Игра с огъня

11.

– Отвратително! – възкликна Джеймисън. – Никой ли не си прави труда да чисти тук?

Мокетът беше прокъсан и на петна. Тясното легло не беше оправено. Застоялият въздух миришеше ужасно. Боята по стените се лющеше. Малкото мебели в стаята изглеждаха доста стари и определено трябваше да се постегнат. Самотната гола крушка на тавана приличаше на морски жълъд, залепнал за корпуса на кораб.

Джеймисън сведе поглед към пода, където видя отворена кутийка от презервативи.

– Щом изляза от тук, веднага отивам да ми бият инжекция против тетанус.

Декър обикаляше из стаята и я оглеждаше внимателно. Наблюденията му постъпваха в непогрешимата му памет, където се записваха и съхраняваха като в облачно приложение.

– Ще трябва да проверим за отпечатъци и да се опитаме да елиминираме излишните.

– От думите на Ърни излиза, че Креймър и онзи мъж са правили секс във въпросната вечер – каза Кели.

– Така е – съгласи се Джеймисън. – Може онзи тип да е изглеждал толкова доволен, защото Креймър не му е взела пари.

– Ърни каза, че тя също е изглеждала щастлива. Чудя се защо.

– Трябва да проследим маршрута ѝ през деня, минута по минута. Според Симс е възнамерявала да замине някъде – каза Декър и погледна Кели. – Сега е началото на септември, предполагам, че учебната година е започнала току-що. Освен ако Братята не следват друг учебен график.

– Не, и те са по стандартната програма.

– Креймър ли е единственият преподавател в тяхното училище?

– Да, с изключение на една жена, която живее там и е член на Колонията. Креймър преподаваше задължителните предмети – английски, обществени науки, математика…

– Какво са възнамерявали да правят, докато тя отсъства? – попита Джеймисън.

– Вероятно са планирали другата учителка да поеме часовете ѝ. Но децата на Братята ходят на училище само докато навършат петнайсет години. Седмица повече или по-малко не би трябвало да има особено значение за тях.

– Да поприказваме тогава с Братята – предложи Декър.

– Ще трябва да си уговорим среща – отвърна Кели.

– Толкова ли са заети? – намръщи се Декър.

– Просто ще проявим любезност.

– Добре. Звънни им и ги предупреди, че идваме.

– Може да не им хареса, че се натрапваме – каза предпазливо полицаят.

– Смятам, че бързото откриване на убиеца има приоритет пред накърнените чувства на когото и да било. – Декър изгледа строго местното ченге. – Това е разследване на убийство, Кели. Няма как нещо друго да бъде по-важно от него, не и за мен. Ако имаш проблем с това, ще ни бъде много трудно да работим заедно.

Кели хвърли поглед към Джеймисън, след което се обърна към Декър.

– Не, нямам проблем.

– Радвам се да го чуя. Да вървим.

– Какво е това, по дяволите? – попита Джеймисън.

Тримата пътуваха на изток с джипа. Тъкмо бяха изкачили нисък хълм насред равнината, когато видяха нещо като египетска пирамида с пресечен връх и огромна топка за голф отгоре. Пирамидата беше висока поне петдесет метра и май беше иззидана от камък. Всички останали постройки изглеждаха малки, дори миниатюрни в сравнение с нея. Периметърът беше опасан с двойна ограда от бодлива тел.

– Пълното му наименование е Отбранителен комплекс "Дъглас С. Джордж", но повечето хора го знаят като военновъздушна станция "Лондон" – обясни Кели, който се возеше до Джеймисън.

– Военновъздушна станция ли? – учуди се тя. – Не виждам нито самолети, нито писти.

– Това не е база, а станция на военновъздушните сили. Макар че има и самолетна писта, и хеликоптерна площадка. А в онази сфера на върха е скрит някакъв супер радар. Той е част от системата за ранно предупреждение, в случай че някой изстреля ядрени ракети по Северна Америка.

– Но защо са построили подобно съоръжение точно тук? – попита Джеймисън.

– Предполагам, че някой политик от Северна Дакота е лобирал успешно. А и постройката е толкова грозна, че едва ли друг щат би я искал. Във всеки случай, тя е тук още от петдесетте години, много преди да се родя. – Кели посочи разклона пред тях и каза: – Завий надясно, Алекс.

Пътят, по който продължиха, минаваше точно покрай станцията на военновъздушните сили.

– Малко остана – каза Кели. – Ей там ще завием наляво и готово.

Декър изглеждаше озадачен.

– Но това тук не е ли територия на военните?

Кели се усмихна.

– Преди десетина години по-голямата част от терена беше продадена на търг и Братята я купиха. После нефтодобивниците взеха част от земята под аренда именно от Братята.

– Братята са купили от федералното правителство терен, на който има военно съоръжение? – попита недоумяващо Джеймисън.

– Предполагам, че Чичо Сам се е опитвал да намали разходите или просто не е имал нужда от целия терен. Освен това Братята не купиха цялата станция, а само земята, която не се ползва. Бяха създали нови колонии и се нуждаеха от място, където хората им да си направят ферми.

– Да уточним – става въпрос за религиозна секта, която оре нивите в непосредствена близост до военно съоръжение, чиято основна задача е да следи небето за ядрени ракети, насочени към страната ни?

– Точно така. От това би станал страхотен скеч за някое вечерно токшоу – отбеляза Кели.

