Игра с огъня

14.

Двамата слязоха да вечерят рано в ресторанта на хотела.

– Проверих времето. Температурата е двайсет и седем градуса, а влажността е хиляда процента – обяви Джеймисън с усмивка.

Декър остави менюто.

– Както е казал Марк Твен, всички се оплакват от времето, но никой не прави нищо по въпроса.

След като сервитьорката взе поръчките им и се отдалечи, Джеймисън попита:

– Защо не ми каза как мина разговорът със сестра ти? – Изгледа го изпитателно и продължи: – Ако си спомняш, просто ми обърна гръб и напусна без нито дума.

Декър въздъхна.

– Рене се справя финансово. В момента се интересува единствено от децата и май всичко е наред. Когато нещата се уталожат, ще се погрижи и за себе си.

– Добре го е измислила. Ами Стан?

– Според сестра ми поддържат добри отношения и той много ѝ помага.

– Радвам се за тях. Не всички разводи минават толкова леко.

– Замисляла ли си се някога да се омъжиш отново? – попита Декър.

– Ако искаш, ми вярвай, но така и не срещнах подходящия човек. Това се отнася и за бившия ми съпруг.

– Не се съмнявам, че си имала достатъчно ухажори.

– Ухажори – колко старомодно… Да, имаше мъже, които проявяваха интерес към мен, но не защото са искали да се женят.

– Добре, добре. Извинявам се, че попитах – вдигна ръка Декър.

– Аз съм прекалено откровена. И независима. Това отблъсква някои мъже. – Тя помълча и добави: – Макар че явно нямам проблем да съм втора цигулка в нашия екип.

Декър изглеждаше изненадан.

– Не бих използвал точно този израз. Случва се да провокирам хората… Да ги дразня понякога. Веднъж върши работа, друг път – не. А ти умееш да балансираш всяка ситуация.

– Смяташ, че сме добър екип, така ли?

– Да. Не си ли на това мнение? – сякаш се стресна той.

Тя го потупа по ръката.

– Не се притеснявай, не си търся нов партньор. Просто ти обяснявам как стоят нещата при мен.

– Мога ли да се присъединя към вас, или предпочитате да сте сами?

Вдигнаха глави и видяха Каролайн Досън да стои до масата им. Беше облечена доста по-делово, отколкото при предишната им среща. Носеше семпла бяла блуза, закопчана догоре, черен панталон и обувки с нисък ток, а косата ѝ бе събрана на опашка. Гримът ѝ беше съвсем дискретен, но излъчването ѝ си оставаше същото – ведро и енергично.

Джеймисън посочи съседния стол.

– Заповядайте. Решихме да хапнем набързо.

Досън седна.

– Стан ми разказа за вас, Декър. Каза, че сте страхотен следовател, най-добрият във ФБР.

– Така ли? – отвърна той, неособено зарадван.

– А аз ви поканих да обикаляме клубовете! Много съжалявам.

– Нямаше откъде да знаете защо сме тук – обади се Джеймисън.

Каролайн Досън я погледна.

– Стан не ви познава, но ако и вие сте федерален агент, със сигурност сте страхотна. Радвам се, че има и жени на подобни позиции, които си вършат работата.

– И аз съм на същото мнение – отвърна Джеймисън.

– Хубаво е, че в Лондон, Северна Дакота, са дошли федерални агенти. Не се съмнявам, че ще разкриете случая за нула време. Стан спомена, че става въпрос за убийство.

– Точно така.

– Айрин Креймър?

– Откъде знаете?

– Хал Паркър ми каза. Понякога работи за баща ми. Вървял е по следите на вълк, който е нападнал добитъка ни, когато е открил тялото.

– Отглеждате животни в тази жега? – учуди се Джеймисън.

– През зимата е още по-трудно в сравнение с лятото. Когато навън стане минус четиресет и пет, трябва да им осигурим добри условия в обора. Козината ги пази от студа, но тъй като прекарват дни наред в затворено пространство, е важно вентилацията да е добра. Прекалено многото азот, влага и миризми водят до инфекции на дихателните пътища. В горещините пък е важно животните да имат вода, сянка и достатъчно храна. Баща ми се занимава с животновъдство отдавна и знае кога какво да прави.

– Изглежда, ви е обучил добре – отбеляза Джеймисън.

Досън засия.

– Така си е. Прекалено добре даже, щом седя в ресторант с двама непознати и обсъждам краварници и съдържанието на азот във въздуха през зимата.

– А аз май съм виждала добитък отблизо само в зоопарка.

– Какво друго ви каза Хал Паркър за това как е намерил тялото? – попита Декър.

– Призна, че му е призляло. През живота си не бил виждал нещо толкова ужасно. А той е воювал в Близкия изток.

– Но не би могъл да знае, че жертвата е Айрин Креймър. Полицията я идентифицира едва след като тялото ѝ пристигна в града.

– С Лиз Садърн сме близки приятелки. От нея разбрах. Но не искам да загази. Просто проявих любопитство, когато Хал ми каза, че е открил труп на жена.

