Игра с огъня

24.

Стрелецът изскочи от скривалището си и хукна по улицата. Беше проследил Декър, след като го бе наблюдавал цяла вечер. Когато двамата с Бейкър бяха нападнати от шестимата побойници, той реши, че те ще свършат неговата работа.

Не остана очарован от пропуска си, но поради някаква причина Декър се беше навел точно в мига на изстрела.

Сякаш някой го дръпна… По дяволите! Мисията е провалена.

Мъжът затича още по-бързо, докато дрехите му подгизваха от дъжда. Изкарваше си прехраната по този начин и сега усещаше, че го обзема параноя. Оръжието му беше поръчков пистолет 44-ти калибър с удължена цев. Той бе хванал едрия мъж на прицел, беше натиснал спусъка и… не бе успял да го улучи.

Беше ядосан. Не само, че нямаше да получи уговореното възнаграждение, но и можеше да се прости с живота си. Това беше нещо обичайно в този бизнес. Не знаеше кой го е наел, но тъй като вече имаше опит, не се съмняваше, че са замесени сериозни играчи.

Да, нощта се очертава все по-скапана.

Мъжът се добра до колата, която беше взел под наем. Мушна оръжието си под седалката, настани се зад волана и посегна към бутона за запалване на двигателя.

Само че бутонът липсваше. На таблото зееше дупка, през която се виждаха разноцветни кабели. Къде, да му се не види, беше…

Той се сепна, когато дясната врата на колата му се отвори и видя срещу себе си мъжа, който бе съборил Декър на земята и бе спасил живота му.

Стрелецът прикова поглед в него. Очите на непознатия бяха пронизващо студени: по-студени от неговите. Беше висок над метър и осемдесет, слаб и жилав, по всяка вероятност много як, макар че не си личеше да е мускулест. Бърз, гъвкав, бдителен, истински професионалист. Това личеше и по спокойното му изражение въпреки проливния дъжд.

– Има ли смисъл да питам кой си ти? – каза стрелецът.

Непознатият поклати глава.

– Провали изстрела ми.

В отговор последва кимване.

– Ще бъда откровен с теб. Изпращат ме от високо. Можеш да си тръгнеш веднага или да си понесеш последствията. Не съм единственият, когото са наели. Предлагам ти добра сделка. Приеми я.

Непознатият отново поклати глава.

– Какво искаш тогава?

Едва сега стрелецът забеляза, че заглушителят на края на цевта сочи право към него.

– Правиш голяма грешка – каза той. – Случаят е важен, много по-важен от мен и теб.

– Първата ти умна мисъл тази вечер – отвърна мъжът с пистолета.

После натисна спусъка и направи дупка в челото на наемния убиец. Куршумът "дум-дум" остана в черепа му и той се свлече върху волана.

Непознатият имаше слушалка в ухото, а микрофонът бе прикрепен за ревера на якето му.

Съобщи местоположението си и какво се е случило, след което получи потвърждение, че "почистването" ще започне незабавно. Мъжът върна бутона за запалването върху арматурното табло, откъдето го беше свалил преди малко. Излезе от колата и затвори вратата, без дори да погледне към мъжа, когото бе застрелял току-що.

Непознатият прибра пистолета си в кобура на кръста и хукна към мястото, където бе оставил Декър.

А той продължаваше да лежи по лице на тротоара. Дрехите му бяха толкова мокри, сякаш бе скочил облечен в басейн. Когато видя мъжа да се появява в началото на алеята, извика:

– Ей! Мога ли да се изправя?

– Да.

Непознатият отиде при него и му помогна да стане.

Декър усети силата в ръцете му.

– Някой току-що се опита да ме убие.

Мъжът посочи дупката в тухлената стена.

– Бронебойнозапалителен куршум четиресет и четвърти калибър със стоманена риза. Някой е държал на всяка цена да те прати в отвъдното.

– Но ти ме спаси. Защо?

– Това ми е работата.

– Какво имаш предвид?

– Казах ти, това ми е работата.

– Какво стана с онзи тип?

– Погрижил съм се.

– Ще ми обясниш ли?

– Нямам право.

Неясният отговор обърка още повече Декър.

– Какво става?

– Надяваме се, че с твоя помощ всички ние ще разберем, Декър.

– Кои сте тези "ние"?

– Не бих искал да обиждам интелекта ти.

– Ами ако не се справя?

– Изключвам подобен вариант. Все пак това ти е работата.

– Тук съм, за да разследвам убийство. Не знам нищо повече. Нямам представа за кого работиш.

– От една и съща страна на барикадата сме, но в различни екипи.

Декър го изгледа.

– Кога пристигна в града?

– Явно точно навреме.

– Откога ме следиш?

– Недостатъчно дълго. Какво друго се случи тази вечер освен срещата с онези отрепки и със стрелеца?

– Видял си какво стана?

Мъжът кимна.

– Бях готов да се намеся, но с твоя приятел се справихте повече от добре. Не исках да разкривам, че съм тук. Стори ми се ненужно, пък и щях да изплаша стрелеца.

– Онези глупаци нямаха нищо общо с мен, а с моя приятел.

– Но не и стрелецът. Той се интересуваше единствено от теб.

– Някой не иска истината да бъде разкрита, а?

– Винаги има някой, който не иска тя да излезе на бял свят. Какво научи тази вечер?

– Научих много неща за фракинга – отговори Декър.

Мъжът го изгледа изпитателно.

– Убеден ли си, че използваш времето си по най-добрия начин?

– Ако не си на същото мнение, съм готов да изслушам аргументите ти.

– Явно събираш всякаква информация.

– А ти явно знаеш по-добре от мен какво става тук.

– Едва ли. Не съм нито полицай, нито следовател. Уменията ми се простират в съвсем друга област.

– Настигна ли стрелеца?

– Да речем, че няма да създава повече проблеми.

– Бихме могли да го разпитаме – предложи Декър.

– Няма да създава повече проблеми.

– Искаш да кажеш, че е мъртъв? Но той можеше да ни даде някаква насока.

– Предполагам, че между него и хората, които ни интересуват, стоят поне четири звена посредници. Щяхме само да си загубим времето, а то ни е ценно.

– И просто го уби?

– Има ли значение?

– Аз съм ченге. Такива неща имат значение за мен.

– Нека аз се тревожа за това. А ти върши нещата, в които те бива. Разчитаме на теб.

– След като случаят е толкова важен, защо федералните не изпратят повече хора тук?

– Не искат да привличат излишно внимание, Декър.

– Струва ми се, че не си пристигнал в Северна Дакота с граждански самолет…

– Живеем в свободна страна. Всеки може да мисли каквото си иска.

– Как мога да се свържа с теб? А и ти с мен?

– Ще намерим начин.

– Може ли поне да ми кажеш името си?

Мъжът се поколеба и това бе първата проява на неувереност, която Декър забелязваше у него.

– Роби. Уил Роби.