Игра с огъня

53.

Декър и Джеймисън се озоваха в стая на тийнейджър, в която отдавна не бе живял никой. Стари плакати на филми и певци. Снимки на спортисти отпреди петнайсет години. Малко сиво бюро с прашасала конзола за видеоигри и слушалки за глава. Етажерка с оръфани романи на Стивън Кинг и Дийн Кунц и техническа литература. Леглото беше широко и прилежно застлано. Килимът беше стар, целият на петна.

Декър и Джеймисън стояха в малката стая и се оглеждаха, а Пърси остана в коридора и примигваше в опит да сдържи сълзите си.

– Идвам тук понякога и сядам на леглото му – каза тя. – Бен вече е на трийсет. Постъпи в армията веднага след като завърши гимназия. Времето лети толкова бързо… направо не мога да повярвам. Имам чувството, че беше вчера, когато се върнахме от родилното.

– Бен има ли компютър? – попита Джеймисън.

– Лаптоп. Но го взе със себе си. Тук нямаме добро… как се нарича…

– Добро покритие?

– Точно така. Той винаги се оплакваше от това. Но какво можех да направя? Няма как да преместя фермата другаде.

Декър отвори гардероба и го огледа. Вътре откри само малко дрехи на закачалки. Прерови джобовете им. На пода имаше кашон. Той го извади и го остави на леглото. Беше пълен с книги, списания и страници, печатани на принтер. Декър прегледа книгите и списанията и хвърли един поглед на листовете хартия. Книгите и списанията бяха посветени на различни технически въпроси, предимно от областта на електронните комуникации. Информацията върху страниците беше свързана с военни съоръжения в Мериленд, Колорадо, Арканзас и Калифорния. Декър ги вдигна и попита:

– Някаква представа защо Бен се е интересувал от тези места?

Пърси пристъпи напред и взе листовете.

– Никаква. Може да е искал да го прехвърлят там.

– Но не всичките са военновъздушни бази.

– А може Бен да ги е запазил от времето, когато е обмислял в кой род войски да постъпи – предположи Джеймисън. – Когато още не е знаел къде иска да служи.

– Не – поклати глава Декър. – В долния ъгъл има дата. Тя показва кога е разпечатана страницата.

Джеймисън забеляза датите едва сега.

– Отпреди година – замисли се тя и погледна объркано Декър.

– Може ли да ги вземем? – попита той.

– Да, разбира се.

Тримата се върнаха в кухнята.

– Смятате ли, че ще видя сина си отново?

– Много ми се иска да можех да ви отговоря категорично. Но ви обещавам, че ще направим всичко по силите си, за да го открием – каза Декър.

Тя го хвана за ръката.

– Благодаря ви.

Качиха се в джипа и потеглиха, а Бевърли Пърси остана на прага на малката си къща и ги изпрати с тъжен поглед.

– Не мога да си представя какво преживява тази жена – каза Джеймисън. – Единственият ѝ син е изчезнал и очевидно се е забъркал в нещо опасно.

Декър не я слушаше. Беше погълнат от страниците, които четеше.

Към средата на пътуването им се стъмни напълно. Тъкмо бяха преминали границата със Северна Дакота, когато Джеймисън погледна в огледалото за обратно виждане.

– Това са първите фарове зад нас от доста време – каза тя.

Декър надникна в страничното огледало и се изправи рязко.

– Дръж се, Алекс! – извика той миг преди предницата на автомобила, който ги следваше, да се забие в тях.

Сблъсъкът ги зашемети за секунда. После Джеймисън дойде на себе си, даде газ и джипът им полетя напред.

– Настигат ли ни? – извика тя след няколко минути.

Декър се обърна и видя фаровете на няколко метра зад тях.

– Да! Ще ни блъснат отново!

След втория удар двамата политнаха напред. Джеймисън положи огромни усилия, за да удържи джипа на пътя.

– Колата им е по-мощна – каза тя. – Натиснала съм газта до дупка.

– Добре, ще видя какво мога да направя.

Декър разкопча предпазния колан, прехвърли се през двата реда седалки и се добра до багажното отделение.

– Свали задния прозорец! – извика той, докато вадеше пистолета си от кобура.

Джеймисън се подчини, а Декър използва рамката на вратата на багажника за опора, прицели се и изстреля пет куршума в предното стъкло на преследвачите.

Колата зад тях поднесе рязко.

– Май улучих шофьора! – извика той, след което залегна. – Внимавай, Алекс!

