Игра с огъня

81.

Декър вървеше бързо към погребалната агенция. Междувременно се обади на Джеймисън, за да ѝ разкаже какво е открил.

На паркинга пред агенцията имаше две дълги черни катафалки и лимузина, с която опечалените роднини отиваха на гробището. До служебния вход беше паркиран кабриолет – последен модел "Форд Мустанг" с вдигнат гюрук.

Джеймисън очакваше Декър пред входа.

– Какво ще правиш?

– Каквото е необходимо – отвърна той.

Когато двамата влязоха, в коридора ги посрещна същият младеж, както и миналия път.

– А! Отново вие!

– Къде е госпожа Садърн?

– Заета е в момента.

– Този отговор не ми харесва – каза Джеймисън и извади значката си. – По-конкретно?

– Тя… тя работи върху клиент.

– Къде? – попита Декър.

– Не можете да влизате там.

– Как пък не!

Декър продължи по коридора и Джеймисън го последва.

– Ще се обадя в полицията! – извика след тях младежът.

– Добре – отвърна Декър.

Чуха шумове наблизо и ги проследиха. Така се озоваха пред вратата на стая в коридор, в който влизаха за пръв път.

Той хвана дръжката на бравата и погледна Джеймисън, която кимна. Декър отвори и влезе.

Лиз Садърн вдигна поглед от това, което правеше – подготвяше съпруга си за погребението му. Той лежеше гол на масата пред нея. Върху метална количка бяха наредени инструментите и козметиката, с които тя работеше.

– Какво, по дяволите, правите тук? – възкликна Садърн и се изправи рязко. – Как влязохте?

– Трябва да поговорим – отвърна Декър.

– Ще се обадя да ви…

Той вдигна ръка. Държеше онова, което бе открил под леглото.

– Сигурно сте я търсили.

Садърн тъкмо беше посегнала към телефона, но се втренчи като хипнотизирана в малкия предмет. После протегна длан.

Но той дръпна ръката си в последната секунда.

– Нефритена обица. Носехте същите обици, когато се запознахме в бара. Будистки храмове. Много красиви.

– Къде я намерихте? – попита тихо Садърн и се отпусна уморено на стола си.

Декър хвърли поглед към трупа на масата.

– Нямам проблем с тези неща, но все пак бихте ли го покрили?

Садърн дръпна един чаршаф върху тялото на съпруга си.

– Изненадан съм, че вие сте се захванали с това – отбеляза Декър.

– Все някой трябва да го направи – каза тя с наведена глава. – Искам той… Искам той да изглежда добре.

– Сигурно ви е много трудно – изрази съчувствие Джеймисън.

– В момента всичко е трудно – отвърна Садърн и погледна Декър. – И очевидно ще става още по-трудно.

– За да отговоря на въпроса ви, открих обицата под леглото в стаята, която Каролайн Досън държи в "Окей, жокей". Същата стая, към която ви видях да отивате и вие. Каролайн е прекарала нощта там. Тя се оправда с главоболие, но това очевидно не отговаряше на истината. Вие можете да го потвърдите.

– Не изпитвам никакво желание или необходимост да потвърждавам каквото и да било.

– Имате ли връзка с Каролайн? – попита Декър.

– Не знам какво се опитвате да докажете – отвърна уморено тя.

– Заявихте, че съпругът ви е бил шантажиран заради връзка с друга жена. Ако се разчуело, това щяло да го съсипе. Проверихме твърденията ви. И не открихме нито едно доказателство в тяхна подкрепа.

Садърн изглеждаше разколебана, но въпреки това заяви:

– Не е възможно. Много добре знам, че имаше любовница.

– А аз знам, че не е имал. Което означава, че ни излъгахте.

Думите му я сепнаха. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да дойде на себе си.

– Добре, прав сте. Уолт нямаше любовница. Наистина ви излъгах за това.

– Тогава как са го изнудвали? Този път трябва да ни кажете истината.

Тя въздъхна примирено.

– Той крадеше.

– Какво крадеше? – попита Джеймисън.

– Лични вещи, които трябваше да бъдат погребани е притежателите им. Часовници, пръстени, всякакви бижута… Слагаше ги върху телата за поклонението и църковната служба, но после ги сваляше, преди да затвори ковчега. Никой нямаше да разбере, нали? Никой нямаше да изрови ковчега, за да провери. Ако пък тялото трябваше да бъде кремирано, всяка проверка ставаше невъзможна. А после Уолт пътуваше извън града и дори извън щата, за да ги продаде. Така изкарваше доста пари.

– Защо го е правил? – учуди се Джеймисън.

Садърн погледна Декър.

– Помните ли първия път, когато се срещнахме? Казах ви, че когато настъпят трудни времена и хората не са в състояние да платят за услугите ни, те ни предлагат бартер.

– Да-

– Уолт изпадна в отчаяние. Изглежда, беше успял да убеди самия себе си, че така получава заплащане за услугите си от самите хора, за които са предназначени те.

– Това не е нито морално, нито законно – изтъкна Джеймисън.

– Отчаяните хора вършат отчаяни неща – отвърна Садърн.

– И вие знаехте? – попита Декър.

