Игра с огъня

6.

"Окей, жокей".

Голямо, шумно и несъмнено популярно заведение.

През всички прозорци струяха ярки светлини, а вътре кънтеше силна музика. Смесица между кънтри и рокендрол, доколкото можеше да прецени Декър. Тя отекваше като оръдейна канонада.

Той постоя отвън и усети как по кожата му полепва влага.

След като показа служебната си карта на охраната, отвори вратата и горещината, вонята на пот и миризмата на алкохол го блъснаха в лицето като танков снаряд. Вътре или нямаше климатик, или той не успяваше да се справи с топлината, излъчвана на талази от танцуващите. Декър май беше единственият трезвен в заведението.

Заобиколи няколко младежи, застанали до входа. Те като че ли едва се крепяха на краката си и се подпираха един на друг, макар да нямаше още десет часа. Не би искал да е в тяхната компания към полунощ.

Оркестърът се състоеше от четирима мъже и певица с прическата на Доли Партън. Косата ѝ се разпиляваше, докато тя танцуваше и изпълняваше чудесно някаква балада на Фейт Хил. Останалите музиканти приличаха на истукани на фона на нейните енергични движения. Тя поде следващата песен и доколкото Декър успя да чуе, в нея ставаше въпрос за мъже, жени, кучета, оръжия и един шевролет пикап. По стените бяха окачени огромни телевизори, по които вървеше спорт. В единия ъгъл зад ниска преграда се виждаше механичен бик, който явно не работеше. Просто си стоеше, без да помръдне, и гледаше разгневено.

Декър застана в задната част на салона. На едната стена бяха окачени правилата на бара:

Минута по-късно той забеляза двойката. Каролайн пърхаше на дансинга около тромавия Бейкър като колибри край огромно неподвижно цвете. Или по-скоро, кактус. Бейкър пристъпваше от крак на крак на не повече от два-три сантиметра вляво или вдясно. Бе вдигнал ръце над главата си и се преструваше, че му е забавно.

Защо е с него? За какво ѝ е притрябвал Стан?

Декър усети, че някой го побутна. Беше по-едър и от него мъж, който го заговори с тих, но заплашителен тон:

– Виж кво, приятел, ако искаш да останеш тук, поръчай си нещо – питие или храна, а най-добре и двете. – Мъжът тежеше поне сто и шейсет килограма, с огромно шкембе и още по-огромни рамене. Голата му глава лъщеше като билярдна топка. – Инак ще се наложи да си тръгнеш. Някой трябва да плаща сметките за ток и заплатите.

Декър отиде до бара, който заемаше цяла стена. Пред него беше пълно с клиенти. Той се намърда между двойка, която се целуваше, и четиресет и няколко годишна елегантна жена, която отпиваше от коктейл, в който сигурно имаше половин килограм плодове.

Барът предлагаше стотина наливни и още толкова бутилирани бири, предимно индийски светъл ейл, за който Декър дори не бе чувал. Спря се на кутийка "Бъдуайзър", която му струва пет долара, а после се извъртя и загледа как зет му се излага на дансинга.

Поправка, бъдещият му бивш зет.

Каролайн спря да танцува, увисна на врата на Бейкър, докато го гледаше замечтано, и го целуна по устата. Декър не виждаше нищо друго освен сестра си Рене и четирите им деца, затова извърна глава, преди да се е ядосал още повече. Но после се сепна. Какво му влизаше в работата? Защо изобщо беше дошъл тук?

– Вие сте федералният агент, нали?

Декър погледна наляво. Жената с плодовия коктейл явно се опитваше да подхване разговор. Беше слаба и в отлична форма, ако се съдеше по мускулите на ръцете, ѝ под прилепналите ръкави. Носеше брачна халка и пръстен на кутрето. Имаше светлокестенява коса с руси кичури. Нефритените ѝ обици представляваха миниатюрни будистки храмове. Чертите ѝ бяха фини и хубави, а очите – светлосини.

– Защо решихте така? – попита Декър.

– Аз съм Лиз Садърн. Съпругът ми Уолт е извършил аутопсията на жертвата. Той ми каза, че сте в града.

– Тук е пълно с хора. Как успяхте да ме разпознаете?

– Спомена, че сте четиресет и няколко годишен и приличате на бивш нападател от Националната футболна лига.

– Но тук има поне десет души, които отговарят на това описание.

– Не ме оставихте да довърша. Каза още, че имате замислено интелигентно изражение, което трудно може да се разчете. Това не се отнася за другите мъже тук, които вероятно имате предвид. Тях ги прочиташ по-лесно и от книжките на Доктор Сюс.

Той протегна ръка.

– Еймъс Декър.

– Рядко срещано име – отбеляза Садърн, докато се ръкуваха.

– Съпругът ви сподели ли някакви подробности по случая?

– Със сигурност не е нарушил професионалната етика, ако това ви тревожи. Все пак аз управлявам погребалната агенция и знам какво се случва там. Мога да ви уверя, че каквото и да науча, няма да го споделя с никого.

Декър отпи от бирата си и посочи механичния бик, който никой не използваше.

– Каква е историята на това нещо? Очаквах да се радва на повече популярност.

– Така си беше. Всъщност се оказа прекалено популярно.

