Игра с огъня

18.

– Прилича на имението от "Далас" с тази разлика, че е два пъти по-голямо – отбеляза Джеймисън, докато караше по павираната алея.

От двете страни на алеята имаше редици високи дървета с гъсти зелени корони.

– А Макклелън къде живее? – попита Декър.

– В апартамент в центъра на града – каза Кели.

– В апартамент? – учуди се Джеймисън. – Той не е ли по-богат от Досън?

– След толкова възходи и падения на петролния пазар е станал доста предпазлив.

– А синът му?

– Шейн има малка ферма в западния край на окръга. Купи къщата и земята скоро след като се върна.

– Откъде се е върнал? – попита Джеймисън.

– От мисия зад граница. Служеше в армията. Постъпи веднага след като завърши гимназия. Той обича простите неща – ходи на лов, пие бира, работи за баща си, който го навиква здравата, когато не е доволен от нещо, и се опитва да се наслаждава на живота. За никого не е тайна, че според Стюарт сина му не го бива достатъчно, за да поеме бизнеса.

– А ти какво смяташ?

– Шейн не е глупав, освен това е много работлив. Често сме ходили на лов заедно. Той е съобразителен и методичен, изучава в детайли нещата, от които се интересува. Но не му пука за бизнеса на баща му. Просто така е устроен.

Джеймисън паркира пред къщата. Кели ги поведе към входа.

– Какво ни очаква според теб? – попита Декър, докато изкачваха стъпалата пред двойната врата. – Отзивчивост или нож в гърба?

– Всичко зависи от това какви въпроси имате и как ще му ги зададете.

– Доколкото познавам Декър, трябва да се приготвим за втория вариант – отбеляза Джеймисън и се усмихна на партньора си.

На прага ги посрещна жена в униформа на домашна помощница. Щом Кели показа значката си, тя отстъпи крачка назад и ги пусна да влязат. Поведе ги по коридор с под от светло дърво.

Щом се озоваха в стаята, иззад голямото бюро се надигна едър мъж, висок почти колкото Декър, но доста по-строен. Чупливата му кестенява коса сребрееше над челото. Беше гладко избръснат, а носът му очевидно беше чупен и зараснал малко накриво. Носеше черни джинси и бяла риза. Когато заобиколи бюрото и протегна ръка към Кели, Декър забеляза тъмносините пантофи с избродиран върху тях монограм Д. Стените бяха украсени с ловни трофеи.

– Как си, Джо? Отдавна не сме се виждали.

Полицаят пое ръката на Досън и му представи Декър и Джеймисън.

Четиримата се настаниха пред празната каменна камина и Кели каза:

– Благодаря, че ни прие. Предполагам, че до месец, най-много два ще ни напуснеш.

Досън погледна към Декър и Джеймисън.

– Навремето се подигравах на "прелетните птици", както наричах онези, които прекарваха зимата на юг. Преди години Мади предложи да заминем за Австралия, докато тук е зима, а там лято. Наехме къща край океана. След като тя почина, продължих тази традиция. С нея имахме прекрасни спомени от онова място.

– Спомените са своеобразна терапия – отбеляза Джеймисън.

– Разбрах, че е убита някаква жена. И че Хал Паркър е открил тялото.

– Да, преследвал е вълк – потвърди тя.

– Който уби две от кравите ми. Наех Хал да ме отърве от тази напаст.

– Как разбрахте, че е бил вълк? – попита Декър.

– Откриха тялото му с куршума на Хал в него. Коя е жертвата?

– Казва се Айрин Креймър – отвърна Кели. – Мислех, че си чул. Беше съобщено и по медиите.

В отговор Досън посочи бюрото си, което бе отрупано с дебели папки.

– Затънал съм до гуша в счетоводни документи. Работя по няколко големи сделки. Не съм гледал новини от доста време.

– Но очевидно знаете за убийството – намеси се Декър.

– Знам само защото Хал ми каза.

– И не познавате жертвата? – продължи Декър.

Досън поклати глава.

– Преди години познавах всички в града. Но сега тук живеят прекалено много хора. Не че се оплаквам, това се отразява добре на бизнеса.

– Айрин Креймър е преподавала в училището на Братята – каза Кели.

– На Братята? Поддържам делови отношения с тях. Много са точни.

– А с военната база? – попита Декър.

Досън присви очи.

– Военновъздушната станция ли? Какво по-точно ви интересува?

– Дали имате бизнес с нея.

– Разбира се. Служителите им слизат в града, посещават моите заведения, ние им доставяме продукти и други стоки… Защо?

Декър сви рамене.

– Разследваме убийство, задаваме всякакви въпроси.

Досън погледна Кели.

– Но защо федералните разследват престъпление, което попадна под местната юрисдикция?

– Винаги се радваме на помощ от ФБР – отвърна полицаят.

– Как ли не! – изгледа го с недоверие Досън. – А аз мога да ти продам Бруклинския мост.

– Запознахме се с дъщеря ви – намеси се Джеймисън. – Сигурно много се гордеете с нея.

Досън се усмихна широко.

– Не след дълго тя ще сложи целия град в джоба си. Ще постигне много повече от мен.

– Движи се със Стан Бейкър – каза Декър. – Срещнахме се и с него.

Искрата в погледа на Досън като че ли помръкна.

– Така ли? Е, не съм в течение на тези неща. Тя е голям човек и може сама да взема решения, особено по отношение на мъжете.

– Иска ми се и баща ми да разсъждаваше по същия начин – съгласи се Джеймисън. – Минала съм трийсет, а той продължава да ме пита по телефона и по имейла имам ли приятел.