Джеймисън отново зави наляво и след като изминаха няколкостотин метра по наскоро асфалтиран път, пристигнаха пред входа на Колонията.

Кели бе позвънил предварително, затова до голямата метална порта ги очакваха двама мъже. Въпреки горещината и влагата и двамата бяха облечени в дебели черни дрехи и носеха черни шапки със сиви копринени ленти. Лицата им бяха наполовина скрити от гъсти дълги бради. Единият бе прехвърлил петдесет и имаше старомодно пенсне. Другият беше с десетина години по-млад и ги изгледа любопитно през очилата си с рогови рамки. На трийсет метра зад тях стоеше висока жена на средна възраст. Беше с дълга рокля на пъстри райета и забрадка на бели точици, под която се виждаше прошарена кестенява коса. Тя също наблюдаваше внимателно посетителите.

Декър видя в далечината ниски сгради от бетонни тухли, заобиколени от добре поддържани морави и застлани с чакъл алеи. Имаше и големи постройки от гофрирана ламарина, силози за зърно и тежки земеделски машини, както и други, които според него бяха предназначени за строителство или някакъв вид производство. Личеше си, че всичко е добре премислено и разположено точно където трябва.

– Както ви казах, това е комуна – напомни им Кели, когато джипът спря. – Тук никой не притежава нищо освен дрехите на гърба си и вещите в дома си.

– А за какво са големите сгради? – попита Джеймисън.

– Братята продават яйца, зеленчуци и всичко, което отглеждат. Освен това произвеждат мебели и разни метални части за машиностроенето. Разполагат със собствена флотилия от камиони, които доставят готовата продукция. В интерес на истината, действат доста мащабно. Сами си осигуряват всичко, от което се нуждаят, и са напълно независими от външния свят. Говорят отличен английски, но първият им език е немският.

– Не си им казал защо сме тук, нали? – попита Джеймисън.

Кели помръкна.

– Не, не исках да го правя по телефона. Това ще бъде голям шок за тях.

– Изненадана съм, че изобщо имат телефони.

– По принцип не позволяват нито телевизия, нито интернет. Но по-младите членове на Колонията използват имейл и социални мрежи, за да поддържат връзка с приятелите си, макар че тук тези неща са строго регулирани. Мобилните телефони пък са им необходими за лични и служебни нужди. Но има само една стационарна телефонна линия. Хората тук се притесняват, че външният свят ще нахлуе в домовете им.

– И би могъл да убеди част от по-младите да напуснат Колонията – предположи Джеймисън.

– Понякога всичко навън изглежда измамно привлекателно – призна Кели.

Слязоха от джипа и тръгнаха към двамата мъже, които пристъпиха към тях и протегнаха ръце, за да се здрависат и да се представят.

По-възрастният се оказа Питър Гънтър, водачът на Колонията, а по-младият беше секретарят, Милтън Еймс. Той представи жената, останала малко по-назад, като съпругата си Сюзан. Местната шивачка, както им обясни Гънтър.

– Какво означава това? – попита заинтригувана Джеймисън.

– Тя избира всички дрехи – или по-скоро, платовете – и отговаря за ушиването на дрехите – обясни Еймс.

Джеймисън се извърна и помаха на жената, която обаче продължи да се взира в тях, без да отвърне на жеста.

Гънтър погледна предпазливо към Декър и попита:

– Вие трябва да сте от ФБР, нали? Джо не спомена защо искате да се срещнем.

– Може ли да влезем? – попита Кели. – Ще ви кажем защо сме тук, но ви носим новини, които няма да ви зарадват.

Гънтър и Еймс се спогледаха озадачено, след което се обърнаха и ги поведоха към една от сградите.

Помещението, в което влязоха, беше безупречно чиста трапезария с по две продълговати маси покрай всяка стена и още една в средата. Кухненските уреди бяха професионални. Видяха жена, облечена като Сюзан Еймс, да отваря кашони с хранителни продукти и да ги подрежда в шкафовете над главата си.

– Извини ни, Марта – каза Гънтър. – Трябва да поговорим с тези хора за нещо важно.

Марта погледна с подозрение Декър и Джеймисън и побърза да напусне трапезарията.

Всички седнаха на масата в средата. Гънтър събра длани пред себе си и се обърна към Кели:

– Е, защо сте тук?

– Заради Айрин Креймър.

– Заради Айрин ли? Какво за нея? – учуди се Гънтър.

– Разбрахме, че е имала намерение да пътува – прекъсна ги Декър.

– Точно така – отвърна Еймс. – Учебната година започна съвсем скоро, но не виждахме причина да не я пуснем. Тя съгласува всичко с Дорис, учителката от Колонията. Трябва да отсъства само седмица, най-много десетина дни. Скоро ще се върне.

– Кога ви каза, че ще замине? – попита Джеймисън.

– Защо задавате всички тези въпроси за Айрин? – обади се Гънтър.

Кели погледна Декър, който кимна.

– Открили са я мъртва – отговори полицаят.

– Мъртва!? – възкликна ужасено Гънтър. – Къде? Как?

– Къде ли? Насред дивата пустош. Открита е от ловец. Как? Била е убита.

– Това не ме изненадва.

Всички се обърнаха и видяха Сюзан Еймс, застанала на прага.

– Сюзан? – възкликна Еймс. – Какво, за бога, означава, че не си изненадана?

– Имате предвид Минди, нали? Беше въпрос на време…