Игра с огъня

36.

Джудит и Робърт Уайт седяха в трапезарията на Колонията срещу Декър, Джеймисън и Кели. Те бяха млади, женени едва от три години, но тя вече беше бременна с второто им дете.

Шалът ѝ беше пъстър, но дрехите ѝ бяха черни и семпли. Робърт изглеждаше притеснен, а Джудит – заинтригувана.

Малката им ферма се намираше най-близо до външната ограда на военновъздушната станция. Именно това беше причината Декър и колегите му да разговарят със семейство Уайт.

Робърт въртеше шапката си в ръце и се взираше във върховете на обувките си.

– Какво можете да ни кажете? – попита Декър. – Независимо дали ви се струва важно или не.

Робърт сви рамене и вдигна глава.

– Нищо не знам.

Жена му го сръчка с лакът.

– Кажи им, Боби.

– Стига, Джуди, това не е наша работа.

– Убити са две жени – каза Джеймисън. – Едната е живяла тук, а другата е работила в училището ви. Затова случаят е и ваша работа.

Очите на Джудит плувнаха в сълзи.

– Кажи им, Боби. Важно е. О, горката Пами! Горката госпожица Креймър!

Робърт се изправи на стола си. На лицето му беше изписано примирение.

– Добре, добре… Чухме странни шумове през нощта…

– Странни? В какъв смисъл? – попита Декър.

– Кацаха и излитаха самолети. А също и хеликоптери. Видях светлините им над дома ни.

– И за кучетата, кажи им за кучетата – настоя Джудит.

Изражението на Робърт помръкна.

– В базата има кучета пазачи. Доста свирепи животни. Ние си взехме кутренце. Един ден отиде до оградата. Ей така, от любопитство. Слава богу, че ги разделяха не една, а две телени мрежи. Имах чувството, че ще ги разкъсат и ще го изядат.

– Кажи им за… знаеш за кое – обади се отново Джудит.

Робърт затвори уста и поклати глава.

– За какво става въпрос?

– За онзи мъж! – възкликна Джудит. – Боби, ако не им кажеш, аз ще го направя.

– Господи, не виждаш ли каква беля ще ни докараш с тези твои приказки?

– Истината винаги е за предпочитане – каза Декър. – Кажете ли истината, няма да имате никакви проблеми.

– Така твърдите вие! – сопна се Робърт.

– Боби! – възкликна жена му.

Той въздъхна и заговори:

– Случи се преди около месец. Беше късно вечерта, но не ми се спеше. Бях в работилницата и поправях едни инструменти. Тя се намира на стотина метра от оградата. Тогава чух някаква суматоха. Беше към два след полунощ. Никога не сме имали никакви проблеми, но шумът ме стресна. Взех една брадва и излязох навън. Чух, че някой тича. Разнесоха се викове, кучетата лаеха. Бяха направо побеснели. Хукнах към оградата, но спрях, преди да стигна до нея, тъй като видях светлините. Подскачаха нагоре-надолу, защото хората, които държаха фенерчетата, тичаха.

– Продължавай – подкани го Кели.

– Уплаших се и се хвърлих на земята, но виждах какво става. Онази нощ имаше пълнолуние. От мрака изневиделица изскочи един мъж и се спусна към вътрешната ограда. Започна да се катери по нея.

– Как изглеждаше? – попита Декър.

– Имаше брада, а косата му беше дълга и сплъстена. Висок и много слаб, но се катереше с всички сили.

– Дрехи?

– Беше по гащеризон и бос.

– Какво се случи след това? – обади се Джеймисън.

– Мъжът беше изкачил оградата до половина, когато едно куче го последва. Скочи и захапа крака му. Той закрещя.

– Разбрахте ли нещо от думите му?

– Не, прозвучаха ми несвързано. Сякаш беше полудял или надрусан. Но и аз щях да съм като него, ако това куче ме беше захапало. После дойде охраната, извика кучето и свали мъжа от оградата. Той сякаш се беше предал. Отпусна се… остави се в ръцете им. Дойде кола, качиха го в нея и потеглиха. После и останалите си тръгнаха. А аз се прибрах вкъщи разтреперан.

– Така беше – потвърди Джудит. – Направих му чай, за да се успокои. Тогава ми разказа какво е видял.

Декър погледна Кели, който изглеждаше едновременно угрижен и объркан.

– Казахте ли на някого какво се е случило? – попита Джеймисън.

– Не – отговори Робърт. – Вижте, това е правителствено съоръжение. Не желая да се забърквам в такива неща. Аз съм най-обикновен фермер. Искаме просто да живеем спокойно, нищо повече.

– Смятате ли, че това има нещо общо с госпожица Креймър или с Пами? – попита развълнувано Джудит.

– Възможно е – отвърна Кели, докато Декър гледаше в тавана, потънал в своите мисли.

– Познавахте ли Памела и Айрин Креймър? – продължи с въпросите Джеймисън.

Джудит кимна.

– Познавах Пами много добре. Животът тук не ѝ харесваше. Синът ни е само на годинка, затова не ходи на училище, но понякога помагах на госпожица Креймър. Помагах и на учителката преди нея.

– Креймър споменавала ли е нещо, което да ви се е сторило странно? Говорила ли е за станцията?

– Не, никога. – Джудит се замисли и добави: – Но веднъж ме попита къде точно в Колонията живея.

– И вие ѝ казахте?

– Да… макар че беше странно.

– Кое?

– Ами ние тук сме комуна. Членовете на анабаптистките колонии обикновено живеят в малки къщи, които или са долепени една до друга, или са разположени нагъсто. Знам го, защото мой братовчед е хутерит и също живее в Северна Дакота, макар и далече от тук.

– Какво искате да кажете? – попита Декър, който се взираше напрегнато в нея.

– За разлика от тях ние разполагаме с достатъчно земя и всеки може да си построи отделен дом, дори да отглежда собствена продукция. Предаваме по-голямата част от нея на Колонията, но можем да задържим известно количество за собствени нужди. Освен това отглеждаме различни култури, които Колонията не отглежда колективно.

– Какво искате да кажете? – повтори Декър.

– Разказах това на госпожица Креймър. Коментарът ѝ ми се стори странен. Тя каза, че може би идеята не е добра. Че не трябва да садим нищо на тази почва.

– Сигурно е имала предвид нещо – предположи Джеймисън.

– Не знам. Не ми каза.

– Къде се провеждат учебните занятия? – попита напрегнато Декър.

– Училището се намира в малката сграда до птицефермата – отвърна Робърт.

– Креймър имаше ли кабинет там?

Джудит кимна.

– Да, стаичката отзад.

Декър стана.

– Ще ни я покажете ли? Още сега!