Игра с огъня

57.

Декър и Джеймисън пристигнаха в дома за възрастни хора "Грийн Хилс" и отново се озоваха в кабинета на управителката. Лицето ѝ почервеня, когато ги видя.

– Толкова го разстроихте! Не мога да повярвам, че се връщате!

Декър я изгледа строго.

– Връщаме се, защото Брад Даниълс е ключов свидетел в разследване, свързано с националната сигурност. Ако не ни позволите да се срещнем с него, ще докарам тук цяла армия федерални агенти, за да разберем какво става. Вие си решете кое е за предпочитане.

Враждебното изражение на жената веднага се стопи.

– Сериозно ли говорите?

– В противен случай нямаше да бъдем тук.

– Добре, но, моля ви, не го разстройвайте отново.

– Само ще му задам въпросите, които трябва да си изясним. Ако те го разстроят… това също ще е отговор.

Жената ги поведе към стаята на Даниълс. Старецът седеше в инвалидния стол в ъгъла, стиснал бастуна си с две ръце.

– Кой е? – попита рязко той, когато чу вратата да се отваря.

– Господин Даниълс, имате посетители – каза управителката.

– Какви посетители? Коледа е далече.

– Ще ги оставя да ви обяснят – заяви любезно тя и напусна стаята.

Двамата пристъпиха напред.

– Господин Даниълс – започна Декър.

– Пак ли ти! – ядоса се старецът. – Познах те по гласа! Вече не виждам, но чувам и познавам гласовете! Изчезвай оттук!

– Или ще отговорите на нашите въпроси, или ще дойдат да ви ги задават други хора.

– Изобщо не ме интересува! Махайте се!

– Част от досието ви е редактирана, а друга е засекретена.

– Нали ви казах, по дяволите!

– Но не казахте защо.

– Нямам право, глупако! Това е смисълът на думата "секретно".

– Загинаха още хора – продължи Декър. – Ще се случи нещо голямо. Нуждаем се от помощта ви, за да разберем какво може да е то.

– Имам само вашата дума, а аз не ви вярвам. Няма да ме заблудите. За мен вие сте шпиони.

– Нека да ви покажем служебните си карти – предложи Джеймисън.

– Не виждам, вече ви обясних.

Декър седна на ръба на леглото.

– Можете ли да ни кажете нещо за престоя си във военновъздушната база в Лондон?

– Не.

– Бяхме там. Видяхме радарната инсталация.

– Е, и?

– Странна работа…

– Кое?

– В Гранд Форкс, Северна Дакота, има абсолютно същото съоръжение.

На лицето на Даниълс се прокрадва бегла усмивка.

– Така ли?

– Но вие знаете, нали?

Усмивката изчезна.

– Кой го казва?

– Наскоро установихме, че базата е била използвана за съвсем различна цел. Не за да следи небето, а за нещо съвсем друго.

– Кого го е грижа?

– Помощта ви може да изиграе ключова роля за опазване на националните ни интереси.

– Приказвайте си колкото щете. Няма да ме заблудите. Дал съм клетва.

– Свалили сте униформата преди много години.

– Клетвата си е клетва. Ще отнеса тайните в гроба. Така се прави.

Декър погледна Джеймисън, без да крие раздразнението си.

– Можем ли да направим нещо, за да размислите? – попита тя.

– Само президентът на Съединените щати може да ми даде такава заповед. Всички останали да вървят по дяволите.

– Вие сте единственият жив служител на базата от онези години.

– Последният оцелял – подсмихва се Даниълс.

– Това ви прави единственият, който е в състояние да предотврати истинска катастрофа.

– Време е за обяд. Мирише ми на лук. Отивам в трапезарията.

Даниълс насочи инвалидния си стол напред, промуши го през вратата и излезе в коридора.

– Ориентира се доста добре за човек, който не вижда – отбеляза Джеймисън.

– Очевидно няма да проговори – каза Декър.

– Изненадана съм, че не са убили и него – отвърна тя. – Виж какво се случи с горката Бевърли Пърси.

– Едва ли знаят за него, освен ако Креймър не го е издала.

– Ами ако са ни проследили до тук? И са разбрали, че му задаваме въпроси? Вероятно това е причината за смъртта на Пърси.

– Звучи логично, Алекс. Ще уредя да поставят тук охрана.

Декър се канеше да си тръгне, когато хвърли поглед към нощното шкафче. Отиде и взе бейзболната шапка, която Даниълс бе оставил там.

Джеймисън се приближи до него.

– Този знак показва поделението, в което е служил – каза тя. – Много ветерани носят подобни шапки.

– Така е, но това не е всичко – отвърна Декър и посочи металните значки, закачени върху шапката. – Виж…

– Местата, на които е служил. А може би са нещо като почетни знаци – отвърна Джеймисън.

Погледът на Декър обходи всичките. После той пъхна шапката в джоба си и каза:

– Да изчезваме, преди да се върне и да забележи, че шапката му я няма.

– Той каза, че не вижда.

– Каза много неща, но не вярвам на нито едно от тях.

– Какво откри на тази шапка?

– Нещо може би много важно.