Игра с огъня

50.

– Нещата набират скорост – каза Синия.

Той, Роби и Рийл седяха в нейния черен джип край тихо провинциално шосе на два километра от Лондон. В далечината се виждаха петролните сондажи и работниците, които пробиваха земята със сонди и експлозиви.

– Полицаите извършват оглед на мястото – съобщи Роби.

– Не разполагаме с толкова големи ресурси, че да почистим след подобна престрелка. Но случилото се е сериозна загуба за тях благодарение на теб.

Роби погледна към Рийл.

– Благодарение на мен и Джес. Мислех, че изпълнява мисия на другия край на света.

– Така беше – каза Рийл. Тя много приличаше на Роби: висока, слаба, а лицето ѝ излъчваше онова спокойствие и решителност, типични за пилотите на изтребители. – Но после се наложи да се върна в живописната Северна Дакота, тъй като се оказа, че там е възникнал проблем, за който трябва да се погрижа.

– Следеше ли ме? – попита обезпокоен Роби.

– Знаех маршрута ти, в противен случай нямаше да успея. Не се притеснявай, не си изгубил форма.

– Появила си се в ключов момент, доколкото разбирам – обади се Синия.

– Ако беше закъсняла с една секунда, сега щях да съм мъртъв – каза Роби. – Двамата проверихме част от телата, преди да напуснем мястото.

– Не бяха американски военни – докладва Рийл. – Дори не бяха американци.

– Чужденци на наша земя – промърмори Синия.

– Което повдига въпроса защо – добави тя.

– Декър ни разказа за онзи фермер, който видял как някой се опитвал да избяга. И говорел неразбираемо – каза Роби.

– Говорел е на чужд език, вероятно арабски или фарси. Убеден съм, че Еймъс Декър е стигнал до същия извод.

– С други думи, станцията е превърната в затвор – продължи Роби.

– Не е тайна, че част от затворниците в Гуантанамо бяха прехвърлени във федерални затвори на територията на страната – каза Рийл. – Но тази военновъздушна станция не е затвор, поне аз не съм чувала някой да я е превърнал в затвор.

– Важи за всички ни – обобщи Синия.

– Какво става в Гуантанамо в момента? – попита Роби.

– Предишните администрации се опитваха или да оставят затвора да работи, или да го закрият. Второто се оказа по-трудно от очакваното. В момента всеки затворник ни струва тринайсет милиона долара годишно. А те са приблизително сто.

– Милиард и триста милиона! – възкликна Рийл.

– Не е никак евтино – добави Синия. – Но като че ли никой не е в състояние да намери решение.

– Смяташ ли, че са прехвърлили затворници от Гуантанамо тук? – попита Роби. – И защо?

– Не съм казал подобно нещо – отвърна Синия. – Това може да са нови затворници. Продължаваме да воюваме на няколко фронта. Талибани, "Ал Кайда", "Ислямска държава", бунтовници хути, ирански шпиони, членове на куп слабо известни групировки…

– Тоест тази база може да е превърната във второ Гуантанамо? – попита Рийл.

– И хората в нея да вършат неща, които вече са забранени в кубинското Гуантанамо – предположи Синия.

– Мъченията ли имаш предвид?

– Ако трябва да използвам официалната терминология, ще кажа "усъвършенствани техники за разпит", но когато става въпрос за изтезания, е по-добре да наричаме нещата с истинските им имена.

– Как е възможно някой да разреши използването на подобни методи? – попита Рийл. – И то във военна станция. Министерството на отбраната винаги е било противник на тези практики. Те нарушават Женевската конвенция и дават възможност нашите военнослужещи, попаднали в плен, да бъдат третирани по същия начин.

– Възможно е да не е разрешено, поне не по съответния канален ред – заяви Синия. – Мисля, че политиците добре научиха този урок.

– И така стигаме дотук – каза Роби, извади флашка и я мушна в таблета. На екрана се появиха снимките, които бе направил предишната вечер. Завъртя екрана към Синия и продължи: – Това е човекът, с когото Съмтър се срещна. Нямам представа какво правят, но определено не е законно.

Синия погледна снимките на по-възрастния мъж.

– Знаеш ли кой е? – попита Рийл.

– Патрик Макинтош, бивш конгресмен, напълно невзрачен. Не свърши почти нищо, докато работеше във Вашингтон. Но после нещата се промениха, той се издигна, оглави мозъчен тръст, стана влиятелен лобист с визитник, в който можеш да откриеш контактите на най-важните политици. Но освен контакти Макинтош поиска да натрупа и пари.

– Никога не съм го чувал – отвърна Роби.

Рийл кимна в знак на съгласие.

– Това определено би го зарадвало. Макинтош предпочита да работи в сянка. Появява се под светлината на прожекторите само ако прецени, че това го устройва по някакъв начин. Да се включи в благотворителна инициатива например, за да предразположи определени хора, които впоследствие да използва за собствените си цели.

– Изглежда, го познаваш доста добре – каза Роби.

– Имал съм вземане-даване с него. Действа професионално, методично, безскрупулно и брутално, лъже умело, когато му е изгодно… Предвид това винаги съм се чудил защо не се е издигнал в управлението на страната.

Роби подаде на Синия диктофона, който беше използвал, за да запише разговора между Макинтош и Съмтър.

– Трябва да го чуеш.

Синия пусна записа и го изслуша с голям интерес.

Когато той свърши, изключи устройството и затвори очи за момент. Щом ги отвори, Роби каза:

– Какво ще правиш с това?

– Каквото е необходимо. Налага се да вземем спешни мерки. Ако тук наистина има затвор, трябва да го ликвидираме бързо и тихо.

– Можем ли да помогнем с нещо?

Синия вдигна диктофона.

– Дадохте ми всичко, което ми трябва.

Рийл скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в него.

– Следващите ни действия?

– Грижете се за Декър и Джеймисън. Ще ви уведомя кога ще можете да им разкриете информацията, която имате. Тогава ще обединим усилия и ще разработим, надявам се, стратегия как да действаме по-нататък.

– Смяташ ли, че е разумно да споделяме информация с тях? – попита Рийл, явно изненадана.

– Можем да им имаме доверие – заяви Роби.

– Откакто спаси живота на Декър, той вероятно също ще реши, че може да ти има доверие – отбеляза Синия. – До известна степен.

– Мислиш ли, че интересите ни ще съвпаднат в някакъв момент? – попита Роби.

– Случвало се е и преди, не виждам причина да не се случи и сега. Трябва само да изчакаме да видим как ще се развият нещата.

– Кога искаш да се срещнем с тях?

– Още сега – отговори Синия. – Каквото има да се случва, ще се случи много скоро. Усещам, че нямаме време за губене. Не става въпрос само за затвора. Тук назрява нещо, което е далеч по-лошо. Тази "бомба с часовников механизъм" не ми дава нито миг покой. А сега ме закарайте до пистата. Трябва да се върна във Вашингтон час по-скоро. Чака ме много работа, а времето е малко. Освен това имам среща, която не искам да пропусна.

Рийл включи на скорост и потегли.