Игра с огъня

21.

Декър се беше вторачил в празното пространство в главната зала на полицейското управление в Лондон. Гледката в бараката на Паркър бе събудила у него ужасяващи спомени.

Милтън и Сюзан Еймс седяха на два пластмасови стола, след като бяха научили за убийството на дъщеря си и бяха идентифицирали тялото ѝ в погребалната агенция.

Преди години самият Декър беше открил телата на жена си, дъщеря си и зет си у дома в Бърлингтън, Охайо. Бе позвънил на ченгетата и се бе свлякъл на пода в банята, вперил поглед в дъщеря си. Моли беше завързана за тоалетната с колана на хавлията си, след като убиецът бе използвал същия този колан, за да я удуши. Той седеше на плочките със служебния си пистолет в ръка. Накрая беше налапал цевта с намерението да натисне спусъка и да се присъедини към семейството си. Но нещо, не бе сигурен какво, го беше спряло.

След онзи ужасен сблъсък на футболното игрище и последвалата мозъчна травма той вече не беше същият. Еймъс Декър бе станал друг човек. Започна да реагира неадекватно в моменти, които изискваха деликатност или съчувствие. Все казваше или правеше нещо неуместно. Това се превърна в недостатък, който трудно контролираше.

Сега отново насочи вниманието си към съсипаното от скръб семейство Еймс. Обикновено оставяше Джеймисън да се справя с тези неща. В момента тя седеше до него и също се взираше в Милтън и Сюзан. Докосна ръката му и понечи да каже нещо, но той се изправи и отиде при опечалените родители. А после коленичи пред тях.

Джеймисън го наблюдаваше с тревога, защото смяташе, че едва ли ще успее да утеши съсипаното от скръб семейство.

Сюзан сякаш се бе състарила с десет години от последната им среща. Лицето ѝ бе изпито и посивяло, клепачите ѝ бяха подпухнали, ръцете ѝ трепереха, а гърдите ѝ се повдигаха неравномерно. Шалът, с който покриваше косата си, бе паднал на пода. А Милтън седеше неподвижно и се взираше в дланите си със зачервени от плач очи.

Сюзан като че ли забеляза Декър едва когато той вдигна шала и ѝ го подаде.

– Много съжалявам – каза ѝ.

Тя кимна.

– Пами беше… много умна. Можеше… – Сюзан поклати глава, не бе в състояние да продължи.

Декър се покашля.

– И аз имах дъщеря. Тя също беше много умна и можеше да постигне всичко. Но някой я лиши от тази възможност.

Сега Милтън го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

– Залових убиеца ѝ – продължи Декър. – И ще направя същото с убиеца на дъщеря ви, защото тя го заслужава.

Сюзан кимна бавно и промълви:

– Благодаря.

Джеймисън остана изумена от тази сцена. Когато партньорът ѝ извърна глава към нея, тя се опита да си придаде обичайното невъзмутимо изражение, но не беше достатъчно бърза. Той не показа по никакъв начин, че е забелязал реакцията ѝ.

После Декър се изправи и отново се обърна към семейството:

– Знам, че моментът е ужасно труден, но колкото по-скоро получим информация от вас, толкова по-скоро ще заловим убиеца.

Милтън не помръдна, но Сюзан отговори:

– Да, разбираме.

В стаята влезе Кели, който бе чул само последната реплика, затова каза тихо:

– Ако сте готови…

Двамата станаха от местата си едновременно, сякаш бяха вързани един за друг, и го последваха по коридора до малка стая без прозорци, в която имаше само една правоъгълна маса и четири стола, по два от всяка страна. Всички седнаха с изключение на Декър. Той се облегна на стената и скръсти ръце.

– Добре, да започнем с най-очевидния въпрос: каква е връзката между Хал Паркър и дъщеря ви? – попита Кели, който беше отворил малък бележник, готов да запише всяка тяхна дума.

– Не знам – отвърна Сюзан. – Не виждам какво общо може да има между тях… Хал никога не е работил за нас. Никога не сме се нуждаели от услугите му. Никога не е идвал в Колонията… А и тя изобщо не го е споменавала.

– Добре – каза Кели. – Кога видяхте Памела за последен път?

Сюзан погледна притеснено съпруга си.

– Открихме тялото ѝ в един следобед – обади се Декър. – Според предварителната оценка смъртта е настъпила в девет часа снощи. Трябва да разберем какво е правила преди това.

Милтън вдигна глава.

– Тя беше напуснала Колонията.

– Така ли, кога? – попита Кели, без да крие изненадата си. – Нямах представа…

– Ами не обичаме да говорим, когато някой ни напусне – обясни Сюзан, която явно се владееше по-добре от съпруга си. – Не обсъждаме подобни случаи.

– Те са рядкост, но не можем да задържаме никого против волята му – побърза да добави Милтън. – Не и ако е навършил пълнолетие. Никога не бихме го направили.

– Но разговаряхме с нея, опитахме се да ѝ обясним, че греши… – каза Сюзан.

– Да се върнем на случилото се с дъщеря ви – прекъсна ги Декър.

Очите на родителите отново се напълниха със сълзи. Джеймисън им подаде хартиени кърпички.

