Игра с огъня

13.

– Познаваш ли човек, който се казва Стан Бейкър? – обърна се Декър към Кели, докато пътуваха обратно към града.

– Стан Бейкър? Името не ми говори нищо. Трябва ли да го познавам?

– Работи за една от нефтодобивните компании. Той е мой зет.

– Така ли? Значи си знаел, че е тук.

– Не, срещнахме се случайно. Едър е почти колкото мен. С рижа коса и брада, със сурови, груби черти.

– Такива са сигурно половината мъже в града – усмихна се Кели.

– Май си прав – отвърна разсеяно Декър.

– Не открихме писмо в апартамента на Креймър. Може да го е взела със себе си или да го е унищожила.

– Това показва, че е била разтревожена по някакъв повод – отбеляза Декър. – Тази примиреност, за която говореше Сюзан Еймс, може да се е дължала на писмото.

– Какво знаеш за Каролайн Досън? – попита внезапно Джеймисън и хвърли бегъл поглед към Декър.

– Защо? – учуди се Кели. – Да не сте се запознали с нея?

– Видяхме я за малко. По всичко изглежда, че тя излиза със зетя на Декър.

– Аха. Разбирам… Ами Каролайн е единственото дете на Хю Досън. Или по-точно, единственото живо дете.

– Какво означава това?

– Имаше по-голям брат, Хю-младши.

– Какво се случи с него?

– Самоуби се… Преди няколко години.

– Господи! Знаеш ли защо?

– Не се разбираше с баща си, често се караха и в един момент нещата излязоха извън контрол. Предполагам, че е изпаднал в депресия и… това е.

– Какво още можеш да ни разкажеш? – попита Декър.

– Ами… нищо. Не обичам да разпространявам клюки, освен това случилото се не е свързано по никакъв начин с разследването.

– А съпругата на Досън?

– Тя също почина преди няколко години. Нещастен случай.

– Каролайн спомена, че се е включила в бизнеса на баща си – каза Джеймисън.

Кели кимна.

– Хю я обучава с намерението след време тя да поеме нещата. Много е умна. Завърши колеж в друг щат, а после се върна тук и започна работа при баща си.

– След като се срещнахме, останах с впечатлението, че е голяма купонджийка – отбеляза Джеймисън.

– Работи много и е страшно амбициозна. Като тийнейджърка беше доста буйна, но вече добре разбира, че съдбата ѝ е поднесла златно яйце, затова няма да се издъни. Но Хю е на шейсет и в отлично здраве, доколкото знам. Едва ли ще се пенсионира скоро.

– Явно я познаваш добре – каза Декър.

Кели се замисли.

– Израснахме заедно, бяхме близки в гимназията. Но не мисля, че някой познава истински Каролайн. Тя създава впечатление на човек, който обича компаниите и забавленията, но всъщност е затворена и не допуска никой да види истинската ѝ същност. Това поне е моето мнение.

– А баща ѝ?

– Хю Досън е приятен и общителен мъж, който въпреки богатството си обича да се представя за обикновен човек. Може да те разсмее. Но изпречиш ли се на пътя му, ще те прегази. Никак не е разумно да си в обтегнати отношения с него, защото…

– А каква е историята с военния комплекс? – прекъсна го Декър. – Кой работи там?

– Някога имаше и военни, и подизпълнители. Но преди година военните прехвърлиха цялата дейност на една-единствена компания. Те разполагат с какво ли не – пожарна, писта за боулинг, дори бар. Всичко това е под командването на Марк Съмтър, полковник от военновъздушните сили.

– Сблъсквал ли си се с проблеми там?

– Нищо сериозно.

– А познаваш ли този Съмтър?

– Да, тук е от около година. Защо се интересуваш?

– Извършено е убийство, а наблизо има важно военно съоръжение. Заслужава си да се провери.

Декър погледна Джеймисън, която каза:

– Това може би обяснява защо Бюрото ни изпрати тук.

– Креймър се е появила преди около година. Също както и този полковник – добави Декър.

Кели кимна.

– Да, разбирам логиката ви.

