Игра с огъня

42.

Кели пристигна с дрехите на Памела Еймс. Нямаше търпение да зададе куп въпроси.

Докато Джеймисън му разказваше до какви изводи е стигнал Декър, той взе бюстието и полата и ги сложи върху тялото на Еймс. След малко Декър ги подкани:

– Огледайте ръбовете на дрехите.

Тримата се събраха около тялото и Декър методично им показа различни места.

– Вижте тук, тук и тук. Не е възможно кожата и оттеклата се кръв да изглеждат по този начин, ако Еймс е била облечена така, когато е била убита. Тези дрехи са толкова тесни, че се впиват в тялото… тук и тук.

Кели кимна ентусиазирано.

– Носела е нещо друго, но са я преоблекли, за да ни накарат да си мислим, че е отишла при Паркър с цел платен секс.

– След което са взели нейните дрехи и са я оставили върху онова атеве в бараката.

– И са отвлекли Паркър. Смяташ ли, че е мъртъв? – попита Кели.

Декър сви рамене.

– По всяка вероятност. Садърн имаше ли достъп до тези дрехи?

– Разбира се. Той трябваше да ги провери за биологични следи, а после да ги анализира и с оглед на аутопсията. Знаеш каква е процедурата.

– Да, аз я знам. Чудя се дали той я знае.

Декър взе полата и едната обувка. Видя размерите им, а после огледа тялото на Еймс.

– Алекс, помогни ми. Тези неща подходящи ли са като размер за Еймс?

Джеймисън провери полата и обувката, която сложи на крака на Еймс.

– Обувките са с два номера по-големи. Не е възможно да е ходила с тях. Според мен полата и бюстието пък са с два номера по-малки. Дори да е предпочитала дрехи по тялото, тези са прекалено тесни.

– И аз си помислих същото, като видях как са се впили в тялото ѝ – отвърна Декър. – Сигурен съм, че са щели да ѝ бъдат много неудобни.

– Може да са я убили, преди да стигнат до дома на Паркър – предположи Джеймисън. – Закарали са тялото там, след което са го преоблекли.

– Това би обяснило фиксираните трупни петна, а също и отсъствието на кръв по мотора и в бараката. Който и да стои зад това, изглежда, има известни познания по криминалистика, както показва аутопсията на Креймър. В същото време обаче не е добре запознат с патоморфологичните белези на биологичната смърт.

– Да не би да ви стана навик да нахълтвате тук, когато си пожелаете?

Тримата се обърнаха и видяха Садърн на прага. До него стоеше жена му.

Декър ги погледна и отговори:

– Предполагам, че младежът, който ни пусна, ви е звъннал.

Садърн видя дрехите върху трупа на Еймс.

– Какво става? – попита той. – Какво правят тези неща върху тялото?

– Уточняваме някои подробности, които отсъстват от доклада ви – отвърна Декър.

– Искате да кажете, че съм пропуснал нещо?

– Докладът ви не споменава нищо за трупните петна.

Садърн пристъпи напред и взе папката, която Декър беше оставил на масата.

– Още не съм го завършил.

– Въпреки това подобна информация би трябвало да присъства в предварителните ви бележки.

– Добре, какво ви притеснява?

– Еймс е била убита по-рано, отколкото вие твърдите, и след като петната вече са били фиксирани, някой я е преоблякъл в тези дрехи и я е поставил върху атевето.

– Това са само ваши догадки, нищо повече.

– Това са мои заключения, които се основават на факти.

– Нещо друго да ви се е сторило необичайно? – намеси се Лиз Садърн.

– Дори да съм забелязал още несъответствия, не съм длъжен да ги споделям – отвърна безцеремонно Декър. – Вашият съпруг ни предоставя информация на базата на извършената аутопсия. Ние не сме длъжни да го държим в течение на нашето разследване, дори ако му имаме пълно доверие – заяви Декър и впери поглед в Садърн.

Патологът остави папката на масата и се извърна към него.

– Не ми харесват намеците ви.

– Никога не съм се чувствал задължен да се харесвам на когото и да било.

– Всички сме един екип – обади се Лиз Садърн, като пристъпи напред и застана до съпруга си в знак на солидарност.

– Доверието ми в един от членовете на "нашия" екип е силно разклатено – каза Декър, приближи се към двойката и продължи: – Може би вие ще ми помогнете да разбера на какво се дължи това.

– Ако ме обвинявате в небрежност… – започна Садърн на висок тон.

– Не, не ви обвинявам в небрежност.

– Е, и това е нещо.

– Защото небрежността предполага, че грешката е допусната неволно.

Лиз Садърн изглеждаше шокирана. Съпругът ѝ се взираше гневно в Декър.

– Какво точно искаш да кажеш, Декър? – попита Кели.

– Ще ни обясниш ли, Уолт? – попита Декър. – Допусна една сериозна грешка… Добре, случва се, макар и рядко. Но две? Това говори за системност…

– Няма да стоя тук и да слушам глупости! – избухна Садърн. – Можеш да говориш с адвоката ми – заяви той, след което пристъпи предизвикателно към Декър със зачервено лице и разкривени от ярост черти.

Кели бързо застана между двамата.

– Успокойте се! Уолт, тук наистина стават странни неща. Не те обвинявам, но…

– О, я млъквай! – извика Садърн, обърна се и напусна моргата.

Всички погледи се насочиха към съпругата му, която едва се държеше на краката си.

– Лиз, какво става тук? – попита Кели.

– Уолт е разстроен и това е съвсем естествено – отвърна тя и изгледа гневно Декър. – Как иначе, след като този човек подхвърля ужасни намеци.

– Не са намеци – каза Декър. – Открито заявявам, че съпругът ви съзнателно е манипулирал резултатите от двете аутопсии с цел да възпрепятства разследването.

– Това е проклета лъжа!

– Кой го накара да го направи? – настоя Декър.

– Нямам представа за какво говорите. Съпругът ми не е способен на подобно нещо.

Всички се стреснаха, когато чуха изстрела, последван от падането на нещо тежко.

Втурнаха се навън. Джеймисън тичаше най-отпред.

Една от вратите в дъното на коридора беше открехната. Тя я отвори докрай, но спря още на прага, а останалите се скупчиха зад нея.

Очевидно това беше кабинетът на Уолт Садърн, тъй като едната стена бе покрита с негови дипломи и сертификати. Пред другата стена имаше бюро, а столът до него беше изблъскан назад.

Джеймисън, Кели и Декър надникнаха зад бюрото. Уолт Садърн се беше свлякъл на пода. Пистолетът, с който се беше прострелял, лежеше на килима до него.

– Уолт! – изпищя Лиз, когато видя тялото.

Тя се опита да мине покрай тях, но Кели я удържа.

– Не може, Лиз, това… сега това е местопрестъпление, съжалявам!

Лиз Садърн го заудря с юмруци, докато накрая Кели притисна ръцете ѝ към тялото. Тя се облегна на него и заплака. Декър погледна първо Кели, после мъртвия Уолт Садърн.

Е, това не го очаквах.