– Пами… Пами се отегчи от живота в Колонията – започна Милтън. – Затова миналата година ѝ позволихме да гостува на семейството на братовчед ми в Сан Антонио. Животът навън ѝ допадна. И то много. Когато се върна, заяви, че иска да напусне, да замине за Сан Антонио, да учи, да си намери работа и…

– … и да започне да живее самостоятелно – довърши вместо него Сюзан.

– Но вие сте се опитали да я разубедите – обади се Джеймисън. – Сами го казахте.

– Опитахме се, но не успяхме – отвърна сковано Сюзан.

– Памела кога напусна Колонията? – попита Кели.

– Преди месец – отвърна рязко Милтън.

– Но явно не е заминала за Сан Антонио – отбеляза Декър. – Останала е тук. Освен ако не е ходила до там, след което да се е върнала.

– Тя… тя още не беше заминала – каза тихо Милтън.

– Какво е чакала? – попита Джеймисън.

Милтън тъкмо щеше да отговори, но Сюзан се покашля. Той погледна жена си, която се взираше в него с толкова строго изражение, сякаш лицето ѝ изведнъж се бе вкаменило.

Той затвори уста и извърна поглед, но Декър следеше внимателно реакцията му.

– Ние… ние живеем в комуна – започна Сюзан – и не разполагаме с лични средства, но можехме да помолим общността да осигури известна сума, която да ѝ позволи да замине за Сан Антонио и да се издържа, докато започне работа.

– Но не сте го направили – досети се Джеймисън.

Сюзан само поклати глава.

Милтън продължи вместо нея:

– Решихме, че така може да я накараме да си дойде… Да се върне у дома.

Нервите му не издържаха, той опря чело в масата и цялото му тяло се разтресе. Жена му не го погледна, но го потупа нежно по гърба.

Декър се обърна към Кели и каза:

– Трябва да проверим къде е ходила и какво е правила през последните дни, имала ли е приятели, намерила ли си е работа, къде е живяла, каква е връзката ѝ с Паркър. – Той замълча и погледна Сюзан. – Споменахте, че Паркър никога не е идвал в Колонията. А после казахте, че никога не сте се нуждаели от услугите му, което означава, че сте знаели с какво се занимава. Вие самата познавате ли го, госпожо Еймс?

Тя погледна съпруга си, който стоеше все така наведен и хлипаше.

– Аз го познавах. За разлика от Милтън невинаги съм живяла в Колонията. Когато бях по-млада, доста по-млада, живеех в града с родителите ми. Хал беше по-голям от мен, но бяхме съседи и се срещахме често като деца. Знам… знам с какво си изкарва прехраната.

– А Памела познаваше ли го? – попита Джеймисън. – Може да се е обърнала към него за помощ, след като е напуснала Колонията.

– Възможно е – отвърна Сюзан. – Но не съм сигурна.

– Не поддържахте ли връзка с дъщеря си? – намръщи се Джеймисън.

– Тя нямаше мобилен телефон – заоправдава се Сюзан.

– Не ми се вярва. Дори да не е имала, докато е живяла в Колонията, навън трудно би се справила без мобилен телефон.

– А и Лондон не е толкова голям – обади се Кели. – Можели сте да отидете до града и да се видите с нея.

– Не исках да я търся – тросна се Сюзан. – Тя направи своя избор – реши, че не желае да бъде част от нашия свят.

Декър пристъпи напред и каза:

– С други думи, може да е живяла при Паркър. И ако някой е отишъл в дома му, за да го отвлече, а тя е била там, се е оказала на неподходящото място в неподходящия момент.

– Да, възможно е – кимна Кели.

– Но, Декър, в къщата на Паркър има само една спалня – възрази Джеймисън. – Не открихме нито нейни дрехи, нито каквито и да било вещи, които да покажат, че Памела е живяла там. Не видяхме и друг автомобил освен пикапа на Паркър. – Тя го погледна озадачено и добави: – Дори не е нужно да ти го казвам.

Декър не откъсваше очи от Милтън.

– Точно така, Алекс. Затова се надявам господин Еймс да ни каже това, което съпругата му не иска да знаем.

Всички насочиха вниманието си към Милтън, който се изправи бавно и се облегна на стола си. После избърса сълзите си и този път не погледна към жена си.

– За разлика от Сюзан аз поддържах връзка с Пами.

– И? – подкани го Декър.

– Работеше като сервитьорка в заведение за бързо хранене до голямата бензиностанция на шосето, което води към града.

– Тя ли ви го каза?

– Не, чух го от друг човек. От шофьор, който прави доставки там. Аз… аз отидох, за да поговоря с нея. Но когато видях какво е облякла, как изглеждаха всички сервитьорки в това заведение… Та те бяха полуголи! И мъжете ги изпиваха с погледи. Беше толкова възмутително! Не можех да повярвам, че собствената ми дъщеря…

Сюзан изсумтя презрително.

Милтън преглътна нервно и отново сведе очи.

– И тогава ѝ казахте какво мислите? – предположи Джеймисън.

Той кимна, но не вдигна глава.

– Казах ѝ… казах ѝ, че се срамувам от нея и не искам да я виждам отново.

Милтън избухна в плач и повече не успя да отговори на нито един въпрос.