Игра с огъня

37.

Вратата им отвори Дорис, учителката в Колонията. Тя беше прехвърлила петдесет и се обличаше като останалите жени тук, но полата и шалът ѝ бяха с различен цвят и кройка. Зад гърба ѝ се виждаха учениците – деца на възраст от шест до десет години, насядали по чиновете в просторната класна стая. Хлапетата огледаха гостите със смесица от любопитство и объркване.

След като Джудит представи Кели, Декър и Джеймисън, Дорис изрази съжалението си за случилото се с Креймър.

– Толкова е ужасно – каза тихо тя.

– Така е – отвърна разсеяно Декър. – Трябва да видим кабинета ѝ.

– Да, разбира се. Насам.

Учителката ги поведе покрай учениците, някои от които зяпнаха огромния Декър. Тя отвори вратата на малка стаичка и ги покани вътре. Кабинетът беше с размери три на три метра, колкото да се поберат малко бюро, стол и два метални шкафа. На бюрото имаше попивателна, стар настолен визитник, купчина книги и ученически тетрадки.

Дорис и Джудит излязоха и ги оставиха сами.

– Какво търсим? – попита Кели.

– Всичко, което може да ни помогне – отвърна Декър.

– Звучи ми доста неопределено.

– Декър подозира, че убийството на Креймър може да е свързано с миналото ѝ – каза Джеймисън. – С нещо, което се е случило, преди тя да дойде тук. Старите грехове хвърлят дълги сенки.

Кели се заинтригува от думите ѝ.

– Преди да дойде в Лондон, така ли? Може би това е причината федералните да се интересуват от нея.

– Да – кимна Декър. – Мисля, че именно причината за пристигането ѝ тук ще ни помогне да разкрием убиеца.

– Разбирам – отвърна Кели и се зае да отваря чекмеджетата на бюрото и да ги проверява, дори да ги оглежда отдолу.

Джеймисън запрелиства книгите и тетрадките, а Декър отвори единия шкаф и започна да го претърсва.

– Нищо – обяви Кели след малко.

– И при мен – обади се Джеймисън, докато оставяше последната тетрадка.

Декър продължаваше да рови из шкафовете. Джеймисън седна на бюрото и придърпа визитника към себе си.

– Странна вещ, особено за млад човек.

Декър вдигна поглед и попита:

– Нещо интересно?

Тя прелисти част от картичките, които започваха с буквата А, и каза:

– Празни са. Защо някой ще държи празен визитник на бюрото си?

Декър отиде при нея, взе визитника и прегледа всяка картичка. Наближаваше последната, когато издърпа една, върху която беше написано нещо.

– Под коя буква е? – попита Кели.

– Мисля, че Креймър е решила да се направи на хитра – отвърна Декър. – Под X, а с нея обикновено се отбелязва нещо важно. Предполагам, че не е очаквала някой да прелисти всички картички.

– Не е очаквала в кабинета ѝ да влезе човек като теб – каза Джеймисън.

Декър прочете текста на глас:

– План на урок три, петнайсети декември миналата година.

– Някаква идея какво може да означава това? – попита Джеймисън.

В отговор Декър се върна бързо при шкафа, прерови трескаво документите и измъкна папка с учебния график. Отвори я на месец декември и обяви:

– Под датата петнайсети декември е написала: Бъд, Дом за възрастни "Грийн Хилс", Уилистън, Северна Дакота. Има адрес и телефонен номер.

– Защо ли го е записала в учебния план? – попита Кели.

– Използвала е визитника, което означава, че не е искала да го запише в телефона си, но е държала името и адресът да са ѝ подръка.

– Уилистън не е чак толкова далече от тук – намеси се Кели. – Искате ли да проверим?

– Да, но нека първо се обадим да попитаме дали там има някой Бъд.

Кели извади телефона си и набра номера. Проведе кратък разговор и обяви:

– Сега ще проверят.

След малко му позвъниха, за да го уведомят, че при тях не живее никой на име Бъд. И никога не е живял.

– Може да е прякор – предположи Джеймисън.

– Това означава, че трябва да отидем до Уилистън – заяви Декър.

Тримата излязоха от училището и се качиха в джипа.

– Дано най-сетне сме направили пробив – промърмори Кели.

– От твоите уста в Божиите уши – каза Декър.

– Добре ще ни дойде малко помощ свише – добави партньорката му.

– Приятно място – отбеляза Джеймисън, когато след малко повече от час спря джипа на паркинга на "Грийн Хилс".

Когато влязоха вътре, на рецепцията ги посрещна млада жена в бяла престилка.

– С какво мога да ви помогна? – попита тя.

Показаха ѝ служебните си карти. Това им осигури незабавна среща с управителката, петдесет-годишна възпълна жена с къса бяла коса и недоволно изражение.

– Вече разговаряхме с вас по телефона – заяви тя на Кели, когато разбра целта на посещението им. – Тук няма никой, който се казва Бъд.

– Възможно е да е прякор – отвърна Кели.

– Как е пълното му име? – попита жената.

– Ако го знаехме, щяхме вече да сме ви го казали.

– Имали ли сте служителка на име Айрин Креймър? – обади се Декър.

– Креймър? Айрин Креймър? Мисля, че не. За какво става въпрос?

Кели извади копие от шофьорската книжка на Креймър и го показа на жената.

– Това е тя.

Управителката си сложи очила и разгледа внимателно снимката.

– Ха! Та това е Мери Райе! Така поне се казваше, когато работеше тук.

– Кога е било това? – попита Декър.

– Елате в кабинета ми.

Тримата я последваха по коридора и се озоваха в малка стая без прозорци, обзаведена със стари мебели. Жената седна зад бюрото си и включи компютъра.

– Получила е последната си заплата преди четиринайсет месеца – обяви след малко тя.

– На каква длъжност е била при вас? – попита Джеймисън.

– Мери Райе работеше с обитателите на дома. Беше физиотерапевт.

– Имаше ли нужната квалификация? – поинтересува се Декър.

– Представи ни всички необходими документи.

– Вие проверихте ли ги? Имам предвид дипломата, препоръките и всичко останало.

– Да, при нас това е стандартна процедура. Спазваме всички правила.

– Може ли да получим копия от документите ѝ? – попита Кели.

– Не и без съдебна заповед. Не искам Мери да заведе иск срещу нас. Нямам представа в какво е замесена, но ако разбере, че…

– Мери е мъртва – прекъсна я Декър. – Няма да ви съди.

– Мъртва!?

– Била е убита. Затова сме тук.

– Господи!

– Сигурна ли сте, че при вас няма човек на име Бъд? – попита Джеймисън.

– Напълно. Познавам всички тук. Сред тях няма нито един с това име или прякор.

– Да не би пък тези три букви да са инициали? – обади се Декър.

Управителката затрака по клавиатурата. Изминаха няколко минути, през които тя четеше страница след страница на екрана. Накрая спря и се усмихна.

– Даниълс. Брадли Ънгър Даниълс.