Игра с огъня

5.

– Стените в стаята ми миришат на прясна боя, а килимът сякаш е сложен днес – каза Джеймисън.

Двамата с Декър се бяха настанили в хотел на главната улица и вечеряха в ресторанта на партера. Въпреки късния час салонът беше пълен.

– И това е част от цикъла на възходи и спадове – отбеляза Декър, погледна менюто и се намръщи. – Предлагат тофу? В дълбоката провинция на Северна Дакота?

– Защо не? – отвърна Джеймисън. – Сигурна съм, че и тук ядат тофу.

– Да, заедно с бекона и наденичките. И пържолите от лос.

След като направиха поръчката си, Декър се облегна назад с бутилката бира, която сервитьорката му бе донесла.

Джеймисън пиеше студен чай.

– Какво е мнението ти за лейтенант Кели? – попита тя.

– Пропилява си таланта в това градче. От друга страна, тук може да има много повече престъпления, отколкото ми се струва на пръв поглед.

– Мъже с прекалено много пари, както каза той – отвърна замислено Джеймисън.

Декър кимна разсеяно.

– Кели иска да разбере защо сме тук. Аз също. Позвъних на Богарт и му оставих съобщение, но още не ми се е обадил.

– И аз направих същото. Без резултат. Какво смяташ, след като видя тялото?

– Може да е психопат с познания по криминалистика или откачен, който се опитва да отправи послание.

– Какво послание?

– Ако Креймър е била убита заради нещо, което е знаела, но има и други хора, разполагащи със същата информация като нея, това може да е предупреждение да не говорят, ако не искат да последват съдбата ѝ.

– Какво може да е знаела?

– Ако имахме отговора на този въпрос, щяхме да арестуваме убиеца и да се качим на самолета.

– Прав си.

– Според мен не става дума за единичен случай, Алекс – заяви мрачно Декър.

– Какво искаш да кажеш?

– Чу Уолт Садърн. Инструментите и разрезите говорят за професионализъм. Човек не може да влезе в някоя железария и да си купи медицински трион. Освен това тялото е било разрязано, преди да го оставят навън. Иначе щеше да има някакви следи и поне малко кръв. Убиецът е пренесъл трупа до там. Очевидно е подбрал мястото много прецизно.

– Значи познава района. По всяка вероятност е огледал местността предварително.

Декър кимна.

– Всичко това изисква планиране и търпение.

Той се озърна и облещи очи от изненада. Примигна два пъти, сякаш искаше да се увери, че не се е припознал.

– Стан?

Едрият мъж, който току-що бе влязъл в ресторанта, се извърна рязко към тях, когато чу името си. Беше не по-малко изненадан от Декър.

– Еймъс?

Въпросният Стан се приближи до масата, а Декър се изправи и се здрависа с него.

– Какво правиш тук, по дяволите? – учуди се той.

– И аз мога да те питам същото.

Стан беше висок почти колкото Декър, с рижа коса, побеляла над слепоочията, червендалесто лице и живи зелени очи. Имаше къса добре поддържана брада.

– Здравейте – обади се Джеймисън, стана и протегна ръка. – Аз съм Алекс. Работя с Декър във ФБР.

– Извинявай – отвърна Декър. – Алекс, този едър мъж е Стан Бейкър. Женен е за сестра ми Рене. Живеят в Калифорния. – Той изгледа Стан с любопитство и подхвърли: – Доста далече си от вкъщи.

Бейкър потърка дебелите си пръсти и на лицето му изведнъж се появи безпокойство.

– Аз… сега живея тук. И скоро ще съм ти бивш зет.

– Моля?! – възкликна Декър и отстъпи крачка назад.

– Рене не ти ли каза?

– Какво?

– Че се развеждаме.

– Защо?

– Поради куп причини. И двамата имаме вина.

– Ами децата?

– Ще останат при майка си.

– В Калифорния ли са?

– Да – отвърна неловко Бейкър. – По-малките още ходят на училище, освен това Рене има хубава работа.

– Но ти живееш тук, в Северна Дакота, Стан. Как очакваш нещата между вас да се оправят?

– Първо заминах за Аляска, където работих известно време, но нещата забуксуваха. Знаеш, че Тим заемаше висока позиция там. Той ме уреди.

– Какво искаш да кажеш с това "заемаше висока позиция"?

– Кой е Тим? – намеси се Джеймисън.

– Съпругът на Даян, другата сестра на Еймъс – обясни Бейкър.

– А какво става с него? – попита Декър.

– Доколкото знам, го съкратиха. Сега кара такси и води счетоводството на разни малки фирми. Малко след това съкратиха и мен. Исках да започна отначало, а тук има работа, мястото се развива. Компаниите се нуждаят от опитни хора. Вече изкарах една година. Заплащането е отлично.

– Ами децата? – попита отново Декър.

– Виждаме се по Скайп всеки ден – направи опит да се оправдае Бейкър.

– Не можеш да прегърнеш сина си или да го научиш да играе бейзбол от хиляди километри разстояние. Ти беше в армията, когато се родиха първите ви две деца. Нямаше те дълго…

– Сражавах се за страната ни, Еймъс!

– Казвам само, че децата имат нужда от баща.

– Така е, но това е положението. Хората се развеждат, нали? Освен това се опитахме да оправим нещата. Ходихме на терапия.