– Подозирах. Имахме голям скандал малко преди да се самоубие. Знаех, че една жена трябва да бъде погребана с годежния си пръстен. Той беше с голям диамант, поне четири карата. Страхотна шлифовка. Уолт затвори ковчега след службата точно преди да го качат в катафалката и да го откарат на гробището. Не можах да намеря една от четките за гримиране. Спомних си, че я използвах, за да ѝ сложа фон дьо тен. Отворих ковчега и я открих. Беше се плъзнала отстрани на тялото. Тогава забелязах, че пръстенът е изчезнал. Когато службата приключи, попитах Уолт защо го е направил. Той побесня. Заяви, че съм се побъркала. Уплаших се да не ме удари.

– Това обяснява бележката му – каза Джеймисън. – Думите му, че съжалява, че се извинява…

– Да, предполагам.

– И смятате, че някой друг е разбрал? – продължи Джеймисън. – И го е шантажирал?

– Кога започна това? – попита Декър.

– Уолт получи анонимно съобщение горе-долу по времето, когато Хал Паркър откри тялото на Айрин Креймър.

– Показа ли ви го?

– Да. Беше едновременно ядосан и уплашен.

– Какво пишеше в съобщението?

– Някой заплашваше да го разобличи, освен ако не прави каквото му каже.

– Да фалшифицира резултатите от аутопсията? – предположи Джеймисън.

– Да. И по-конкретно, разрезите в стомаха и червата. Честно казано, бях изненадана, че изобщо ги е споменал в доклада. Но Уолт винаги се е старал да си върши работата по възможно най-добрия начин.

– Как разбрахте, че човекът, изпратил съобщението, не блъфира?

– Нали ви споменах, че Уолт пътуваше извън града? Някой го беше снимал как продава крадените вещи в заложни къщи. И този някой разполагаше с разписки, касови бележки…

– Някаква представа кой може да е това?

Садърн поклати глава.

– Защо изобщо Уолт ви е казал за изнудването?

– Предполагам, че се е нуждаел от помощта ми, за да мине всичко както трябва. Все пак бяхме съдружници. Целият ни живот е свързан с този бизнес. Ако нещо се случеше с него, щяхме да фалираме. Освен това Уолт ме заплаши, че ако бъде разобличен, ще заяви, че съм знаела през цялото време. Каза, че ще го последвам в затвора. И аз се стреснах. Съгласих се с всичко, което поиска от мен.

– Човекът, който е изнудвал съпруга ви, свърза ли се с вас, след като Уолт се самоуби? – попита Декър.

– Не. Защо да се свързва с мен?

– Не знам, но ми се струва възможно. Уведомете ни, ако това стане. – Декър се замисли, след което попита: – Какво смятате да правите сега?

– Нямам представа. В главата ми е пълен хаос, не знам какво да мисля. Но със сигурност трябва да продължа да се грижа за бизнеса.

– Ще се справите ли?

– Уолт имаше лиценз за аутопсии за разлика от мен. Аз обаче съм преминала обучение и имам лиценз да извършвам балсамиране, козметични услуги, кремации и всичко необходимо, за да изпратим покойниците както трябва.

– Възнамерявате ли да напуснете града? – попита Джеймисън. – Можете да започнете същата дейност и на друго място.

– Не бих го направила без съгласието на Каролайн. Не искам да заминавам сама. Много държа на нея. И, да, имаме връзка.

– Но тя излиза със зет ми. Видяхте ги заедно в "Окей, жокей".

Садърн се усмихна мрачно.

– Тя просто поддържа хетеросексуален имидж.

– Сигурно е трудно да запазите отношенията си в тайна в толкова малък град.

– Полагаме усилия. И сме много предпазливи.

– Не сте достатъчно предпазливи, след като се срещате в стаята ѝ над бара – подхвърли Декър.

– Правим го рядко. Освен това обикновено клиентите на бара са прекалено пияни, а персоналът – прекалено зает, за да забележи каквото и да било. А и двете сме приятелки, всички го знаят. Просто нямат представа, че сме повече от приятелки. Излизаме през задния изход, и то късно след полунощ. Често отиваме в старата ферма на родителите ми, за да бъдем заедно. Мислех да я продам, Уолт искаше да се отървем от нея. Баща ми се е бил във Виетнам. Донесе от там много произведения на местното изкуство, някои от които може да се окажат доста ценни. А също и оръжия. Той много обичаше оръжията. От фермата обаче излезе чудесно убежище за мен и Каролайн. Радвам се, че не я продадох.

– Вашата кола ли е отвън? – попита Декър.

– Да – усмихна се Лиз Садърн.

– Какво има?

– Нали ви казах, че понякога правим бартер? Гумите на мустанга са от Хал Паркър. Така се разплати с нас за погребението на съпругата си.

– Предполагам, че хората правят каквото се налага.

– Тайната ни ще излезе ли на бял свят… имам предвид връзката ни с Каролайн?

– Много такива двойки живеят съвсем открито и свободно – каза Джеймисън.

– Но не и тук.

– Не мога да ви обещая нищо – каза Декър. – Опитваме се да разкрием поредица от престъпления. Ще постъпим така, както изисква от нас разследването.

– Да, разбирам. Ще говорите ли и с Каролайн?

– Вероятно.

– Можете ли да ѝ кажете, че не сте научили от мен за нашата връзка? Че сами сте се досетили.

– Ако е важно за вас – отвърна Джеймисън.

– Да, много е важно.

– Това поне мога да ви обещая – каза тихо Декър.