Игра с огъня

56.

Военната станция "Дъглас С. Джордж" приличаше на разбунен кошер.

Декър и Джеймисън пристигнаха с новия си джип под наем. Направи им впечатление, че в станцията непрекъснато влизат и излизат автомобили. Няколко хеликоптера кацнаха един след друг, а малък реактивен самолет тъкмо се издигаше над пистата. Още докато минаваха покрай петролните сонди, разположени най-близо до станцията, видяха, че работниците наблюдават с любопитство случващото се отвъд оградата. Същото правеха и няколко обитатели на Колонията, които обработваха нивите си с трактори и други машини.

Двамата федерални агенти отиваха в базата, защото Роби ги бе помолил да дойдат колкото се може по-скоро. Някой се беше погрижил да получат съответния достъп, тъй като трябваше само да покажат служебните си карти на охраната, за да влязат вътре.

Когато спряха пред сградата, в която бяха разговаряли с полковник Марк Съмтър, Роби и Рийл излязоха да ги посрещнат.

Декър и Джеймисън ги последваха по коридора и влязоха в малка стая, където Синия седеше начело на стара, олющена заседателна маса. Той ги покани с жест да се настанят и през следващите двайсетина минути ги запозна с развитието на събитията и разговора си с Патрик Макинтош във Вашингтон.

– Вашата агенция ще извърши необходимите правоохранителни действия, а Министерството на правосъдието ще поеме обвинението.

– Затворници ли са държали тук, както предполагахме? – попита Декър.

– Да. Някои хора по върховете не са се поучили от грешките си и са решили да устроят нова версия на затворите в Абу Гариб и други места въпреки пълния провал на подобни проекти. Но се радвам, че моята агенция е научила този урок и не допусна повторение на стари грешки.

– Колко затворници са загинали? – обади се Джеймисън.

– Поне дузина, ако не и повече. Все още събираме информация. Ще ни отнеме време, докато обхванем случилото се в целия му обем.

– Местните сигурно се чудят какво става тук – отбеляза Джеймисън.

– Ще запазим всичко в тайна – отвърна Синия. – Тази демонстрация на сила е предназначена за онези, които може би разполагат с още информация. Или за онези, чиито имена все още не знаем, но които са изпаднали в паника и възнамеряват да избягат. Вашият директор оприличи акцията на пускането на ловджийски кучета, които да подплашат дивеча.

– Истината ще излезе ли наяве? – продължи Джеймисън.

– Не и в пресата. Разгласяването ѝ ще създаде повече проблеми, отколкото си заслужава. Хората трябва да имат доверие в правителството.

– А то може би трябва да положи повече усилия, за да го заслужи – отбеляза Декър.

– Напълно съм съгласен. Но сега трябва да продължим напред.

Декър изгледа Синия, сякаш го преценяваше.

– Този случай е приключен, но остава загадката около бомбата с часовников механизъм. Пърси е напуснал базата, преди тя да се превърне в затвор. Убеден съм, че това е свързано с нещо, случило се преди много години.

– Затова ви помолих да дойдете, а не само за да ви уведомя за резултатите от нашето разследване. С какво мога да ви помогна?

– Изненадан съм, че още сте тук, вместо да се върнете във Вашингтон – каза Декър.

– Позволете ми да ви обясня следното: ако установим чуждестранно присъствие на американска територия с цел да се навреди на страната и нейните граждани, това несъмнено оправдава участието ни в разследването. Не знам за вас, но не бих допуснал повторение на Единайсети септември заради дребни бюрократични спънки.

– Добре. Бих искал да видя служебното досие на Бен Пърси.

– Какво се надявате да откриете в него?

– Някаква следа, по която да тръгнем, защото в момента не разполагаме с нищо.

Декър остави третата си чаша кафе, погледна недокоснатата храна в чинията и се облегна на стола си в ресторанта на хотела. Отвори първо имейла, който беше получил току-що, а после и прикачения файл.

Беше досието на Бен Пърси. Беше постъпил във военновъздушните сили веднага след гимназията и беше прекарал следващите дванайсет години в униформа. Декър четеше методично страница след страница. Пърси бе служил на доста места и се беше възползвал от многото възможности за обучение, предоставени от базите. Дори беше участвал в конференции във Великобритания, Германия, Катар и Индия. Макар че беше израснал в бедност и не беше имал възможност да следва в колеж, всички го описваха като брилянтен специалист. Беше се издигнал до сержант-техник, което според документите бе доста трудно, а Пърси го беше постигнал за рекордно кратко време. Той бе изчезнал малко преди командването да го произведе в главен сержант.

Декър отпи от кафето и насочи вниманието си към онова, което Пърси беше правил през последните шестнайсет месеца, за да провери дали забележката за бомбата с часовников механизъм не е провокирана от нещо, което се е случило неотдавна. Пърси беше напуснал за кратко базата в Лондон, за да отиде на обучение във Вашингтон, посветено на най-новите технологии в областта на комуникациите. Впоследствие командването му беше предложило курсове по различни специалности. Декър продължаваше да чете, но така и не откриваше връзка с онова, което той беше казал за бомбата.

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Богарт.

– Здрасти, Рос.

– Декър, чух за станцията в Лондон. Там става нещо голямо, Бюрото също се е включило.

– Знам, но това не ни помага да разкрием нашия случай.

– Открих информация за военната служба на Брад Даниълс.

– Нещо интересно?

– Служил е в Лондон от петдесет и пета до осемдесет и седма година.

– Звучи логично. Даниълс е бил щурман по време на войната, след което се е преквалифицирал като специалист по радарните инсталации.

– Най-интересното според мен е, че части от досието му са били редактирани, а други – засекретени.

Декър се изправи рязко на стола си.

– Самият той ни каза, че не може да говори за службата си в Лондон, тъй като информацията е секретна. Реших, че иска просто да се отърве от нас. Но защо е тази секретност? Само защото Даниълс е обслужвал радарна инсталация, която е следяла за вражески ракети по време на Студената война?

– Не знам, Декър. Не успявам да получа ясен отговор от никого.

– Задънена улица, така ли?

– Опасявам се, че отговорът е "да", освен ако ти не измислиш нещо.

– Това ми е работата.

Декър затвори и впери поглед в досието на Пърси, но всъщност обмисляше думите на Богарт.

Имаше само един начин.

Декър набра Джеймисън.

– Време е да накараме Брад да проговори – каза той.