Игра с огъня

64.

По-късно вечерта Декър и Джеймисън отново се срещнаха със Синия. Роби и Рийл ги взеха от хотела и ги откараха до къща, разположена на двайсетина километра извън града.

Когато спряха пред нея, Декър отбеляза:

– Тук май не живее никой.

– Точно това ни харесва – отвърна Рийл. – Изоставена къща, много свободно пространство.

– Сигурно е единственото нещо, което ни харесва в този град – добави Роби. – Честно казано, Лондон започва да става по-опасен от Близкия изток.

Влязоха вътре, където ги очакваше Синия. Беше облечен с елегантен костюм и изглеждаше толкова свеж, сякаш работният му ден току-що беше започнал.

– Разполагаме с интересна информация, която искаме да споделим – започна той. – Патрик Макинтош и Марк Съмтър вече си наеха адвокати, но въпреки това ще се признаят за виновни.

– А "Вектор"?

– Компанията няма да получава повече договори с военното министерство, същото се отнася и за висшето ѝ ръководство.

– Това наистина ли ще се случи?

– Ще видим. Вашингтон е ставал свидетел на много неочаквани завръщания. Но военните, замесени в този случай, ще си понесат заслуженото. Поне онези, които не са си прикрили следите.

– Нещо друго? – попита Декър.

– Да, нещо далеч по-важно от гледна точка на вашите цели. И по-опасно.

– Да го чуем.

– Може да не означава нищо, а може да се окаже ключът към загадката. През последните дни засякохме любопитни разговори в Близкия изток.

– Какви?

– От онези, които най-малко харесваме. Обикновено такава оживена комуникация предхожда настъпването на важно събитие. Подобно нещо се наблюдаваше и преди Единайсети септември, но тогава никой не обърна внимание. Сега вече се отнасяме много сериозно към всяка активност от подобен характер.

– Някакви индикации откъде идва заплахата? – попита Джеймисън.

– Не съвсем. Но доколкото разбираме, тук някъде действа тяхна клетка.

– Какво означава това?

– Нищо хубаво, за жалост.

– Какво можем да направим? – продължи Джеймисън.

– Важно е да разплетем случая колкото се може по-скоро. Времето не е на наша страна.

– Казахте го и миналия път. Работим максимално бързо.

– Явно недостатъчно бързо.

Декър впери поглед в Синия.

– Знаете ли какво са правили в базата в Лондон преди десетилетия? Нещо, което няма нищо общо нито с радари, нито със затворници.

– Вие ми кажете.

– Произвеждали са биохимични оръжия – обяви Джеймисън.

Синия кимна и каза:

– Това е било преди моето време, но знам, че е имало подобни разработки на военните в миналото. Както и да е. Тези програми са прекратени и наличностите са унищожени.

– Може заповедта да не е стигнала до Лондон, Северна Дакота.

– И тази информация идва от…

– От деветдесетгодишен старец на име Брадли Даниълс. Той е служил тук в онези години. Видял е доста неща. Познавал е и Бен Пърси, и Айрин Креймър. Поставихме охрана в старческия дом.

– Даниълс е разказал на Креймър и Пърси за работата си в базата?

– Да.

– Каква е връзката с наши дни?

– След като хората, които знаят за това, умират един след друг, би трябвало да има някаква връзка. В противен случай защо някой ще си прави труда да ги ликвидира?

– Върху какво сте се фокусирали в момента?

– Ако складовите наличности не са унищожени, къде може да са?

– Ние бяхме в базата, но не видяхме нищо. Не сме обходили обаче цялата територия – отбеляза Джеймисън.

– Може би трябва да изпратим екип, който да я провери по-детайлно – отвърна Синия. – Най-дискретно, разбира се.

– Идеята е добра – каза Декър.

– Тогава ще го уредим. А сега… Пърси е бил прехвърлен на друго място. Ако запасите от биохимични оръжия са още тук, питам се какво ли се е канил да направи по въпроса. Не би могъл да се върне в базата. Чудя се и какъв е бил планът на Креймър. Какво е смятала, че може да направи с огромно количество оръжия за масово унищожение, складирано във военновъздушна база? Та тя не би могла да припари до тях!

– Правилно, не звучи особено логично – съгласи се Декър.

– Но ако това наистина е свързано с нарасналия обем комуникация от Близкия изток, то има логика за някого, нали? – предположи Джеймисън.

– И тези хора би трябвало да са тук – добави Декър.

– Онези, които ме нападнаха – намеси се Роби, – бяха от различни краища на света. Може някой да ги е наел. Приличаха си точно на наемници. Същото се отнася и за екипа, който ви приклещи в онази плевня.

– Възможно е – каза Декър.

– Ако целта на тези хора са запасите от биохимични оръжия, при положение че наистина съществуват, те би трябвало да ги изнесат от страната – каза Синия.

– Или да ги използват тук – добави Декър.

– Това беше следващото ми предположение. Някаква насока от Даниълс за какви точно биохимични оръжия говорим?

– Заяви, че информацията е секретна и ще я отнесе в гроба си.

– Не забравяй, че е казал на Пърси – обади се Джеймисън, – защото Пърси също е военен и разполага с нужния достъп до секретна информация. Когато му звънна по телефона, Даниълс беше по-склонен да говори, защото ти също му каза, че имаш достъп до секретна информация. – Тя погледна Синия и добави: – Ако вие говорите с него, той вероятно ще каже още нещо.

Синия се обърна към Роби и Рийл:

– Погрижете се за това. Веднага.

– Ще ви дадем адреса – каза Джеймисън.

Когато стигнаха пред хотела, Роби ги предупреди:

– Внимавайте! Докато разговаряме със стареца, вие двамата оставате сами.

Джеймисън потупа пистолета в кобура си и отвърна:

– Да, ще внимаваме.

– След това, което видях досега, ми се струва, че трябва да сте нащрек всеки миг – каза Рийл. – Късмет!