Игра с огъня

40.

Когато Декър и Джеймисън се върнаха в хотела, завариха Шейн Макклелън да ги чака във фоайето.

Той се надигна от мястото си и пристъпи към тях. Не се беше бръснал от няколко дни.

Изгледа ги притеснено и започна:

– Хал Паркър…

– Какво за него? – попита Декър.

– Чух, че някой го е отвлякъл, а в бараката му е открито мъртво момиче.

– Защо се интересуваш?

– Той е един от най-добрите ми приятели. Често ходим на лов заедно.

– Всъщност в дома му видяхме твоя снимка от един ловен излет – каза Джеймисън.

– Имате ли представа какво е станало с него?

– Работим по случая – отвърна Декър. – Съгласен ли си да ти задам няколко въпроса, след като сте били приятели?

– Разбира се, ще направя каквото мога, за да помогна.

Тримата се запътиха към един кът с фотьойли встрани от рецепцията. Когато седнаха, Декър попита:

– Кога видя Паркър за последен път?

– Два дни след като се натъкна на трупа на Креймър. Отидох у тях да взема нещо и той ми разказа какво е станало. Беше много разстроен.

– А разказа ли ти за вълка, който е преследвал?

– Да, вървял е по следите му, когато е открил жената.

– Паркър познаваше ли Памела Еймс?

Шейн сбърчи вежди.

– Нямам представа. Това ли е момичето, което са намерили мъртво в бараката?

– Да. Информацията, с която разполагаме, не изключва възможността Еймс да е предлагала платен секс. След като познаваш Паркър, смяташ ли, че наистина може да е била там с тази цел?

– Хал с проститутка? Абсурд! Как ви е хрумнало изобщо?

– Открихме някои неща, които ни навеждат на тази мисъл – отвърна уклончиво Декър.

Шейн скръсти ръце на гърдите си и го погледна навъсено.

– Никога няма да го повярвам. Хал обичаше да ходи на лов и риболов и да пие бира. Нищо повече.

– Когато го видя за последно, стори ли ти се разтревожен?

– Нищо не спомена. Беше разстроен заради онази жена, но само толкова. Планирахме скоро да отидем на лов.

– Изненадана съм, че ти остава време за лов предвид ангажиментите покрай баща ти – обади се Джеймисън. – Имам чувството, че си плътно зает.

– Ако му позволя, ще ми запълни целия ден, до последната минута, но аз имам тайно оръжие.

– Какво е то?

– Изобщо не ми пука за онова, което го интересува най-много – да прави купища пари от нефта.

– Разбрах, че имаш ферма – каза Декър. – Близо до военновъздушната станция.

– Точно така.

– Познаваш ли някои от Братята?

– Да, свестни хора са.

– Често ли ходиш при тях?

– Разбира се. Те са много добри шлосери. Използваме някои от изделията им при сондажите. Освен това имат доста камиони и ние им плащаме за транспортни услуги.

– Познаваше ли Айрин Креймър?

– Не.

– С Каролайн май сте приятели?

– Израснахме заедно – аз, тя и Джо Кели. Учихме в един клас в гимназията. По онова време бяхме неразделни.

– Да, Кели спомена нещо подобно.

– Двамата с Джо играехме във футболния отбор. Той беше куотърбек, а аз ресивър. – На лицето на Шейн грейна усмивка. – Хванах четиресет и два тъчдаун паса от него в рамките на два сезона и спечелихме щатското първенство и през двете години. Не че се хваля, но бяхме доста популярни в гимназията. Това бяха най-хубавите години от живота ми. Всеки ден се събуждах с усмивка.

– А сега? – попита Джеймисън.

– Сега не се виждаме толкова често. Каролайн е прекалено заета да движи бизнеса на баща си. А Джо е ченге, което означава, че понякога работи и през нощта. Липсват ми онези дни – добави носталгично Шейн. – Беше толкова отдавна.

– Ти харесваш Каролайн, нали? – продължи Джеймисън.

Шейн сведе поглед.

– Всички я харесват. Навремето си фантазирах как един ден ще ми стане жена и ще имаме много деца. – Шейн помълча и добави: – С Джо бяха гаджета в гимназията. В един момент дори си мислех, че ще се оженят. – Той се усмихна едва-едва. – Това е единственото нещо, което ме дразнеше в него – че Каролайн го харесва повече, отколкото мен. Но с Джо бяхме най-добри приятели и прекарвахме почти цялото си време заедно.

– Какво се случи след гимназията?

– Какво се случи… Животът, това се случи – отвърна тъжно Шейн. – Още сме приятели, но не е като преди. Нищо не е като преди – каза унило той.

– Това се отнася за всички ни – обади се Декър.

– Току-що вечеряхме с Каролайн – каза Джеймисън.

– Така ли? В онзи новия ресторант?

– Да, "Мади". Кръстила го е на майка си.

– Много съжалявам за нелепата ѝ смърт.

– Истинска трагедия – отбеляза Джеймисън.

– И така, Джо стана полицай, Каролайн замина да учи в колеж, а ти постъпи в армията – обобщи Декър.

– Да.

– Колко време служи?

– Достатъчно, за да видя неща, които няма да забравя, докато съм жив – отвърна рязко Шейн. – Не ме разбирайте погрешно, гордея се със службата си в армията, но се радвам, че вече е зад гърба ми. Имах приятели, които загинаха или останаха инвалиди. Върнах се тук, след като се уволних.

– Забелязвал ли си нещо странно във военновъздушната станция?

– Странно ли?

– Нещо необичайно.

– Не. Охраната е доста сериозна. Местните наричат радара "око към небето". Чувал съм, че следи за ядрени ракети. Там е, отпреди да се роди баща ми.

– Влизал ли си вътре?

– Не. Защо ме разпитвате за това?

– Рутинни въпроси.

– Как да помогна да открием Хал?

– Вече ни помогна.

– Това ли е всичко? Не мога ли да направя още нещо?

– Не, освен ако нямаш информация кой може да е убил Айрин Креймър и Памела Еймс.

Шейн поклати глава.

– Май започвам да разбирам защо никой във Вашингтон не върши абсолютно нищо.

– Работим усилено по случая, Шейн. Но не е никак лесно.

– Да, сигурно – отвърна хладно той. – Довиждане.

Шейн се обърна рязко и си тръгна.

– Беше категоричен, че Паркър никога не би наел проститутка – каза Декър. – Но аз си мисля, че…

Той се сепна и млъкна.

– Декър? Какво има? – попита Джеймисън, забелязала странното му изражение.

– Трябва да тръгваме – каза той и закрачи към вратата.

– Къде отиваме?

– Да видим един труп – отвърна Декър през рамо.