Игра с огъня

74.

Декър, Бейкър и Джеймисън вечеряха в "Окей, жокей".

– Откакто напуснах лагера за новобранци, не съм бил подлаган на толкова прегледи и изследвания – отбеляза Бейкър, след като отпи от бутилката си бира.

– Можеше да е по-лошо – каза Джеймисън. – Можеше да лежиш в моргата.

Бейкър кимна.

– Значи вече се е разбрало какво има долу? Видях доста хора на мястото, преди да го оградят.

– Да речем, че става въпрос за много опасни отрови, разработени в миналото, които изобщо не е трябвало да бъдат оставяни в онзи бункер – отвърна Джеймисън.

Бейкър поклати глава.

– Военните пак се правят на Господ. Кога най-после ще си научат урока?

– Едва ли ще го доживеем – каза Декър. – Чу ли за Хю Досън?

Бейкър кимна тъжно.

– Опитах се да посетя Каролайн в болницата, но ми казаха, че са ѝ дали успокоителни и още спи. Как е тя?

– Ще ѝ трябва време – отвърна Джеймисън. – Преживяла е доста.

– Шейн също изгуби баща си, но при него положението е по-различно – обади се Декър. – Макар че, както разбрахме, и Досън не е бил светец.

– Като се има предвид, че той е убил Макклелън, мисля, че и Шейн, и Каролайн преживяха истинска трагедия – възрази Джеймисън.

– Моля? За какво говорите? – възкликна Бейкър.

Декър му обясни набързо какво се е случило.

Зет му отпи замислено от бирата си.

– Това май доказва, че щастието не се купува. И двамата имаха купища пари, а сега са мъртви и не могат да се насладят дори на един цент от тях.

Вратата се отвори и Декър погледна натам. В заведението влязоха Кели, Шейн, Садърн и Каролайн Досън, която изглеждаше съсипана.

– Отново са се събрали заедно – каза Джеймисън.

– Сестрата и почетните ѝ братя – добави Декър.

– Които биха предпочели да са нещо друго – продължи тя.

Кели пръв ги забеляза и поведе останалите към тяхната маса.

Бейкър се изправи и подаде ръка на Каролайн.

– Опитах се да те видя в болницата, но ти спеше, Каролайн. Много съжалявам за… за всичко.

– Благодаря ти, Стан, много мило – отвърна тя с нетипично тих и провлачен глас.

Декър забеляза помътнелия ѝ поглед и неуверените ѝ движения; те му подсказваха, че още не се е възстановила напълно от преживяното.

Джеймисън също ги забеляза, затова попита:

– Сигурна ли си, че можеш да излизаш? Не трябва ли да си болницата?

– Повтарях ѝ същото, докато останах без глас, но тя не ме послуша – обади се Садърн.

– Не исках да стоя в болницата. Хваща ме клаустрофобия – отвърна Каролайн.

– Лекарите казаха, че вече е добре – намеси се Шейн. – Просто не бива да се преуморява.

– Да те закараме вкъщи? – предложи Джеймисън.

– Не – отвърна Каролайн, – ще остана в моята стая горе и ще…

– Искаш ли да дойда с теб? – попита бързо Кели.

– Мога и аз да дойда – добави Шейн.

– Не, ще се оправя. Благодаря ви, момчета. – Каролайн погледна Садърн и каза: – Благодаря ти, че ми правеше компания в болницата, Лиз. Ще ти звънна утре.

– Лека нощ! – отвърна Садърн.

Каролайн им обърна гръб, а останалите я проследиха с поглед. После Шейн, Садърн и Кели седнаха на масата.

– Не изглежда добре – отбеляза Бейкър.

– Все пак преживя нещо ужасно – заяви Садърн.

– Шейн също изгуби баща си – каза Кели и добави: – И то по ужасен начин.

Шейн вдигна рамене, повика сервитьорката и си поръча същата бира, която пиеше Декър.

– Баща ми не ме обичаше, но въпреки това не заслужаваше да умре така. Настина ли смятате, че Хю го е убил?

– Не знам защо ще оставя бележка със самопризнания, ако не го е направил… – отвърна колебливо Джеймисън.

Шейн погледна Кели.

– Какво мислиш, Джо?

Полицаят закова поглед в дланите си.

