Игра с огъня

48.

Роби паркира мотора пред същата изоставена сграда, в която бе отвел Декър и Джеймисън за срещата със Синия. Шефът му си беше заминал, но Роби беше скрил тук кодирания си телефон за връзка с него. Освен това беше превърнал запустялата постройка в своя база.

Долови звука секунди преди някой, не толкова добре обучен, да го чуе. Тези няколко секунди преднина му спасиха живота.

Може би.

Той веднага потърси прикритие зад входната врата и извади пистолета си. Успя да зърне поне петима нападатели. Нямаше представа откъде са се появили. Най-вероятно се бяха спотаили тук и го причакваха да се върне. Което означаваше, че скривалището му е разкрито. Лунната светлина му позволи да види бронежилетките и автоматичните им оръжия. Петимата напредваха във формация ромб и Роби не можеше да стреля, без да се издаде къде е. А мястото, където потърси прикритие, нямаше да издържи на концентриран ответен огън.

Това му подсказа и какъв трябва да е първият му тактически ход. Тъй като позицията му в момента бе силно уязвима, се налагаше да я смени. И той го направи: изтича нагоре по стълбите, преди някой от нападателите да открие огън. Където и да решаваше да се установи, Роби винаги първо изучаваше мястото най-подробно и тази сграда не правеше изключение.

Той зави наляво и хукна по коридора, който разделяше партера на две. Стигна до задната врата, коленичи и погледна навън. Към него приближаваха тактически фенерчета и автоматични оръжия. Нападателите бяха достатъчно умни, за да блокират задния изход. Подобна операция изискваше предварително планиране. Роби чу отварянето на входната врата, затова се спусна към стълбите, изкачи три етажа тичешком и продължи по коридора чак до последната стая вляво. Отключи я и пусна резето след себе си. Вече чуваше трополенето по стълбите. И през ум не му мина да повика помощ, защото нямаше на кого да се обади, а и дори да разполагаше с подкрепление, то нямаше да пристигне навреме. Трябваше да разчита единствено на себе си, което не му се случваше за пръв път.

Той отвори прозореца и извади въжето, което предварително беше скрил зад един шкаф. Там имаше и платнена торба с комуникационното му оборудване и други полезни неща. Роби преметна торбата през рамо и върза въжето за парапета на малкия балкон. Погледна надолу и не видя нито фенерчета, нито каквито и да било други следи от вражеско присъствие. Явно всички нападатели вече бяха в сградата.

Примигнаха светлините на самолет, който прекосяваше безоблачното небе. В далечината проблясваха пламъците на газовите факели.

Роби се прехвърли през балкона, използва краката си за опора и започна да се спуска внимателно. Щом стъпи на земята, извади пистолета си, нави заглушителя на дулото, коленичи, прицели се и простреля мъжа, който беше изскочил иззад ъгъла само миг по-рано. Той се свлече безмълвно на земята, но пукотът сякаш отекна над голата и равна земя като оръдеен изстрел.

Онези, които бяха в сградата, вече се спускаха по стълбите към първия етаж. Роби спринтира наляво, а над главата му свистяха куршуми, изстреляни отгоре. Противникът се намираше нависоко, което означаваше, че е в по-изгодна позиция. Куршумите рикошираха от фасадата на сградата и се пръскаха, същински вихрушки от безформени парченца метал. Едно от тях се заби в ръката на Роби, но той не спря да тича, докато не стигна до мъжа, когото току-що бе убил. Вдигна го с едно-единствено ловко движение и го използва като щит. В същото време издърпа автомата от ръцете му, след което взе от джобовете на панталона му и трите резервни пълнителя – всеки с по трийсет патрона. В мъртвеца се забиваха куршум след куршум. Роби изчака първото затишие, пусна тялото, хукна към ъгъла на сградата и свърна зад него.

Добра се до предната фасада, просна се по очи и откри огън по групата мъже, изскочили през входната врата. Те се бяха скупчили един до друг, но тъй като носеха бронежилетки, Роби се целеше само в главите им и след броени секунди повали и петимата на земята. Онези, които не бяха загинали на мига, стенеха, ругаеха и крещяха, а Роби се надигна и хукна към мотора си.

Тогава чу друг звук, който го накара да смени рязко посоката и да се наведе. Над главата му профучаха куршуми. Той се хвърли надясно, претърколи се, прицели се и стреля. Това му спечели няколко безценни секунди, през които да оцени новата заплаха.

Стрелбата идваше от две посоки – деветдесет и двеста и седемдесет градуса на компаса.

Във всяка група имаше по шестима добре въоръжени стрелци с бронежилетки.

Той се почувства поласкан, че са му изпратили цял взвод. Изстреля пълнителя докрай, за да не позволи на противника да надигне глава още няколко секунди, след което сложи предпоследния.

Нямаше никакъв шанс да стигне до мотора. Мястото, на което го беше оставил, се обстрелваше от врага.

Роби не можеше да се затича натам. Щяха да го свалят за нула време. Не можеше да разчита и на подкрепа, а насреща си имаше поне дванайсет души. Разполагаше с два пълнителя от по трийсет патрона за автомата и още седем в пистолета. Онези щяха да изстрелят по него хиляда куршума. Това се превръщаше във война на изтощение с ясен изход.

