Игра с огъня

22.

Декър се взираше през прозореца на хотелската си стая към улицата, която гъмжеше от автомобили и пешеходци. Фракингът, мислеше си той, е превърнал Северна Дакота от заспал фермерски щат в процъфтяващ промишлен център.

Нямаше представа защо Памела Еймс е отишла при Паркър. И да е имала дамска чанта, тя липсваше. Същото се отнасяше и за мобилния ѝ телефон. Оръжието на убийството беше изчезнало. Нямаше нейни отпечатъци в пикапа на Паркър, затова Декър не знаеше как се е добрала до ранчото му. Уолт Садърн щеше да извърши аутопсията и той се надяваше да научи от нея нещо, което да им помогне.

Разговаряха с хората от заведението до бензиностанцията. Памела наистина бе работила там, но беше пропуснала нощната си смяна. Колегите ѝ напразно се бяха опитвали да се свържат с нея по телефона – което потвърждаваше предположението, че е имала мобилен телефон. Кели се помъчи да проследи местоположението на апарата, но без резултат. Никой не знаеше и къде е живяла. Управителят на заведението обясни, че чековете със заплатата не се изпращат по пощата, а се получават на ръка в края на работната седмица. Ако бе сменяла квартири или бе живяла в някоя изоставена къща, както нерядко се случваше, може би никога нямаше да установят какво точно е правила в месеца след напускането на Колонията.

Декър погледна часовника си. До срещата му с Бейкър в "Окей, жокей" оставаха трийсет минути. Той позвъни на личния телефон на Богарт, но се включи гласова поща. Остави съобщение, в което му разказа за убийството на Памела, за изчезването на Паркър и за възможната им връзка със смъртта на Креймър. Не изключи вероятността Паркър да е бил отвлечен. Или да е убил момичето поради някаква причина и да е избягал.

Той се изми, сложи си чисти дрехи и излезе. На път за бара срещна Бейкър на улицата.

– Как върви разследването?

– Върви криво-ляво. А фракингът?

Бейкър се усмихна широко.

– Супер е!

Влязоха в "Окей, жокей", намериха си като по чудо свободна маса и си поръчаха наливна бира.

Когато им я донесоха, те надигнаха халбите и ги преполовиха.

– Пак говорих с Рене – започна Декър.

– Да, тя ми каза. Надявам се, че вече не се тревожиш чак толкова за нас.

– Виж, Стан, не е нужно да се притесняваш за мен. Щом вие сте добре, щом сте се погрижили за децата, значи всичко е наред.

Бейкър остана изненадан, но и доволен от думите му.

– Благодаря ти, Еймъс. Между нас с Рене все още има добри чувства. Предполагам, че така ще бъде винаги. Толкова години сме били заедно, а имаме и деца, разбира се. Заради тях ще останем близки независимо от обстоятелствата. Децата са всичко… – Бейкър пребледня, когато изрече последните думи, и каза: – Аз… имах предвид…

– Знам, Стан – отвърна Декър и отпи от бирата си. – Доколкото разбирам, тук ти харесва, а?

– О, да, някои по-млади колеги намират градчето за прекалено затънтено, но аз съм живял в Аляска, където думата "затънтено" има съвсем друг смисъл.

– Разкажи ми за този бизнес с фракинга – каза Декър.

– Защо се интересуваш? – учуди се Бейкър.

– Разследвам убийство. Хората убиват поради какви ли не причини – за пари и власт например. А тук парите и властта са свързани с фракинга, нали?

– Прав си. Ако не беше той, никой нямаше да дойде на това място. Какво точно искаш да знаеш?

– Как се случва всичко.

– В земята има нефт и газ, компаниите ги изпомпват и после ги продават за много пари.

– Това ми е ясно. Но доколкото знам, не е толкова лесно да се извлекат от земята.

– Никак даже. Преди да дойда, прочетох доста по темата. Исках нещата тук да се получат, затова трябваше да знам дали този бизнес има бъдеще. Северна Дакота и преди е преживявала петролни бумове и кризи…

– Ясно, продължавай.