– Знаеш, че враждуваха години наред. Може на Хю да му е дошло до гуша. Може затова да е продал всичко на баща ти, а после да се е погрижил той да не се наслади на резултата от сделката.

– Но защо Хю ще се самоубива? Нали така и той няма да се наслади на парите си? – изрази съмнение Джеймисън.

– Чувството за вина кара хората да вършат глупости – отвърна Кели. – Но сте прави, че в това няма никаква логика.

След като сервитьорката донесе бира на Шейн, той отпи глътка и погледна Декър.

– Край Колонията става нещо голямо. Пълно е с хора, коли, камиони… издигнаха ограда, отвъд която не се вижда абсолютно нищо. Знаеш ли какво правят?

– И аз видях оградата, докато минавах оттам – каза Садърн.

– Какво си чувал за Американската енергийна компания? – обърна се Декър към Шейн.

– Срещал съм техни представители из града, но никога не съм разговарял тях. От време на време минавах покрай сондажите им.

– Напълно сме изолирани от онова, което става там, Декър – оплака се Кели. – Виждам, че мястото гъмжи от федерални. Ти трябва да знаеш нещо.

– Но не мога да го споделя – отвърна Декър и погледна към Шейн. – Ти наистина ли нямаш представа дали баща ти ти е оставил нещо? Разбрах, че не се интересуваш от бизнеса и парите му, но все пак… Повечето хора на твое място биха проявили интерес.

Шейн допи бирата си и каза:

– Бях в армията, сражавал съм се във война… Едва не загинах на няколко пъти, затова никога не съм си мислил, че ще надживея баща ми. Какво ме интересува дали ми е оставил парите си? Това са пари, които е изкарал, като е вадил петрол и е съсипвал земята. Не ги искам и нямам нужда от тях.

– Какво ще правиш тогава? – попита Садърн.

– Имам си фермата, имам си собствени пари. Ако той ми е оставил нещо, може да го даря на някой в нужда. Познавам доста ветерани, които едва свързват двата края.

– Много благородно, Шейн – каза Джеймисън.

– А Каролайн? – попита Декър.

– Какво за нея?

– Предполагам, че тя е наследила парите на баща си.

– Сигурно. Хю я обожаваше.

– Познаваше ли добре брат ѝ? – намеси се Джеймисън.

Шейн кимна бавно и лицето му помръкна.

– Той беше много свестен. Добър, любезен, забавен. Човек с голямо сърце. Бяхме приятели. Не заслужаваше това, което му се случи.

– Разбрахме, че е бил гей – каза Джеймисън.

– Е, и?

– Но баща му не е проявил разбиране, така ли?

– Той превърна живота му в ад. Затова Хю-младши се самоуби.

– Каролайн спомена, че се е нагълтал с хапчета – каза Джеймисън.

– Не беше оставил бележка, а запис. Беше… беше много тъжно – обясни Кели.

– Ти прослуша ли го?

– Наложи се, защото работих по случая. И дори пазя копие. Но не съм го пускал оттогава. Не се срамувам да призная, че се разплаках, като го чух.

– Каролайн и майка ѝ сигурно са били съсипани – отбеляза Джеймисън, а Садърн кимна.

Кели сви рамене.

– Така беше. Мисля, че тази трагедия щеше да отчужди завинаги Каролайн от баща ѝ, ако не беше смъртта на Мади. Останаха само двамата. Не казвам, че тя не го обича, но… беше сложно.

– Каролайн ни каза същото – кимна Джеймисън.

Телефонът на Декър изпиука. Той го извади и прегледа снимките и докладите, които бе получил като прикачени файлове към имейла. Отначало сякаш се напрегна, но после лицето му просветна.

Джеймисън забеляза това и прошепна:

– Какво има?

Декър погледна към стълбите, по които се бе качила Досън, и се надигна от мястото си.

– Къде отиваш? – попита Джеймисън.

– Трябва да видя Каролайн.

– Нека дойда и аз – предложи Садърн. – Тя все още е много уязвима.

– Добре, но каквото и да чуете, не бива да го споделяте с никого.

– Ясно.

– Надявам се, че това не включва мен! – обади се Кели. – Все пак аз разследвам случая.

– Ще те държим в течение – увери го Джеймисън.

Тримата станаха и тръгнаха към стълбите, а Кели и Шейн ги изпратиха с тревожни погледи.