ви, госпожо Пърси. Ще си тръгнем само за да ви покажем, че сме тук с добри намерения. Но мога ли да ви оставя номера си? И да ви помоля, когато видите Бен, да му предадете да се свърже с нас. Искаме само да говорим с него, не да го арестуваме. Това е всичко – каза Декър, извади визитка от джоба си и я подаде на жената.

Тя я погледна предпазливо, сякаш се опасяваше, че ако я докосне, ще се опари. Но очевидно остана доволна, че тези двамата не са дошли да арестуват сина ѝ, защото каза:

– Вижте какво… искате ли да влезете? Току-що направих кафе.

Декър погледна Джеймисън и отвърна:

– Звучи ми чудесно. Доста път бихме. А и тук е по-прохладно, отколкото в Северна Дакота.

Декър и Джеймисън последваха Пърси в дома ѝ. Една от стените в хола бе покрита с глави на животни, превърнати в ловни трофеи.

Пърси долови изумлението на Джеймисън и поясни:

– Съпругът ми и Бен бяха запалени ловци. Почти всички по тези места ходят на лов. Но не за забавление. Ние ядем това, което убиваме.

Тя ги въведе в малка семпла кухня с чамови шкафове и тъмни ламинирани плотове. Подът бе застлан със стар линолеум, завесите на прозорците изглеждаха на повече от петдесет години. Времето в кухнята сякаш бе спряло преди половин век.

Пърси остави пушката на стойката, монтирана на стената, и посочи столовете до масата.

– Заповядайте.

Декър и Джеймисън седнаха, а тя започна да вади чаши и чинийки.

След като им наля кафе, Пърси седна срещу тях. Отметна един кичур от очите си и отпи глътка кафе, отбягвайки любопитните им погледи.

– Сама ли живеете тук? – попита Декър.

Сините очи на Пърси проблеснаха, изпълнени с подозрение.

– Кой ви каза това? Да не би да ме шпионирате? – Тя погледна към пушката. – Какво искате? Кажете ми най-после!

– Вече ви казахме – отговори спокойно Декър. – Искаме да говорим със сина ви.

– Така казахте – заяви Пърси със скептичен тон, – но това не означава, че е истина.

– Истина е – намеси се Джеймисън. – Искаме само да поговорим с него. Не сме тук, за да го арестуваме. Не ни интересува какво се е случило на новото му местоназначение. Нямаме юрисдикция над военната му кариера.

– Федералните са си федерални – сопна се тя.

– Може и така да ви изглежда, но нещата стоят другояче… поне в нашия случай – настоя Декър.

Пърси най-после се успокои и каза:

– Съпругът ми почина преди три години. Надявах се Бен да се върне и да ми помага във фермата. Но това така и не стана.

– Споменахте, че може би е идвал тук – припомни ѝ Декър. – Идвал ли е наистина или не? Разговаряхте ли за онова, което се е случило… и което го е накарало да избяга?

Пърси завъртя чашата в ръцете си.

– Те… те преместиха всички от онази станция. И тези от военновъздушните сили, и Бен, и останалите.

– Точно така, сега в нея се е настанила частна охранителна фирма на име "Вектор" – каза Джеймисън.

– Нямах представа.

– С какво се занимаваше Бен там? – попита Декър.

– С някакви технически неща… компютри и такива работи. – Пърси щракна с пръсти. – А, да! С радари. Мисля, че точно така каза. Но вече не.

– Защо смятате така? – учуди се Джеймисън.

– Нали ви казах, че преместиха и Бен, и всички останали. Предполагам, че сега никой не обслужва радарите. Той беше обучен специално за тази работа. А Бен разбира от тези неща. Винаги е бил много умен.

– Той притесни ли се при новината за прехвърлянето? – продължи с въпросите Декър.

– Да.

– Сигурно и преди е сменял военните бази. Войниците и офицерите отиват там, където ги изпрати командването.

Думите му като че ли объркаха Пърси.

– Беше в Небраска известно време, после в Колорадо… Накрая го прехвърлиха в Северна Дакота. Предполагам, че сте прави.

– И тези прехвърляния не го тревожеха?

– Не…

– За разлика от този път?

– Той… той ми се обади преди година. И каза: "Мамо, ще ни местят. Пращат ни някъде на Източното крайбрежие". Забравих къде точно… А после се озоваха в Колорадо… Така мисля… Поне бяха там известно време.

– Но Бен не замина с тях, така ли? – предположи Декър.

Бевърли Пърси го изгледа притеснено.

– Сигурен ли сте, че не сте дошли тук, за да създавате проблеми на Бен?

– Имате думата ми. Бен спомена ли нещо, което да ви подскаже, че е разтревожен?

– Не беше особено словоохотлив, но усетих, че е притеснен. Всъщност имах чувството, че просто не е на себе си.

– Бен знаеше ли за промените, които предстоят в станцията?

– Никога не е говорил за това.

– А споменавал ли е полковник Марк Съмтър?

– Не.

– Бен идвал ли си е оттогава? – попита Джеймисън.

– Веднъж – отговори Бевърли Пърси и впери поглед в дългите си напукани пръсти. – Преди десетина месеца. Беше отслабнал, избягваше да ме гледа в очите. Попитах го какво не е наред. А той отвърна, че ако ми каже, аз също ще загазя.

– В униформа ли беше?

– Не, Бен не винаги си идваше в униформа. Този път дойде с раница, а тя не беше достатъчно голяма, за да побере униформата му. Попитах го къде е разположена частта му. В Колорадо ли? Но той смени темата. Помоли ме, ако някой пита за него, да кажа, че нито съм го чувала, нито съм го виждала.

– А някой търсил ли го е? – попита Декър.

Тя кимна.

– Три пъти. От военновъздушните сили. Казаха, че бил дезертирал. Загазил здравата. Когато Бен си дойде, беше късно вечерта и не остана дълго. Замина на сутринта още по тъмно. Съобщих му, че са го търсили, а той каза да не се притеснявам. Оттогава не съм го виждала повече – завърши Бевърли Пърси с треперещ глас.

– А идвал ли е някой друг освен военните? – попита Джеймисън.

Пърси отпи от кафето си.

– Не, само те. Никой друг.

– Бен имаше ли близки приятели в Северна Дакота? – продължи Джеймисън. – Говорил ли ви е за някого, с когото са служили заедно?

– Не, за никого.

– А споменавал ли е нещо за Айрин Креймър? – попита Декър.

Пърси се замисли, след което поклати глава.

– Не, не си спомням. Коя е тя?

– Една от жертвите, чието убийство разследваме.

– Притеснявам се, че и Бен може да е мъртъв. Никога не е отсъствал толкова дълго, без да ми се обади. Какво мислите, че става там?

– Това се опитваме да разберем – отвърна Декър. – Бен има ли стая тук?

– Отзад е.

– Там ли спа последния път, когато се прибра?

– Да.

– Имате ли нещо против да надзърнем?

Пърси се надигна от мястото си и ги поведе по коридора.