Игра с огъня

32.

– Той е – заяви Бейкър.

На следващата сутрин тримата с Декър и Джеймисън седяха в едно кафене близо до хотела. Декър показа на зет си снимката на Бен Пърси, която Роби му беше изпратил.

– Сигурен ли си?

– О, да, абсолютно. Още ли служи там? Не съм го виждал от онази вечер.

– Всички военни са напуснали станцията с изключение на командира ѝ полковник Съмтър. В момента персоналът се състои изцяло от частни подизпълнители.

– Никога не съм ги харесвал – каза Бейкър. – Получаваха три пъти повече от нас, а вършеха една четвърт от нашата работа. Как намери тази снимка?

Джеймисън погледна партньора си. Той вече ѝ беше разказал за срещата си с Роби.

– С малко старомодна полицейска работа, Стан – отвърна Декър и прибра телефона си.

Джеймисън посрещна думите му с повдигане на вежди.

– Как ще разговаряш с него, ако е заминал?

– Ще трябва да измисля начин. Споменавал ли е друго? За семейството си? За приятели? Нещо, което да ни помогне да го открием?

– Веднъж май каза, че семейството му е от Монтана… съвсем наблизо, от другата страна на границата.

Декър изправи рязко глава.

– Разбра ли от кой град?

– Не. Знам само, че е дошъл тук от някакво затънтено място в Монтана. Но в Монтана всяко място е такова. – Бейкър погледна часовника си. – Трябва да тръгвам. По това време обикновено вече съм на работа, но днес извършваме ремонтни дейности и ще започнем след около два часа.

– Благодаря ти, Стан, до по-късно.

– А, да не забравя, Каролайн ме помоли да ви питам искате ли да отидем заедно на ресторант довечера.

– Довечера? Аз съм…

Джеймисън го прекъсна:

– С удоволствие, Стан.

– Ще ви пратя имейл къде и в колко да се чакаме – усмихна се Бейкър. – Ще се влюбите в това място. То е много специално.

С тези думи той си тръгна, без Декър и Джеймисън да имат възможност да кажат каквото и да било.

Декър се извърна рязко към Джеймисън, която вдигна ръка.

– Той ти е зет.

– Скоро ще ми стане бивш зет.

– Приятел ли ти е? Харесваш ли го?

– Ами… Да. Много е свестен, винаги мога да разчитам на него.

– Не се ли бихте рамо до рамо срещу някакви хулигани?

– Да.

– Е, той ни покани на вечеря. И ние би трябвало да приемем. Най-малкото, защото можем да научим нещо полезно.

Декър завъртя неуверено чашата кафе в ръката си.

– Какво има? – попита го Джеймисън.

– Да си призная, дразня се, че Стан изглежда толкова щастлив без сестра ми. Знам, че е глупаво и дребнаво, но…

Джеймисън го потупа по рамото.

– Напълно нормално е да се чувстваш по този начин, след като става въпрос за някой от семейството ти. Но все пак това е неговият живот, не твоят. Не го съди, Декър, а го подкрепи. Сам каза, че е свестен, нали?

Декър вече мислеше за нещо съвсем различно.

– Ако семейството на Пърси живее в Монтана, и то от другата страна на границата, би трябвало лесно да го открием.

– Границата между двата щата е много дълга. Роби може ли да ни помогне?

– Той ни осигури снимката и името. Свърши си работата. Силата му не е да анализира бази данни или да разпитва свидетели. Би трябвало ние да се справим с тази задача.

– При всяко друго разследване, да. Но този случай е толкова особен…

Декър мисли дълго, след което извади телефона си и набра някакъв номер.

– На кого звъниш?

– На един колега. Здрасти, Бърни. Еймъс Декър се обажда… Да, вярно, доста време мина… Да, още работя като частен детектив. Виж, в момента издирвам баща, който не плаща издръжката на детето си. Името му е Бен Пърси. Служил е във военновъздушните сили, но подозирам, че може да е дезертирал, което означава, че има далеч по-сериозни проблеми от плащането на издръжка. Направихме опит да му връчим съдебна заповед, но той получава парите си в брой, а военните не горят от желание да ни съдействат… Да, знам. Винаги едно и също… Разбрах, че семейството му живее в Монтана близо до границата със Северна Дакота. Сетих се, че имаш приятел по тези места, който се справя отлично с подобни задачи. Можеш ли да му звъннеш и да го помолиш да събере информация за Пърси и семейството му? И евентуално да ми даде адрес, защото се намирам наблизо. – Декър замълча и изслуша отговора на Бърни. – Добре, това ме устройва. Дай му телефонния ми номер, за да не те ангажирам излишно… Точно така, благодаря ти, Бърни. Следващия път аз черпя. Кажи на твоя приятел, че ще му платя според тарифата му.

Декър затвори и погледна Джеймисън, която се взираше изумено в него.

– Току-що поиска услуга от… кого? От член на клуба на частните детективи? Мислех си, че такива неща стават само по филмите.

– Бърни Хофман беше в отдел "Убийства" на полицейското управление в Синсинати. Работили сме заедно по няколко случая, така че се познаваме и си имаме доверие. Станахме частни детективи почти по едно и също време. Помагахме си понякога. Спомних си, че той имаше приятел в Южна Дакота, много способен детектив. Ще му възложи издирването на Пърси. Да видим какво ще открие. И не, не става въпрос за услуга. Ще му платя.

Джеймисън продължи да се взира в него и Декър попита:

– Какво?

– Справи се толкова добре по телефона. Имам предвид, че обикновено не си…

Джеймисън замълча. Очевидно се беше почувствала неловко.

– Знам, Алекс. Никак не ме бива, когато става въпрос за общи приказки. Отида ли на вечеря, на парти или нещо подобно, не мога да кажа две думи на кръст. Но ако трябва да се свърши нещо по работа, нямам подобен проблем. Мислех, че си го забелязала още при първите ни срещи в Охайо.

Джеймисън се усмихна засрамено.

– Прав си. Какво смяташ, че е имал предвид Пърси, когато е казал, че седят върху бомба с часовников механизъм?

– Може да се е изразил метафорично… но може и буквално.

– Тръпки ме побиват от втория вариант.

– Роби се е сдобил със снимката, след като е проникнал във военната станция.

– Пропусна да го споменеш първия път – отвърна Джеймисън с разширени от изненада очи. – Той ли ти го каза?

– Не беше необходимо. Отървал се е на косъм, а Роби има вид на човек, който може да влезе където си пожелае. Явно базата се охранява доста сериозно.

– Все пак е секретно правителствено съоръжение – каза Джеймисън.

– Да… само се чудя какви тайни крие.

– Какво имаш предвид?

В отговор Декър отвори няколко снимки на дисплея на телефона си.

– Роби не спомена нищо за тях. Решил е, предполагам, че са достатъчно красноречиви, и това е самата истина.

Той ѝ показа снимките на мъжете върху носилките малко преди да бъдат качени в линейката, а после и на хората, слезли от самолета.

– Кои са тези? – зачуди се Джеймисън. – И какво им се е случило на двамата на носилките? Съмтър каза, че мястото е безопасно. Нямало инциденти и злополуки.

– Може да не са пострадали при злополука – отвърна Декър.