Игра с огъня

67.

На път за имението на Хю Досън Декър попита Кели:

– Какво накара Шейн да се върне тук?

– Това е родният му град.

– Разбрах, че е бил близък с майка си, но по това време тя вече не е била жива, нали?

– Не.

– А в същото време не се е разбирал с баща си. Защо тогава се е върнал и е започнал работа при него?

– Ами питай го.

– Питам теб. Нали си му приятел.

– Какво значение има защо се е върнал?

– В момента всичко има значение.

Кели изпъна гръб и се загледа през прозореца.

– С Шейн никога не сме разговаряли за войната. Научих някои неща от момчета, с които е служил. Двама от тях му дойдоха на гости. Излизахме заедно, гледахме мачове… Мъжки забавления, нали разбираш.

– Какво ти разказаха те? – попита Джеймисън.

– Шейн е бил изключително смел. Добър командир. Грижил се е първо за хората си, а после за себе си… Знаете ли, че той е бил рейнджър?

– Не, нямахме представа – каза Джеймисън.

– Уволнил се е като сержант. Предполагам, че е можел да остане и да направи кариера. Но се е отказал.

– Може да е искал да се върне при някого тук – предположи замислено Декър.

– Ако имаш предвид Каролайн, напълно е възможно – каза Кели, който продължаваше да гледа през прозореца.

– Но тя не споделя чувствата му – отбеляза Джеймисън.

– Макар бащите и на двамата да са много богати, Шейн и Каролайн са безкрайно различни. Той е от хората, които обичат да пият бира в бара или да ходят на лов за елени, докато тя би се чувствала в свои води в Париж например. – Кели замълча, потри бузата си и добави: – Истината е, че Каролайн ни остави да ѝ дишаме прахта. И то много отдавна.

– Човек не бива да се отказва толкова лесно – каза Декър.

– Така е – изрече бавно Кели, – но с годините тези усилия изглеждат все по-напразни.

Декър се запита дали Кели има предвид Шейн или себе си.

– Това не ми харесва! Напомня ми за дома на Хал Паркър! – каза Джеймисън, когато спряха пред къщата на Хю Досън.

Входната врата зееше широко отворена.

Тримата се втурнаха към верандата. Кели надникна в коридора и извика:

– Хю? Всичко наред ли е?

Никакъв отговор.

– Късно е и персоналът отдавна си е отишъл – каза той.

Извади пистолета си и влезе вътре. Декър и Джеймисън го последваха.

– Хю! – извика отново Кели. – Тук ли си? Всичко наред ли е? Отговори ми!

Продължиха бавно по коридора, като проверяваха всяка стая. Не чуха нищо, не видяха никого.

Накрая стигнаха до кабинета на Досън. Вратата беше затворена и полицаят натисна дръжката. Беше отключено.

Той почука.

– Хю! Аз съм, Джо Кели!

След като отново не получи отговор, бавно отвори вратата.

Тримата се вторачиха в бюрото.

– Мили боже! – извика Кели.

– Господи! – прошепна Джеймисън.

Декър не каза нищо. Той пристъпи предпазливо напред, като заобикаляше вещите, разпилени на пода, и впери поглед в Досън, или в това, което беше останало от него.

Видя познатия електриковосин цвят – в стаята витаеше смърт.

Явно това ще продължава да ми се случва от време на време, помисли си той.

Смъртта на Хю Досън беше ужасяваща.

Тялото му се беше свлякло на стола, а по-голямата част от главата му липсваше. Бюрото, столът, подът и стените бяха покрити с кръв, мозък и кости.

Кели и Джеймисън застанаха до Декър, като внимаваха да запазят местопрестъплението непокътнато.

Декър спря погледа си върху оръжието, нанесло толкова ужасни поражения. На бюрото лежеше двуцевка "Ремингтън". Беше поставена върху купчина книги и прикрепена с тиксо. Цевите сочеха към трупа. Забеляза въженцето, което тръгваше от двата спусъка под приклада и продължаваше към Досън, а после провисваше от бюрото. Очевидно го беше използвал, за да дръпне спусъците и да сложи край на живота си.

Декър огледа пръските кръв и късчетата плът на пода около бюрото и стола.

Кели поклати глава.

– Не мога да повярвам. Първо Стюарт, а сега и Хю?

Джеймисън пристъпи достатъчно близо до бюрото, за да прочете няколкото реда на листа хартия върху него. Той също бе опръскан с кръв.

– Оставил е бележка – каза тихо тя.

– Какво пише? – попита Декър.

– Направил го е, измъчван от угризения, че е убил Стюарт Макклелън.

Тримата замълчаха, докато осмислят чутото.

– А пише ли защо го е убил? – попита Кели, който стоеше зад Джеймисън.

– Не. Само признава, че го е направил и се чувства ужасно.

В коридора отекнаха стъпки.

Всички се обърнаха и видяха Каролайн да се втурва в стаята.

Миг по-късно погледът ѝ се спря върху неузнаваемото лице на баща ѝ. Всеки мускул в тялото ѝ потрепна, тя пребледня, застина на място и изпищя. В следващата секунда политна настрани и се свлече на пода в безсъзнание. Докато падаше, главата ѝ се удари в подлакътника на един стол.

Каролайн Досън не помръдна повече.