– О, навремето и аз се опитвах да си пъхам носа където не ми е работата – ухили се Досън. – След като на няколко пъти тя ме отряза, си казах: "Край! Приключих! Не си заслужава!". – По лицето му премина сянка. – А после, след като Мади почина… – Настъпи неловко мълчание. – Ще ме питате ли още нещо? – продължи той най-сетне и погледна към документите на бюрото си.

– Разбрахме, че синът ви се е самоубил – каза Декър.

Досън се напрегна.

– Да, постъпи като страхливец. Но какво общо има това, по дяволите, с вашия случай? – сопна се той и погледна навъсено Кели, който не криеше смущението си от думите на Декър.

– Казаха ни също, че сте близки приятели със Стюарт Макклелън – продължи Декър.

Досън впери смаяно поглед в него, след което избухна в смях.

– Имате чувство за хумор, не го очаквах. Някои хора раздухват съперничеството ни до небесата. Не твърдя, че бих отишъл на почивка в компанията на Стюарт, но градът се разраства и двамата печелим много от това. А и не сме конкуренти. По-скоро се допълваме – обясни Досън с делови тон. – Но това не е свързано по никакъв начин с убийството на онази нещастна жена, нали?

– Както казах, задаваме много въпроси с надеждата да напреднем поне малко.

– Имам чувството, че копаете в калта с надеждата да откриете злато.

– Винаги го правим, преди да попаднем на жила.

– Запознахме се със Стюарт Макклелън и сина му Шейн. Дъщеря ви също беше там. В ресторанта на хотела, в който сме отседнали. Между другото, той също е ваш.

– Е, и?

– Някаква представа какво правеха там баща и син Макклелън? – попита Джеймисън. – Каролайн се изненада, като ги видя.

– Живеем в свободна страна. Всеки може да ходи където си поиска – усмихна се Досън. – Аз лично няма да имам нищо против старият Стюарт да пусне някой долар в джоба ми.

– Шейн ми се стори доста хлътнал по Каролайн – подхвърли Джеймисън.

Досън се изправи.

– Беше ми приятно да се запознаем. Може да се засечем в града.

Кели и Джеймисън също се изправиха, но Декър остана седнал.

– Дъщеря ви е отправила оферта за закупуването на сградата, в която е живяла Креймър. Знаете ли това?

– Не е необходимо Каролайн да идва да ме пита за всичко. Опитваме се да купим още имоти. Моментът е подходящ, цените все още са относително ниски.

– Но очаквате да скочат с поскъпването на петрола – предположи Джеймисън.

– Така стана миналия път. Само няколко години по-късно обаче всичко отиде по дяволите. – Досън се замисли и потри брадичката си. – Какво знаете за фракинга?

– Само това, което съм прочела в пресата, а то не е много – призна тя.

– Добиваме повече нефт от всеки друг щат с изключение на Тексас. Но при фракинга има два проблема. Първият е свързан с притока на хора, които търсят добре платена работа, само че това означава също наркотици, проституция и каквото още се сетите. Престъпността рязко се увеличава. А и не успяваме да строим жилища, училища, магазини, пътища и всичко останало с такава скорост, че да задоволим потребностите на хората. Има още един недостатък. Петролните кризи. Последния път цените на петрола се сринаха буквално за една нощ, защото ОПЕК реши да увеличи производството и да изхвърли от бизнеса компаниите, които добиват нефт и газ чрез фракинг. Тогава всичко тук затвори врати, буквално всичко. Целият град! Бях на път да се разоря. Но пък така Макклелън успя да сложи ръка върху сондажите наоколо.

– Какво имате предвид? – учуди се Джеймисън.

– Когато добивът на шистов газ се развиваше добре, дойдоха големите играчи, предложиха добри цени и сключиха договори за аренда. После нещата се обърнаха и Макклелън изкупи договорите им за смешни пари. След което разработи бизнес модел, който му позволи да не е толкова зависим от цикличните скокове и спадове в котировките на петрола.

– И какво очаквате да се случи с цените сега?

– Въпреки че бизнесът на Макклелън върви повече от добре, хората са доста изнервени, защото всеки момент ОПЕК може отново да издърпа килимчето под краката им. А това предоставя възможности на онези, които предпочитат разумния риск.

– Само че ти беше на ръба да се оттеглиш от бизнеса преди няколко години – каза Кели.

Досън го погледна и отговори:

– Мади не искаше да живеем тук. Тя преживя доста тежки моменти покрай мен. Оцеляхме при последната криза и после нещата потръгнаха, но на нея вече ѝ беше писнало. Искаше да се махнем на всяка цена. Имахме пари. Възнамерявахме да си купим къща в Южна Франция и да прекараме там тъй наречените "златни години". Но тогава…

– Научихме, че съпругата ви е загинала при нещастен случай – каза Джеймисън.

Досън кимна.

– Бях извън страната, а тя излязла с колата в снежна буря. Не разбрала, че задницата се е ударила в банкета и ауспухът се е деформирал – обясни тъжно той. – Вдишала е изпаренията и… се е задушила.

– Защо сте били извън страната? – попита Декър.

– За да купя онази къща във Франция. Каролайн беше с мен.

– Тя също ли щеше да дойде да живее с вас?

– И на нея ѝ беше омръзнало тук. Предпочиташе да започне на ново място. Мади искаше същото. – Досън погледна Декър и попита: – Но какво значение има това за вашето разследване?

Декър се надигна от стола си.

– Приемам, че всичко има значение, докато не установя противното.

– Така и не ми отговорихте защо са изпратили федерални агенти.

– Не сте единственият, който си задава този въпрос – отвърна Декър и тръгна към вратата.