Игра с огъня

58.

– ХКАСАЩ – каза Декър.

Двамата се връщаха в Лондон. Декър въртеше шапката в ръце и разглеждаше значките, по-точно, една от тях.

– ХКАСАЩ? Какво означава това?

Декър извади телефона си и провери абревиатурата.

– Химически корпус на Армията на САЩ.

– Но Даниълс е служил в авиацията, не в армията.

– Обаче има и такава значка. Както и други. – Декър откачи няколко значки от шапката и ги показа на Джеймисън. – Военновъздушна база "Бийл", Химически арсенал "Роки Маунтин", Кемп Детрик, Пайн Блъф, Арканзас… Някои от тях се намират под командването на сухопътните сили, други – на военновъздушните. Кемп Детрик е в Мериленд, но сега се казва Форт Детрик.

– И той е служил на всички тези места?

– И то достатъчно дълго, за да получи значка.

– Какво правят в тези бази?

– Въпросът е какво са правели, когато той е бил там. – Декър помълча и добави: – Има още нещо. В досието на Бен Пърси пишеше, че е служил в "Бийл" и в Химическия арсенал.

– Едва ли е случайност.

– И това не е всичко. Спомняш ли си онези разпечатки, които открихме в гардероба му? До една са свързани с местата, от които Даниълс има значки.

– Значи сме попаднали на важна следа – отвърна Джеймисън.

Забеляза, че Декър гледа в страничното огледало, и вдигна очи към огледалото отпред.

– Не виждам нищо – каза тя.

– Просто проверявам след последния път…

Щом пристигнаха в Лондон, двамата се качиха в стаята на Джеймисън, която веднага включи лаптопа си.

Декър ѝ беше дал шапката на Даниълс с всички значки и тя се зае да ги проверява една по една.

Приключи след двайсет минути и погледна Декър. Пребледнялото ѝ лице не бе в състояние да скрие паниката.

– Всички тези места са имали нещо общо, когато Даниълс е служил там.

Декър кимна. През цялото време той беше стоял зад нея и беше надзъртал над рамото ѝ.

– В тези бази са били разработвани химически и биологични оръжия за масово унищожение.

– Очевидно са започнали още през Втората световна война. Ние не сме разполагали с подобни оръжия за разлика от Германия. Затова сме се заели да ги разработваме и произвеждаме. И сухопътните, и военновъздушните сили. Мащабите се разширяват към края на Втората световна, по време на Корейската и след това. Тогава САЩ и Съветският съюз произвеждат достатъчно оръжия за масово унищожение, за да убият всяко живо същество на планетата. Тук не включвам ядрените оръжия – каза Джеймисън. – В края на шейсетте Никсън прекратява тези програми. Запасите от подобни оръжия са унищожени, а съоръженията, използвани за производството им, получават ново предназначение.

– Вероятно не всички запаси са унищожени – предположи Декър. – Може би част от съоръженията не са включени в списъка, който току-що провери.

– Имаш предвид станцията в Лондон?

Декър кимна.

– Подозирам, че тя е построена не заради радарните инсталации, а с цел производство на биохимични оръжия. Едва впоследствие е била преоборудвана в база за електронно наблюдение, макар да е дублирала онази край Гранд Форкс. Може нарочно да са направили така, че да прилича на другата. Нали се сещаш, пресечената пирамида с топката за голф отгоре?

– Докато не започват да използват базата като секретен затвор. Явно всеки, който иска да се занимава с нещо незаконно и тайно, решава, че това е идеалното място.

– Говориш за правителството, Алекс, така че всичко е възможно.

– Каква е тази бомба с часовников механизъм, върху която седим? Оръжия за масово унищожение ли?

– Това е само теория, макар че ми изглежда логична. Трябва да докажем дали съответства на истината.

– Ами ако се окаже истина?

– Ще се наложи да открием тези оръжия за масово унищожение.

– Няма проблем! Ей сега запретваме ръкави и до утре сме приключили.

Когато Декър не реагира на сарказма ѝ, Джеймисън го погледна. Той очевидно бе потънал в размисъл.

– Наистина ли ще откриеш начин да го направим?

– Трябва да уведомим Роби какво сме намерили. Може би те ще мобилизират още хора. Но и ние трябва да проверим някои неща.

– Откъде ще започнем?

– От военновъздушната станция.

– Не съм сигурна, че искам да се връщам в нея, ако там наистина са произвеждали оръжия за масово унищожение.

– Ще ти се наложи – отвърна Декър.

На следващия ден Джеймисън шофираше, а Декър се взираше през прозореца в поредната буря, която се надигаше на хоризонта.

– За какво си мислиш? – попита го тя.

– За нищо интересно.

– Струваш ми се унил. Напълно те разбирам, особено при нашата работа… но винаги си изглеждал… не знам. В състояние да се издигнеш над тези неща?

Декър се обърна и я погледна.

– Стан ми е зет от поне двайсет години. Тук разговарях с него повече, отколкото за последните две десетилетия. Същото се отнася и за сестрите ми.

– Те живеят доста далече. Братята и сестрите порастват и започват да водят собствен живот.

– Ти поддържаш връзка с твоите.

– Аз съм най-голямата в семейството. От мен се очаква да го правя. Не робувам на стереотипи, но все пак жените се справят по-добре в това отношение от мъжете. Поне според мен.

– И аз навремето поддържах връзка със сестрите си, преди злополуката на терена. Обаждах се по телефона, дори им пишех писма. Ходех на гости на Стан и Рене, докато живееха в Колорадо, много преди да се преместят в Калифорния. Още учех в колежа, а те бяха младоженци. Помогнах на Стан да направи покрита веранда в задния двор.

– Чудесно, Декър.

– Подписах професионален договор едва в четвъртата година в колежа. Отначало бях резерва в "Браунс", но си скъсах задника и пробих в отбора, въпреки че не играех редовно. Бях добър, достатъчно едър и достатъчно силен. Но в Националната футболна лига се играе на съвсем друго ниво, там са най-добрите от най-добрите. Не притежавах скоростта, а и някои други качества, които да ме направят твърд титуляр. Беше денят, в който откриха първенството. Тъкмо тичах по терена след първия съдийски сигнал… А следващото, което си спомням, е как дойдох на себе си в болницата. И двете ми сестри бяха там. Бях лежал в кома дни наред. Рене ме държеше за едната ръка, а Даян за другата. Отначало дори не ги забелязах. Виждах само онези странни цветове на монитора. Имах чувството, че съм се побъркал. А после видях сестрите си. Знаех, че това са те, но нещо в мен сякаш си беше… отишло. Не изпитвах нищо към тях. Абсолютно нищо.

Декър извърна поглед.

Джеймисън, която остана смаяна от откровеността му, каза:

– Преживял си ужасна травма, Декър. А после са настъпили някои неочаквани… промени.

– Много мек начин да опишеш случилото се.

– Но ти сега си съвсем различен в сравнение с първата ни среща в онази съдебна зала в Бърлингтън.

– Знам. И това ме плаши.

Декър не каза нищо повече, а продължи да се взира в потъмнялото небе, сякаш очакваше, че то ще му разкрие неговото още по-мрачно бъдеще.