Игра с огъня

25.

– Уил Роби? Казал ти е името си?

Джеймисън се взираше в мокрия до кости Декър, който се беше облегнал на стената в нейната стая. От дрехите му капеше вода. След като се прибра в хотела, той почука на вратата ѝ и я събуди. Сега тя седеше на леглото по клин и тениска и го гледаше с недоумение.

– Аха.

– Добре. Да видим дали съм те разбрала правилно. Първо ви напада банда глупаци, но с Бейкър ги спуквате от бой?

– Имаха зъб на Стан, не на мен.

– После някой се опитва да те убие с експлозивен куршум, но този Роби те спасява. След което хуква нанякъде, за да види сметката на стрелеца. После се връща и заявява, че в града се случва нещо важно, а от теб се очаква да го разкриеш час по-скоро, и то без помощта на Бюрото или други федерални служби.

– Да, съвсем точно.

Джеймисън се отпусна рязко назад и удари леко главата си в таблата на леглото.

– И Уил Роби заяви, че е на наша страна?

– На наша страна, но в друг екип. Но най-интересното нещо от тази вечер е онова, което Стан е чул от служителя във военновъздушната станция.

– Че седим върху бомба с часовников механизъм? Много утешителна новина.

– Според Стан той се казва Бен. Бил в униформа, което означава, че това се е случило преди появата на "Вектор".

– Зет ти не е ли проучил за какво става въпрос?

– Стан не е ченге. Освен това двамата са разговаряли в бар, пиели са бира… Вероятно не е взел думите му на сериозно.

– Но са му направили впечатление.

– Явно да – призна Декър. – Затова е запомнил разговора.

– Да се върнем на Роби. Кой е той? Твоят ангел-хранител?

– Определено, поне тази вечер. Ако не ме беше дръпнал, куршумът щеше да ми пръсне главата. Буквално!

Джеймисън потръпна при думите му.

– Повече никога няма да те пускам сам. Винаги намираш начин да се забъркаш в нещо. Винаги!

– Просто отидох да изпия една бира и да поговоря със Стан. Не съм си търсил белята.

– Тя сама те намира – отвърна Джеймисън, след което попита с по-спокоен тон: – Как ще се отрази това на разследването ни?

– Нямаме конкретни доказателства, че случилото се тази вечер и появата на Роби са свързани с убийството на Креймър.

– Възможно ли е в град като Лондон, Северна Дакота, да действат едновременно две престъпни мрежи?

Декър прокара длан по мократа си коса.

– Да анализираме ситуацията логично. Креймър е била на трийсет. Пристигнала е тук преди година. Завършила е колеж…

– За което не разполагаме с потвърждение. Така казаха Братята, но те не са извършили никаква проверка, доверили са се на документите, които им е показала.

– Но ако наистина има диплома, това означава, че между осемнайсетата и двайсет и втората си година би трябвало да е следвала. След което, осем години по-късно, пристига тук, а ние не сме в състояние да открием никаква информация за нея. В същото време проверката на пръстовите ѝ отпечатъци в нашата база данни е била тревога в Бюрото.

– Какво искаш да кажеш?

– Креймър не е имала достатъчно време, за да се превърне в топ шпионин и да участва в международни мисии, както вече обсъдихме. В интерес на истината, не е имала достатъчно време за каквито и да било забележителни постижения, които да привлекат вниманието на Бюрото. Но точно това е станало. Ето защо сериозно се съмнявам, че тя е в дъното на онова, което се е случило. Каквото и да е то. Следователно трябва да разберем кой стои реално зад всичко това.

– Но ако Креймър не е била част от Програмата за защита на свидетелите, защо не успяваме да открием нищо за миналото ѝ? – сбърчи вежди Джеймисън. – Не се сещам за друг вариант.

– Аз пък се сещам.

– За какъв?

Декър я погледна замислено.

– Понякога греховете на родителите се прехвърлят върху децата, Алекс.

Обърканото изражение на Джеймисън бавно се проясни.

– Родителите на Креймър? Възможно ли е те да са направили нещо, което да я е накарало да мине в нелегалност? И евентуално да смени името си.

– Убеден съм, че е сменила името си. Трябва само да открием истинската ѝ самоличност.

– Нямаме достатъчно информация.

– Което не е нещо ново за нас.

– А и не знаем дали това, което се е случило с нея, е свързано по някакъв начин с коментара за тиктакащата бомба.

– Така е. Но ще се справим – каза Декър.

– Иска ми се да споделях твоята увереност.

– Време е да поспиш.

– Чакай, ще разкажеш ли на Кели какво се случи тази вечер?

– Нека засега си остане между нас.

– Сигурен ли си? Все пак той е местното ченге…

– Не съм, но ще се доверя на инстинкта си – каза Декър и тръгна към вратата.

– Обещай ми, че няма да излизаш повече – настоя Джеймисън.

– Ще залостя вратата с бюрото и ще спя с едно отворено око и пистолет в ръката.