– Моля?

– Имаше прекалено много заведени искове за нанесени вреди. Някой яхва бика и си чупи ръка или крак, след което роднините или работодателите му претендират за обезщетение, понеже отчаяно се нуждаели от него у дома или на петролните полета. Предполагам, че демонтирането на бика е щяло да струва много, затова стои изключен. От време на време някой го замерва с бирена бутилка и толкова.

В този момент един пиян младеж с каубойска шапка хвърли по бика празно шише. То се удари в твърдото му тяло и се пръсна на парчета, които паднаха на пода при купчина стъкла. Младежът получи поздравления от приятелите си.

– Чистят всяка вечер и на следващия ден пак е пълно с боклуци. Но по-добре да замерват бика, отколкото да се бият помежду си. Така се справяме с гнева в Северна Дакота.

Декър кимна.

– Познавахте ли жертвата?

– Не, но разбрах, че Джо Кели я е познавал.

– А него познавате ли го добре?

– Да, доста добре всъщност. Лондон преживява истински бум в момента, но не винаги е било така. Едно време всички се познавахме. Добивът на шистов нефт промени нещата. Сега тук се стичат хора от всички щати, дори от чужбина. Миналата седмица чух в кварталния магазин руска реч. – Тя помълча и добави: – Но сме имали и трудни моменти. По време на последната икономическа криза бяхме на косъм от фалита.

– Но хората все пак са умирали и в кризисни времена.

– О, да, самата истина. Някои сами сложиха край на живота си от отчаяние, след като изгубиха всичко. Техните роднини обаче нямаха достатъчно средства, за да потърсят услугите ни. Понякога ни предлагаха бартер и правехме каквото можем, за да им влезем в положението, но ние също трябваше да плащаме сметки. За щастие, оцеляхме и бизнесът се развива добре. Засега. Но кой може да каже какво ни очаква утре? – Лиз Садърн се огледа. – Партньорката ви не е ли с вас? Уолт ми спомена и за нея.

– Разделихме се в хотела.

– Ще пристигнат ли още агенти?

Декър отпи от бирата си и не отговори. Каролайн Досън се бе вкопчила в Бейкър и го използваше като пилон.

– Познавате ли ги? – попита Садърн, проследила погледа му.

– Бегло.

– Попаднахте ли вече на някакви следи в разследването?

– Нямам право да го обсъждам.

– Ще го приема за "не".

Декър се извърна към нея.

– Имате ли някаква представа кой може да го е направил?

– Аз ли? – възкликна тя, макар да не изглеждаше изненадана от въпроса. – Мога да ви кажа само, че тук често стават престъпления, макар сега положението да не е толкова зле, както при предишния бум. Но в града вече ще срещнете всякакви хора, включително и такива с тъмно минало, които идват с надеждата да изкарат бързи пари. Със сигурност има разни престъпни типове, но семействата се увеличават. Хората пускат корени тук. И искат да живеят в тихи спокойни квартали.

– Май сега ще последва някое "но"…

Лиз Садърн се усмихна сдържано.

– Но имаме и места като това, където се събират необвързани млади мъже, които искат да похарчат малко пари и да се разтоварят. Понякога последиците са доста неприятни.

– Кели спомена за някакъв инцидент тук по-рано през деня.

– Чух за сбиване между клиенти на заведението, което прераснало в нещо по-сериозно. Но когато Джо се появил, напрежението намаляло. Въпреки това някои се озовали в ареста, а други в болницата.

– Човекът, когото търся, едва ли попада в категорията на глупавите побойници.

– Видях тялото, когато го докараха – каза тихо Садърн. – Разбирам какво имате предвид.

– Не беше приятна гледка.

– Имали сме доста тежки случаи. Но не убийства, а злополуки. Взривове и пожари, когато нещо се обърка при фракинга. Те са… истинско предизвикателство от козметична гледна точка. Налага се да изложим покойника в затворен ковчег и да оставим върху капака негова снимка от… по-добри времена.

– Разбирам.

Лиз Садърн допи коктейла си и остави празната чаша на плота.

– Случилото се може да се отрази много зле на града, и то тъкмо сега, когато нещата отново потръгнаха.

– Айрин Креймър заслужава справедливост – отвърна рязко Декър.

Тя наклони леко глава.

– И през ум не ми е минавало обратното. Приятна вечер, агент Декър.

Лиз Садърн му обърна гръб и тръгна към стълбите, които водеха към втория етаж на бара. Декър погледна към дансинга. Стан Бейкър и Каролайн Досън вече не бяха там. Обходи с поглед цялото заведение, но не ги откри никъде. Допи бирата си, излезе и се потопи в горещата нощ, макар че навън му се стори по-хладно, отколкото вътре.

Ярка светкавица разцепи небето на запад и се устреми към земята, която сякаш потръпна от мощния заряд електричество. Гърмът отекна чак в града и в следващия миг към висините полетя огромно огнено кълбо, което озари околността. Останалите минувачи продължиха да вървят или да се клатушкат преспокойно, сякаш подобни взривове бяха нещо съвсем обикновено.

С всяка изминала минута Лондон, Северна Дакота, ми се струва все по-интересно място, каза си Декър, докато крачеше към хотела.