– Първото находище на нефт в този щат било открито близо до някакъв малък град, Тайога, в началото на петдесетте години на миналия век. Геолозите решили, че няма никакъв смисъл да правят сондажи тук, в Бакен, защото петролът трудно щял да бъде изваден на повърхността. Всички големи играчи на пазара се опитали, но се провалили. Сондажите около Лондон започнали едва в средата на деветдесетте. И тогава се оказало, че компаниите са пробивали земята в грешната посока. Вертикалните сондажи не вършат работа както на други места. Тук първо трябва да пробиеш вертикално, а щом достигнеш шистите, да започнеш да пробиваш настрани, или хоризонтално. За целта сондирането се комбинира с фракинг, или вкарване на вода, глинест разтвор и химикали под налягане. Това се прави, за да се улесни разбиването на шистите. Вкарва се и пясък, което пречи на шистите да се затворят отново.

– Нещо като стентовете, които хирурзите поставят, за да отпушат артериите?

– Именно. А що се отнася до извличането на петрола, представи си сламка в чаша вода. Наливаш още течност и други неща през сламката, откъдето те попадат във водата. И тъй като няма къде да отиде, водата ще тръгне да се изкачва през сламката. По същия начин в резултат на фракинга петролът излиза на повърхността.

– До каква дълбочина стигате?

– Приблизително три километра отвесно, след което продължаваме хоризонтално, като на всеки етап действаме изключително прецизно. Това може да продължи още няколко километра. Общата дължина на сондажа и тръбите е от порядъка на шест хиляди метра.

– И всички тези петролни платформи, които виждам наоколо, са издигнати върху залежи от нефт и газ?

– Да. До всяка платформа има още много. За пробиването на един петролен сондаж са необходими от пет до двайсет и пет милиона литра вода. Плюс две хиляди самосвала пясък. Подготовката на сондажа отнема от три до шест месеца. Едва след това той започва да дава нефт, но пък експлоатацията му може да продължи двайсет, трийсет, дори четиресет години. Когато нефтът свърши, запечатват сондажа, рекултивират земята и собственикът си я получава обратно.

– А ти с какво се занимаваш?

– Когато пристигнах тук, работех на сондажите – пробивах, поставях тръби и всичко останало наред с младоците. После, когато шефовете откриха, че притежавам доста опит, ме назначиха за оперативен ръководител на някои от сондажите. Сега седя в един фургон и следя монитори. Мога да ти покажа някой път, ако те интересува.

– Би било полезно. Ще ти бъда благодарен, Стан.

Бейкър се усмихна.

– Какво? – попита Декър.

– Не сме се виждали толкова често и не сме разговаряли толкова дълго, откакто завърши колеж и стана професионален футболист.

– Да, така си е. А сега ми разкажи за Каролайн Досън.

Бейкър определено се смути.

– Знааам. Чудиш се какво ли прави богата и красива млада жена с непохватен дъртак като мен.

– Не си мислех точно това.

– Хич не умееш да лъжеш.

– Каква е историята?

– Влязох тук една вечер и я видях на бара. Забъркваше коктейли. Реших, че е обикновена барманка.

– Защо е правела коктейли?

– Баща ѝ е собственик на заведението.

– Не знаех, но звучи логично. И все пак тя не се нуждае от пари.

– Каролайн няма нищо против да работи, дори това да означава да си изцапа ръцете. Била е камериерка в някои от хотелите и пансионите на баща си, касиерка в магазин, дори е карала камион. Има професионална книжка – добави Бейкър.

Декър явно бе впечатлен.

– Браво! Това говори добре за нея.

– Та да се върнем на онази вечер… Поръчах си бира, без да имам никаква представа коя е тя. Разни пияни хлапаци я сваляха цяла вечер, но тя не им обърна внимание. Интересуваше се единствено от мен, може би защото само аз не се опитвах да я свалям. Освен това познавах някои от момчетата и ги предупредих да я оставят на мира. Каролайн започна да ме разпитва и аз ѝ разказах това-онова. Дори ѝ показах снимка на децата. И тогава тя ми каза в колко часа приключва смяната ѝ.

– Защо го е направила? Искала е да се срещнете по-късно?

