Игра с огъня

45.

Декър и Джеймисън се върнаха в Лондон. Тъкмо минаваха покрай модерна шестетажна жилищна сграда, когато Джеймисън забеляза нещо.

– Това не е ли Хю Досън? – попита тя.

Местният магнат тъкмо слизаше от черен рейндж ровър, последен модел.

– Да, той е.

– Излязъл е доста късно.

Двамата наблюдаваха как Досън се оглежда предпазливо, преди да влезе в сградата.

– Спри – каза Декър.

Джеймисън паркира до бордюра.

Във фоайето имаше рецепция и когато пристъпиха към нея, чуха вратата на асансьора да се затваря. На рецепцията стоеше млада жена, облечена в строга тъмносиня униформа с табелка, на която бе изписано името ѝ – Сара.

– С какво мога да ви помогна?

Декър и Джеймисън застанаха на рецепцията.

– Сара, ние работим за господин Досън – каза Декър. – Знаем, че би трябвало да е тук в момента. Подозирам, че току-що се разминахме. – Той потупа джоба на сакото си. – Това са документи, които трябва да му предадем. Той ги забрави и ни помоли да му ги донесем.

– Изпуснахте го за секунди. Току-що се качи в асансьора. Мога да му ги предам.

Декър се намръщи и поклати глава.

– Изобщо не се съмнявам във вашата надеждност, но господин Досън беше пределно ясен. Документите са поверителни. Предам ли ги на човек, който няма право да ги вижда, ще остана без работа.

Жената погледна Джеймисън.

– Колегата ми е напълно сериозен – потвърди тя.

– Добре, няма проблем. Господин Досън се качи в петстотин и три.

– Точно така. А това беше… – Декър погледна безпомощно Джеймисън. – По дяволите, забравих името! – Той се обърна към Сара и каза сконфузено: – Господин Досън сключва толкова много сделки. Трудно е да запомним всички имена.

Сара се усмихна и каза:

– Той е в апартамента на господин Макклелън.

– На езика ми беше! Добрият стар Стюарт Макклелън. Благодаря!

Декър и Джеймисън с качиха в асансьора и натиснаха бутона за петия етаж.

– Досън се среща тайно с Макклелън? – учуди се Джеймисън.

– Не е чак толкова тайно, след като рецепционистката знае – отвърна Декър.

– Какво става според теб?

– Помниш ли онези папки на бюрото му? Той ни каза, че работи по някаква голяма сделка. Може тя да е именно с Макклелън.

– Но аз мислех, че те не се понасят.

– Много хора, които не се понасят, имат общ бизнес.

– Смяташ ли, че това може да ни помогне за разследването?

– Възможно е. Имаме си работа с убийства и отвличане. Някой е изнудвал Садърн. Паркър е бил нает от Досън. Двамата с Макклелън са най-богатите мъже в града. Няма да ни е за пръв път, ако открием връзка между парите и престъпленията.

Излязоха от асансьора и тръгнаха към апартамент 503. Декър почука на вратата.

След секунди чуха стъпки и вратата се отвори.

Възелът на вратовръзката на Стюарт Макклелън беше разхлабен, а жилетката на костюма му – разкопчана. Беше с очила за четене, които се бяха плъзнали до средата на носа му. Той ги погледна объркано и възкликна:

– Какво, по дяволите, правите тук? Как изобщо се качихте?

Преди Декър да каже каквото и да било, Джеймисън пристъпи напред и заяви:

– Ние сме федерални агенти. Разследваме убийство. Наистина ли смятате, че една рецепционистка ще ни спре?

Декър изгледа партньорката си одобрително, след което надникна над главата на Макклелън и забеляза някакво движение в стаята.

– Разбираме, че не сте сам.

– Това не е ваша работа – сопна се Макклелън.

– Може ли да влезем?

– Не! – излая той.

– Добре, тогава ще установим наблюдение над апартамента, докато извадим съдебна заповед.

– На какво основание?

– Укривате свидетел, с когото трябва да говорим още сега. Чухте ли, господин Досън? – провикна се Джеймисън.

Досън застана зад Макклелън. Изглеждаше едновременно ядосан и уморен.