Дъжд от куршуми обсипа джипа им.

Джеймисън се наведе ниско, завъртя рязко волана наляво и навлезе в насрещното.

– Декър! Декър, добре ли си? Декър!

Тя се взираше трескаво в огледалото.

– Еймъс!

Декър предпазливо надигна глава.

– Размина ми се на косъм!

Джипът им поднасяше и Джеймисън каза:

– Улучили са гумите. Не мога да поддържам тази скорост.

Декър погледна надясно.

– Виждам друг път. Завий по него.

Джеймисън натисна рязко спирачките, гумите изсвириха по асфалта и колата зави под прав ъгъл по шосето, което водеше на юг. Тя отпусна педала на газта, тъй като задницата на джипа беше изключително нестабилна.

– Задните гуми май са станали на парчета. Имам чувството, че карам по джанти.

– Само не спирай.

Декър видя, че колата, която ги беше блъснала, е хамър и вече ги следва по новия маршрут. Призля му, когато забеляза още един хамър да се появява зад първия.

Нападателите не само имаха автоматично оръжие, но бяха получили и подкрепления. Това накланяше везните в тяхна полза.

Декър погледна напред и видя в далечината изоставена ферма с изпочупена ограда и плевня с провиснали изгнили врати.

– Карай към плевнята – каза той на Джеймисън.

Джипът им се устреми натам и влетя през вратата на плевнята. Наложи се Джеймисън да натисне рязко спирачките, за да не се блъснат в отсрещната стена. Двамата излязоха от джипа и приклекнаха зад него.

Декър вече се беше опитал да набере 911, но телефонът му нямаше обхват. А и дори да се бе свързал с ченгетата, вероятно щяха да им трябват часове, докато пристигнат.

Джеймисън беше насочила пистолета си към входа. Тя погледна Декър и попита:

– Сега какво?

Той огледа плевнята и вдигна глава.

– Най-добре да заемем позиция на високо.

Качиха се по старата дървена стълба. Вторият етаж се оказа пълен с отдавна изгнило сено.

Декър опита с крак пода и отиде до малките врати, през които се мяташе сеното. Открехна ги едва-едва.

Два чифта фарове прорязваха мрака около фермата. Вратите на първия хамър с надупченото от куршуми предно стъкло се отвориха от него слязоха четирима души. Всичките бяха облечени в черно и носеха ски маски, а в ръцете си държаха автоматични оръжия. От втория хамър слязоха още трима души. Разпръснаха се и обградиха плевнята за секунди.

– Възможностите ни са доста ограничени – каза тихо Декър.

– Бих казала, нулеви – отвърна мрачно Джеймисън.

Той бръкна в джоба си и извади устройството, което Роби му беше дал.

Тя забеляза това и попита:

– Не е ли малко късно?

– И аз си помислих същото, но няма какво да губим, нали?

Навън се разнесоха изстрели и те надникнаха през пролуката.

В следващия миг първият хамър експлодира. Взривът беше толкова мощен, че повдигна многотонната машина във въздуха, след което тя се стовари тежко на земята и четирите ѝ гуми се пръснаха.

– Какво става, по дяволите? – възкликна Джеймисън.

Двамата с Декър се проснаха на пода, а автоматичният огън навън продължи.

Няколко секунди по-късно Декър пропълзя напред и надзърна през открехнатите врати. Видя, че двама от нападателите са простреляни. Иззад плевнята изскочиха други трима, които заеха позиции зад взривения джип.

Те започнаха да стрелят, но ответният огън не закъсня.

Декър промуши пистолета си през пролуката и простреля един от мъжете в гърба. Той падна на земята. Другите двама се обърнаха и обстреляха плевнята.

Декър затръшна вратата и двамата се Джеймисън се скриха зад голяма купа изгнило сено. Десетки куршуми пронизаха дъските и се забиха в сеното.

Престрелката навън продължи, последвана от нова експлозия, още изстрели, викове… Накрая изръмжа автомобилен двигател.

Декър и Джеймисън се промъкнаха до вратата навреме, за да видят как вторият хамър се носи по шосето. Не след дълго колата изчезна в мрака.

Джеймисън погледна Декър и възкликна изумено:

– Какво, по дяволите, се случи току-що?

Преди Декър да успее да отговори, телефонът, който Роби му беше дал, иззвъня в джоба му. Той вдигна.

– Вече можете да слезете – каза Уил Роби.