Игра с огъня

60.

– Господин Даниълс, обажда се Еймъс Декър от ФБР.

Миг по-късно Декър отдалечи телефона от ухото си, защото старецът започна да крещи:

– Кучи син! Веднага да ми върнеш шапката! Крадец мръсен!

– Забелязахте, че липсва, така ли? А аз мислех, че имате проблеми със зрението.

– Ако бях с четиресет години по-млад, щях да ти сритам задника.

– Но не сте, затова предлагам да сключим сделка. Вие ще отговорите на въпросите ми, а аз ще ви обещая, че ще си получите шапката напълно невредима.

– Какви въпроси? – сопна се Даниълс. – Казах ти, че не мога да отговарям на никакви въпроси. Всичко е секретно. Не разбираш ли какво означава секретно, тъпако?

– Въпросите, които ще ви задам, не са свързани с класифицирана информация. Интересува ме дали сте се срещнали с конкретен човек на годишнината, на която сте били в базата "Майнът".

– Откъде, по дяволите, знаеш за това? – излая старецът.

– Имате значка на шапката.

– Която ти открадна! Това е престъпление!

– Дребно нарушение в най-лошия случай. Освен това обещах да ви я върна.

– Откъде да знам, че ще удържиш на думата си?

– И аз като вас съм дал клетва да служа на тази страна. За мен това означава много, както и за вас.

– Продължавай – успокои се изведнъж Даниълс.

– Там срещнахте ли се със сержант от военновъздушните сили на име Бен Пърси?

Даниълс се забави е отговора. Накрая попита:

– И той ли е мъртъв?

– Не, но е изчезнал. Е, запознахте ли се с него?

– Какво, да му се не види, става тук?

– Точно това се опитвам да разбера. Споменахте ли на Пърси, че базата в Лондон е била използвана за разработката на химически и биологични оръжия?

– Това е засекретено! Нали каза, че няма да ме питаш за такива неща? Ти си един голям гаден лъжец, да знаеш!

– Програмата за създаване на оръжия за масово унищожение е обхващала не само базата в Лондон, но и други военни съоръжения на територията на страната – Пайн Блъф, Форт Детрик…

– По онова време се наричаше Кемп Детрик. – Старецът замълча и след малко каза: – Виждам, че си се поровил.

– Имам достъп до свръхсекретна информация.

– Какво общо има това със случилото се?

– Не съм сигурен. Но по всичко изглежда, че определени лица проявяват интерес към тази информация с цел да избиват хора… много хора. Да разбирам ли, че по онова време в Лондон не е имало радарна инсталация?

– Не съвсем.

– Но вие сте специалист по радарни и други подобни системи. Защо са ви изпратили там, ако са разработвали химически оръжия? Нали не сте разбирали нищо от тях?

Прозвуча дълга въздишка, след което Даниълс отвърна:

– Всичко там трябваше да прилича на радарна инсталация, затова в базата имаше такива специалисти. В противен случай щеше да изглежда странно. Аз бях един от тях. Нали разбираш, целта ни беше да поддържаме илюзията…

– Знаехте ли какво правят там?

– Отначало не. Отивах където ме изпратят, правех каквото ми кажат.

– А имахте ли нещо общо с основната задача на базата?

– Не. Ние, радарните специалисти, бързо разбрахме, че нещо не е наред. Първо, не обслужвахме никакви радарни инсталации, после документите за неразгласяване на военна тайна, които подписахме, бяха много по-строги от обичайните. Знаехме, че руснаците не изостават от нас в ядрената надпревара, но знаехме също, че германците разработват химически оръжия още от Първата световна и се опитваме да ги догоним. Това не беше голяма тайна. От време на време четяхме материалите, които пристигаха в Лондон. Видях достатъчно сандъци с черепи и кости върху тях, за да разбера за какво става въпрос. А после ни пратиха да помагаме… Нямам предвид да произвеждаме онези гадости, но все пак получихме достъп до част от лабораториите долу.

– В подземните нива на пирамидата? – попита Декър.

– Да. Обикновено не ни пускаха там. Работехме предимно по охраната и поддръжката. Но понякога ни изпращаха долу по различни поводи. Трябваше да обличаме специални костюми, да си слагаме маски…

– Видяхте ли какво произвеждат?

– Помагахме им да редят продукцията в бронирани контейнери, а от там – в специални складове. Всичко това ме плашеше. Навсякъде имаше надписи: "Силно отровно", "Не пипай", "Никога не сваляй маската и очилата"… Въпреки това някои момчета се разболяха. Имам предвид случайно. Не че някой е изпробвал действието на един или друг химикал върху нас. Не, все пак става въпрос за Съединените щати. Ние не правим така, нали?

– Нещо друго?

Старецът не отговори.

– Спомняте ли си друго? Ситуацията е сериозна.

Даниълс продължи да мълчи и Декър реши да не го притиска. Искаше той да осъзнае, че се случва нещо много важно, в което може да изиграе решаваща роля. Стига да беше откровен.

– Прекратиха програмата в края на шейсетте – каза след известно време старецът. – Закриха лабораториите, след което започнахме да използваме базата като радарна станция. Занимавах се с това, за което бях обучен. Беше много интересно и вълнуващо. Защитавахме страната си от Съветския съюз.

– И командването изнесе всичко?

– Точно така.

– Можете ли да ми кажете за какво разговаряхте с Бен Пърси, младия сержант, с когото се срещнахте в "Майнът"?

– Много симпатичен младеж. Служеше в същата военна база, в която и аз бях служил навремето. Имаше достъп до секретна информация. Открихме много общи неща. Веднага си допаднахме. Изпихме по едно-две питиета заедно. Отново се почувствах млад…

– А после?

– А после му разказах някои от нещата, които правехме.

– Той прояви ли интерес?

– О, да, зададе ми милион въпроси. Отговорих му доколкото можех.

– А споменахте ли му за Мери Райе?

– Не.

– Как прие той информацията, която му съобщихте?

– Не съм му съобщавал нищо конкретно. Ако се е разровил след това, не е моя работа. – Даниълс помълча и попита: – Каза, че е изчезнал? Беше свестен младеж. Гордееше се, че служи на страната си. Мислиш ли, че е добре?

– Надявам се, господин Даниълс. Макар че в моята работа надеждата не е достатъчна.

Декър предаде на Джеймисън разговора си със стареца, докато си тръгваха от сградата на радарната инсталация.

– Излиза, че Пърси е научил за оръжията за масово унищожение от същия източник, от който е научила и Креймър. Даниълс им е казал.

– Да – отвърна Декър. – Но остават твърде много неизвестни.

Тъкмо прекосяваха терена около станцията, когато Джеймисън посочи големия комбайн "Джон Диър", който вдигаше прахоляк над съседната нива.

– Смяташ ли, че Братята имат нещо общо с това?

– Не мога да отговоря нито с "да", нито с "не".

Тя погледна в другата посока.

– Ето поне едно хубаво нещо.

Декър проследи погледа ѝ.

– Кое?

– Онази сонда ей там. Не горят метан. Сигурно го извличат, вместо да го горят. А може и да го отделят от вредните примеси, за които Стан говореше.

– Чудесата никога не свършват – отвърна Декър с усмивка.

В този момент телефонът му иззвъня.

– Здрасти, Кели, какво има?

– Декър, случи се нещо… – започна полицаят, без да крие напрежението в гласа си.

– Какво?

– Стюарт Макклелън е мъртъв.

– Мъртъв? Как? Къде?

– Открили са го в автомобил в един от складовете му. Прилича на самоубийство.

– Дай ми адреса. Идваме веднага.