– За какво искате да говорим? – каза той.

– В коридора ли ще стоим? – попита Декър. – Мислех, че ще предпочетете да поговорим на по-уединено място.

Макклелън погледна Досън, който сви рамене.

Апартаментът беше просторен и луксозно обзаведен. Декър бе забелязал, че след като подминаха апартамент 509, не видяха друга врата преди 503. Това означаваше, че Макклелън е обединил няколко апартамента в един.

Декър се огледа и отбеляза:

– Не е лошо тук.

– Защо сте дошли? – настоя Макклелън. – Заети сме.

– С какво?

– Пак казвам: не е ваша работа – отвърна сърдито Макклелън. – Нищо че сте федерални агенти – добави той и изгледа злобно Джеймисън.

Декър се обърна към Досън:

– Снощи той беше в хотела ви. Сам казахте, че работите по голяма сделка. Споменахте, че Макклелън е оптимизирал бизнес модела си така, че да не се влияе особено от бъдещи пикове и спадове. От известно време купувате евтини имоти. А сега си организирате тайни срещи?

– Продавате бизнеса си на Макклелън, нали? – попита Джеймисън.

Досън погледна Макклелън.

– Духът май излезе от бутилката, Стю.

– Изобщо не ме интересува какви сделки въртите двамата – каза Декър. – И гарантирам, че това ще си остане между нас – добави той, след като забеляза, че Макклелън ще избухне всеки момент.

Досън пъхна ръце в джобовете на панталона си и попита:

– Какво ви интересува тогава?

– Две убийства, едно самоубийство и един безследно изчезнал.

– Самоубийство ли? – учуди се Макклелън.

– Уолт Садърн си пръсна мозъка.

– Уолт? Защо? – Макклелън облещи очи.

– Все още не знаем. Най-вероятно заради гузна съвест. Добре ли го познавахте?

– Познавах го, но не бяхме близки.

Декър се обърна към Досън, чието изражение се промени, когато забеляза погледа му.

– А защо се е чувствал гузен? – попита той.

– Имате ли някакви предположения?

– Не. А и, честно казано, не го познавах достатъчно добре, за да знам с какви демони се е борил, че да реши да се самоубие.

– Предполагам, че той е организирал погребението на съпругата ви.

Досън присви очи при тази явна провокация.

– И какво, ако е така? Това не ни прави първи приятели.

– Той ли извърши аутопсията?

– Да. И резултатите потвърдиха, че причината за смъртта е отравяне с въглероден оксид. И… – Досън млъкна и впери поглед в Декър. – Какво намеквате?

– Нищо. От какво е починала Алис Причард?

– От измръзване. Очевидно се е опитвала да запали колата си, след като Мади не е дошла. Открили са я навън вкочанена от студ.

– А съобщението, което съпругата ви ви е изпратила?

– Бях във Франция с Каролайн. Видяхме го едва на следващата сутрин. Но тогава вече беше прекалено късно – наведе поглед той.

– Същото ни каза и Каролайн – потвърди Джеймисън.

– Как е Лиз Садърн? – смени темата Досън.

– Измъчена, разстроена, съкрушена… както може да се очаква – отвърна тя.

– Познавате ли я? – попита Декър.

– Уолт пристигна в града преди двайсетина години и създаде бизнеса си от нулата. Но Лиз е местна. Семействата ни се познаваха. Родителите ѝ починаха и сега двамата с Уолт живеят… тя живее в Лондон. Но Лиз запази семейната ферма, която се намира на петнайсетина километра извън града. С дъщеря ми станаха близки приятелки през годините. Лиз е по-възрастна от нея, но е единствено дете и самата тя няма деца. Мисля, че възприема Каролайн като по-малка сестра.

– Можете ли да си продължите с разследването и да ни оставите да си свършим работата? – прекъсна го Макклелън.

Декър погледна Досън.

– Каролайн много се гордее с новия ресторант. И него ли продавате на този човек?

– Това не е ваша работа – заяви рязко Макклелън.

– И все пак бихте могли да ми отговорите.

– Не се притеснявайте, интересите на Каролайн няма да пострадат – каза Досън.

– Не съм убеден – отвърна Декър.