Замисли се дали да не извади телефона и да се обади на Декър. Ако не за друго, то за да му каже какво се случва и да го помоли да се погрижи за тялото му. Но се отказа. Подобно пораженческо мислене никак не му подхождаше.

Погледна първо наляво, а после надясно в търсене на изход от ситуацията, докато противниците му напредваха бавно. Прицели се в един от тях, който идваше отдясно. Целта му беше да покаже, че не бива да си играят с него. Роби го наблюдава в продължение на десетина секунди през оптичния мерник на пистолета си и проследи зигзагообразните му движения. Засече модела, който мъжът следваше, прицели се и когато той направи крачка вдясно, тя се оказа последната в живота му.

Убитият още не се беше свлякъл на земята, когато Роби се претърколи надясно, а на мястото, на което се бе намирал допреди секунда, се забиха десетки куршуми. Изстрелът с пистолета бе издал местоположението му.

Противниците му прекратиха стрелбата и приклекнаха. Роби предположи, че използват радиостанциите си, за да обсъдят ситуацията и да стигнат до общо решение как да се справят с проблема.

Нямаше намерение да чака резултата от обсъждането. Продължи да се търкаля настрани, докато не стигна леха с повехнали цветя и ниски храсти. Сноповете светлина от тактическите фенерчета шареха по земята, докато противниците му го търсеха от безопасно разстояние, тъй като точността при стрелбата с автомати имаше своите ограничения. Оръжията им бяха създадени, за да сеят смърт на близка дистанция и не бяха особено ефективни на по-големи разстояния.

Роби се зачуди дали да не използва светлините на фенерчетата, за да определи местоположението им и да свали още един-двама. Но така само щеше да привлече масиран огън от превъзхождащ го противник. Освен това не можеше да се търкаля по земята до безкрайност. Онези типове щяха да го засекат рано или късно и да започнат да стрелят от всички посоки. Тогава численото им превъзходство щеше да се окаже решаващо и все някой куршум щеше да го уцели.

Той анализира ситуацията отново. Здравата беше загазил, нямаше никакво съмнение. Но все пак не бе използвал всичките си козове.

Роби отвори платнената си торба, от която извади две метални кутии с размерите на юмрук и слушалки с вградена батерия. Сложи си слушалките и ги включи. После натисна бутоните, разположени отстрани на кутиите и ги хвърли една след друга. Те паднаха на земята на половин метър от противниците му.

Ослепителната светлина беше последвана от оглушителен звук и накрая от смъртоносни шрапнели, полетели с такава скорост, че нито един човек не беше в състояние да ги избегне.

Две секунди по-късно Роби се изправи на крака и стреля през дима. Продължи да натиска спусъка, докато в пълнителя не остана нито един патрон. После хукна наляво към пътя, като тичаше на зигзаг.

Последваха го изстрели, но нито един не попадна в целта.

Когато погледна назад, димът вече се беше разсеял. За негово най-голямо изумление, шестима мъже напредваха в неговата посока. Явно бяха предугадили тактиката му и бяха залегнали, а шрапнелите бяха префучали над главите им, без да ги засегнат. Той се обърна и изстреля последния си пълнител. Двама паднаха, останалите четирима отвърнаха на огъня и продължиха да напредват.

Изглежда, това щеше да е последната му мисия.

Роби захвърли празния автомат, извади пистолета си, коленичи и се прицели. Можеше да свали поне двама, преди останалите да го прострелят. В момент като този това беше максималното, на което можеше да се надява.

Той погледна през оптичния мерник, както несъмнено правеха и противниците му. Приготви се психически за куршумите, които щяха да сложат край на живота му.

Добре, Роби, хубаво беше, но всяко хубаво нещо си има край.

В следващия миг един от преследвачите му падна на земята, последван от втори.

И от трети. Всичките бяха простреляни в главата, а земята около тях бе осеяна с парченца кости, късчета плът и пръски кръв.

Изстрелите бяха толкова бързи и толкова точни, че сякаш не бяха няколко, а един-единствен.

Работата беше там, че Роби не бе натиснал спусъка дори веднъж.

Последният му противник спря и се озърна – явно се чудеше откъде са дошли изстрелите. В този момент следващият куршум прониза черепа му и излезе през тила му.

Мъжът рухна на земята.

Роби се изправи и се огледа с готов за стрелба пистолет. Някой бе ликвидирал противниците му, но това не го правеше автоматично негов съюзник.

Той се извърна, когато чу уверени ритмични стъпки да приближават откъм пътя. Насочи пистолета си натам.

Когато силуетът приближи достатъчно, за да може да го разпознае, Роби отпусна ръка, невярващ на очите си.

– Какво, по дяволите, правиш тук?

Джесика Рийл беше облечена изцяло в черно. Тя свали изработения си по поръчка снайпер, към който беше прикачен оптичен мерник. Изгледа Роби, а после и труповете зад гърба му. Накрая отвърна:

– Как какво? Спасявам ти задника!