– Може би е трябвало да положите повече усилия – каза Декър. – Става въпрос за семейството ти, Стан. То не е нещо, от което можеш да се откажеш с лека ръка.

В зелените очи на Стан Бейкър проблеснаха гневни искри.

– Разбирам накъде биеш. Всички знаем какво се случи с Каси и с брат ѝ… и с Моли. Беше ужасно. През целия си живот не съм плакал така, както на погребението им. Но ние с теб сме различни. Не исках да стане така… никой от двама ни не го искаше, но ето че стана. Такъв е животът.

Декър хвърли поглед към Джеймисън, след което сведе глава.

– Да, добре. Май трябва да звънна на Рене. Отдавна не сме се чували. Не ме бива много в тези неща.

– Ако не знаеш, че сестра ти се развежда, а другият ти зет е изгубил работата си, наистина не те бива в тези неща – обади се Джеймисън, която не вярваше на ушите си.

– А ти какво правиш тук, Еймъс? – попита Бейкър.

– Разследвам убийство.

– Убийство!?

– И тук стават убийства, нали? – отвърна мрачно Декър.

– Е, да. Случва се разни пияни глупаци да се сбият или наркопласьори да спорят за територия. На всеки ъгъл се продават метамфетамини, кокаин, хероин… Кого са убили?

– Нямаме право да го обсъждаме – намеси се Джеймисън. – Но най-вероятно ще го чуете по новините.

– По дяволите! И са повикали ФБР? Местните ченгета не могат ли да се справят сами?

– Отиваме там, където ни изпратят, Стан – каза Декър.

– Искате ли да вечеряте с нас? – предложи Джеймисън.

Бейкър пребледня, отстъпи крачка назад и впери поглед в Декър.

– Какво? Не… Аз… аз вече вечерях.

– Какво правиш тук тогава? – попита Декър, явно заинтригуван от неудобството на Бейкър. – След като си пристигнал в града преди повече от година, едва ли си отседнал в хотела.

– Не, живея под наем. Тук съм, защото… Имам среща с… ъъъ… – замънка той.

– С кого? – настоя да разбере Декър.

– Стан?

Тримата се обърнаха и видяха трийсетинагодишна жена да прекосява ресторанта с пъргава походка. Пъргава – именно това си помисли Декър, докато я наблюдаваше. Беше красива и много от мъжете, дори някои от жените се обърнаха да я огледат.

– Здравей, Каролайн – поздрави я сковано Бейкър и пристъпи нервно от крак на крак. – Това е Каролайн Досън – представи я той.

– Разбрахме – отвърна Декър и впери поглед в бъдещия си бивш зет.

– Каролайн, запознай се е Еймъс Декър и партньорката му Алекс. Еймъс е…

– Аз съм приятел на Стан – прекъсна го Декър. – Не сме очаквали, че ще се срещнем в този град.

– Каква приятна изненада – усмихна се Каролайн. – Готов ли си? – попита тя Бейкър, след което се обърна към Алекс: – Искате ли да дойдете с нас? Ще обиколим клубовете.

– Тук и клубове ли има? – учуди се Джеймисън.

Каролайн се усмихна.

– Знам, знам. Всички реагират така, но в Лондон могат да се намерят поне три-четири прилични заведения. Вярно, те са по-скоро барове, отколкото клубове. Но не във всички свирят само любимото кънтри на Стан, което аз не понасям.

– Благодаря – отвърна Декър, – но току-що пристигнахме. Пътуването беше изморително.

– Добре, ще го оставим за някой друг път.

– Чудесно.

Каролайн хвана Бейкър за ръката.

– Да вървим. Първа спирка "Окей, жокей".

– В Лондон ли живеете? – попита изненадващо Декър.

Тя се усмихна.

– Да, макар че бих предпочела да живея в английския Лондон. Е, може и това да се случи някой ден. Баща ми е собственик на този хотел и на още няколко компании. Помагам му в бизнеса. Той има голяма къща извън града. Понякога оставам там, но имам и апартамент тук.

– Разбирам.

– До скоро – каза Каролайн и поведе Бейкър навън. Джеймисън погледна Декър.

– Какво съвпадение, а?

Той беше заковал очи в масата.

– Съжалявам за сестра ти.

– Рене трябваше да ми се обади – отвърна Декър, видимо огорчен от новината.

– А ти сигурен ли си, че тя не се е опитала да се свърже с теб? – Във въпроса ѝ се долавяше съмнение.

Той я погледна гузно.

– Възможно е да е оставила няколко гласови съобщения, на които съм забравил да отговоря.

– Звучи невероятно от устата на човек, който никога не забравя нищо.

– Знам – отвърна Декър с нещастно изражение. – Не ме бива в тези неща.

– Трябва да поговориш с нея. Да я подкрепиш. Да я оставиш да изложи своята гледна точка, без да я съдиш.

– Хората намират изход от всякакви кризи. А и Стан вече си е намерил друга.

– Той не очаква от тази връзка нищо сериозно, Декър. Струва ми се, че това се отнася и за Каролайн. Двамата просто се забавляват.

Когато храната им най-накрая пристигна, Декър сложи в уста една-две хапки, преди да измърмори:

– Съжалявам, изгубих апетит. Ще се видим утре сутринта.

После стана и си тръгна без повече обяснения.