– Не. Каза ми го само защото аз я попитах. Сякаш се напрегна, все едно и аз бях започнал да я свалям. Обясних ѝ, че искам да се погрижа да се прибере спокойно, защото онези пияни глупаци не разбират от дума. Каролайн каза, че колата ѝ е отвън. Хубава кола. Порше джип. От онези с широките гуми и гъзарските шарки по тях. Подарък от баща ѝ за рождения ѝ ден. Тези неща ги научих доста по-късно, естествено.

– Добре, какво се случи?

– Изчаках я срещу бара. За всеки случай. Две от отрепките, които ѝ бяха досаждали, тръгнаха след нея. Каролайн им каза да се разкарат, но те бяха пияни и не разбираха от дума. Нещата щяха да излязат от контрол. Започнаха да ѝ посягат, да я опипват, уплаших се, че могат да направят нещо по-лошо. Притичах и… ами убедих ги да я оставят на мира.

– И как по-точно ги убеди, Стан? – усмихна се Декър.

– Като ги пратих в безсъзнание. Не мисля, че го очакваха от човек на моята възраст. Както и да е… Каролайн искаше да ми се отблагодари и ме покани на вечеря. Не можех да повярвам. Никога не ми се беше случвало жена да ме кани на вечеря, дори Рене не го е правила, а тя не е от най-срамежливите. Започнахме да се срещаме от време на време. Признавам, че никак не си подхождаме, но се чувствам добре с нея. А и Каролайн е забавна. Мисля, че всеки заслужава да разпусне малко от време на време, нали?

– Абсолютно. Познаваш ли баща ѝ?

– Не. Освен това ние никога не сме… не сме… нали се сещаш?

– Не сте правили секс?

– Именно. Просто сме приятели.

– И аз ще бъда откровен с теб. Проследих те до тук първата вечер. Беше ти увиснала на врата…

– Каролайн обича да се забавлява. Но аз съм прехвърлил петдесет. По дяволите, мога да ѝ бъда баща.

– Това изобщо не спира повечето мъже.

– Така е – отвърна Бейкър и се наведе над чашата си.

– По едно време изчезнахте и не ви видях повече. Реших, че сте…

– Не. Каролайн има стая над бара. Качи се горе. Заболя я глава. Така поне ми каза. А аз се прибрах.

– Аха.

Декър извади снимката на Айрин Креймър, която бе получил от Кели, и я плъзна по масата.

– Случайно да я познаваш или просто да си я виждал из града?

Бейкър взе снимката и я разгледа внимателно.

– Това ли е убитата жена?

Декър кимна.

– Айрин Креймър. Учителка в Колонията на Братята.

– Учителка? Странна работа. Защо някой ще иска да убие учителка?

– Работела е и като ескорт. В тези среди е известна като Минди.

– Гледай ти! – възкликна Бейкър и върна снимката на Декър. – Никога не съм я виждал. И не се занимавам с такива жени. Имам четири деца. Не искам случайно да направя още някое. Предпочитам да гледам филми по телевизията и да си пия бирата.

– Имаш ли тук познати, които да нямат такива задръжки?

– Колкото щеш.

Декър отново плъзна снимката по масата.

– Вземи я, покажи я тук-там, поразпитай. Да видим какво ще излезе. Какво знаеш за станцията на военновъздушните сили?

– Минавам покрай нея всеки ден – и когато отивам на работа, и когато се връщам.

– Отидохме да разговаряме с командира. Не беше никак словоохотлив.

– Да, военните там се отнасят твърде сериозно към задълженията си… така поне съм чувал. Охраната е доста строга.

– Каза, че мястото било безопасно, нямало злополуки. Но отвън бяха паркирани доста линейки. Нещо не се връзваше.

Бейкър се замисли и изражението му леко помръкна.

– Какво има? – попита Декър, забелязал реакцията му.

– Част от момчетата, които служат там, обикалят баровете от време на време. Аз също съм служил, затова винаги намираме общ език. Те са в авиацията, аз съм бил в пехотата, но въпреки това сме били заедно на различни обучения, участвали сме в съвместни акции…

– И?

– Една вечер пиехме бира, когато чух нещо странно. Бен – мисля, че така се казваше – подхвърли нещо. И аз го запомних. Нямаше как да го забравя.

– Какво каза?

Преди да отговори, Бейкър допи бирата си и погледна Декър в очите.

– Че всички ние седим върху една проклета бомба с часовников механизъм.