– Можеш ли да ни уредиш среща със Съмтър?

– Добре, ще му звънна.

Декър и Джеймисън оставиха Кели и се върнаха в хотела. Тъкмо влизаха във фоайето, когато телефонът на Декър иззвъня. Той погледна дисплея и сякаш се сепна.

– Кой е? – учуди се Джеймисън, забелязала изражението му. – Богарт?

– Не, сестра ми Рене.

Когато Джеймисън видя, че Декър не отговаря на повикването, тя го подкани:

– Е? Нали искаше да говориш с нея? Ето ти възможност.

Декър отиде в един ъгъл и вдигна телефона до ухото си.

– Здрасти, Рене.

– Стан ми звънна, Еймъс.

– Да, предположих. Той ми каза за… вас двамата.

– Само се развеждаме, не сме неизлечимо болни. Недей да звучиш толкова нещастно. Отдавна не сме се чували. Така и не ми дойде на гости.

– Живееш много далече.

– Разстоянието е абсолютно същото и когато аз ти идвам на гости. Но не ти се обаждам, за да спорим.

– Защо тогава?

– Исках да знаеш, че макар със Стан да поемаме по различни пътища, и двамата се справяме добре. Децата започнаха да свикват. Приемат ситуацията.

– Трябваше да ми кажеш!

– Оставих ти две съобщения. Освен това какво щеше да направиш? Предположих, че рано или късно ще научиш. Даян знае, разбира се. Тя вече дойде да ме види.

– Стан каза, че сте се опитали да оправите нещата.

– Сигурно си мислиш, че не сме положили достатъчно усилия. Но не е така, Еймъс. Просто не се получи. Имам две деца у дома и едно в колежа, а Дани току-що завърши и се връща тук. Нямам време за безкрайни сеанси при терапевти, след като ми е ясно, че нищо няма да излезе.

– Справяш ли се финансово?

– Стан печели добре и ми помага. Освен това навреме заделихме пари за колежите на децата. Аз също имам хубава работа с висока заплата и много добро здравно осигуряване.

– Какво се случи? И двамата изглеждахте толкова щастливи.

– Ти пък как разбра? Не сме се виждали от погребението. Обадиш ли се повече от веднъж годишно, оставам с впечатлението, че си набрал номера погрешка. Когато ми вдигна, едва не получих сърдечен удар!

– Аз… аз… от известно време съм малко отнесен.

– Поканих те да живееш у нас след смъртта на Каси и Моли. Като ми отказа, предложих цялото ни семейство да се премести в Охайо, за да сме близо до теб.

– Не можех да ти го позволя, Рене. Това щеше да ви обърка живота.

– Бях готова да го направя, без да се замислям. Все пак ти си единственият ми брат.

– Справих се. Вече съм добре.

– Знам, че си открил убиеца, макар че никога не сме го обсъждали. Прочетох го във вестника – добави тя, видимо засегната.

– Да… ами… не е тема, която бих искал да обсъждам.

– Трябва да си усетил, че в известен смисъл всичко е приключило.

– Не е точно така, както си го представяш.

Тя помълча, след което попита:

– Как изглеждаше Стан?

– Стори ми се добре. Той… когато го видях… – Декър не намери сили да продължи.

– Всичко е наред, Еймъс. Знам, че се е появила някаква жена. Ние се развеждаме.

– И ти ли се срещаш с някого? – попита с облекчение той.

– Да, с четирите ми деца. Майчинството е занимание на пълен работен ден. Но като ми остане малко време, ще се погрижа за себе си и непременно ще си намеря компания. Но едва ли ще се реша на втори брак. Ами ти?

– Какво аз?

– Имаш ли приятелка?

– И аз съм прекалено зает. Виж, трябва да свършваме. Изскочи нещо.

– Беше ми приятно да си поговорим, брат ми – отвърна иронично Рене.

Декър изключи телефона и отиде при Джеймисън.

– Как мина? – попита напрегнато тя.

Той понечи да каже нещо, но после затвори уста, обърна се и си тръгна.

Джеймисън го проследи с поглед и промърмори:

– Май не много добре.