– Всичко е наред – обади се Джеймисън. – Градът е малък и новините се разпространяват бързо.

– Имате ли вече заподозрени?

– Нямаме право да го обсъждаме – отвърна Декър. – Познавахте ли се с Креймър?

– Не, но знам, че преподаваше в училището на Братята.

– А хората там познавате ли ги?

– Не бих казала, че познавам всички еднакво добре. – Каролайн погледна Декър и подхвърли: – Стан спомена, че ви е зет.

– Предполагам, че ви е казал и още нещо. Скоро ще се окаже мой бивш зет.

– Никога не бих излизала с него, ако знаех, че е щастливо женен – заяви категорично тя.

– Радвам се да го чуя – отвърна Декър. – Трябва да призная, че отидох в "Окей, жокей" и ви видях да танцувате. През живота си не съм виждал Стан да се чувства толкова неловко.

– Да, доста е непохватен в подобни ситуации – усмихна се Досън. – Но това го прави още по-симпатичен. – Тя го погледна и продължи: – Знаете ли, открих, че ми е приятно да му разкривам някои по-забавни страни на живота.

– Напълно ви разбирам – отвърна одобрително Джеймисън. – Мъжете понякога се нуждаят от малко помощ в това отношение.

– Той е много мил и в него има нещо специално… Не знам, може би известна наивност, която ми допада. Освен това е истински джентълмен. И се е сражавал за страната ни. В неговата компания се чувствам в безопасност.

– Стан споделял ли е нещо за военната си служба? – попита Декър.

– Не, а и аз никога не съм го разпитвала.

– Той служеше в специалните части. Беше в Близкия изток. Върна се с куп медали, бяха го ранили… Но хората, които поемат най-голямата тежест на войната, най-малко говорят за нея. Иначе Стан е много прям.

– Впечатляващо!

– Не съм сигурен, че имате много общо помежду си – каза Декър.

– Нямаме намерение да се женим. Просто се забавляваме. – Усмивката на Досън помръкна, когато тя погледна към вратата.

Декър и Джеймисън се обърнаха натам. В ресторанта беше влязъл много нисък мъж, прехвърлил шейсет. Въпреки горещината той носеше скъп вълнен костюм с жилетка, синя вратовръзка с индийски мотиви и кърпичка в същия десен. Декър реши, че никога не е виждал толкова пронизителен поглед. До него вървеше висок добре сложен мъж на възрастта на Каролайн Досън.

– Нека позная – каза Джеймисън. – Това е Стюарт Макклелън.

– Да – потвърди Досън и добави: – Другият е синът му Шейн. Какво ли правят тук?

– Не посещават ли ресторанти? – попита Декър, докато оглеждаше двамата мъже.

– Не стъпват в заведения, които са собственост на баща ми. Поне що се отнася до Стюарт.

– Доколкото съм информиран, това сериозно ограничава избора им.

– Което пък доставя огромно удоволствие на баща ми.

Стюарт Макклелън забеляза Досън и се насочи към нея. Синът му го последва.

– Здравей, Каролайн – поздрави я възрастният Макклелън с изненадващо тих баритон. Толкова тих, че Декър се зачуди дали няма проблем с гласните струни.

– Стюарт – отвърна тя, погледна към сина му и каза: – Здрасти, Шейн.

Шейн се ухили широко и пристъпи към масата.

– Здрасти, Каролайн. Как си?

Баща му го избута настрани.

– Това ли са федералните?

– Да – отвърна Джеймисън.

– Професията ви не е за завиждане. Аз съм Стюарт Макклелън. Вероятно сте минали покрай моите петролни сондажи на път към града.

– Да. Видяхме и някои от кварталите, в които живеят работниците ви.

– Възложих на Шейн надзора на строителството и поне този път не се… Имам предвид, че се справи добре.

– Благодаря, татко – отвърна Шейн, който, изглежда, не долови подтекста в "похвалата" на баща си. Обръщаше внимание единствено на Каролайн, която обаче избягваше погледа му.

– Някой от вас да е познавал случайно Айрин Креймър? – попита Декър.

Стюарт поклати глава.

– Шейн?

Синът най-сетне откъсна поглед от Каролайн и отговори:

– Не. Не я познавах.

– Защо са изпратили федерални агенти? – попита Стюарт. – Не разследвате ли по-тежки престъпления от някакво си местно убийство? За тази работа си имаме полиция. Не трябва ли да издирвате терористи и тем подобни?

– Разследваме най-различни престъпления – обясни Декър. – Освен това отиваме там, където ни пратят шефовете. Нищо ли не можете да ни кажете за Айрин Креймър?

– Блокът, в който живееше, беше съвсем обикновен, но пък наемът беше нисък – каза Досън.

– Един от малкото, които баща ви не притежава. Така поне ни казаха – включи се Джеймисън. – Откъде знаете, че е живяла там?

– Отбих се тази сутрин, за да направя оферта. Искаме да купим сградата. Айда Симс ми каза, че Креймър е живяла там.

– Искате да купите онази сграда? – възкликна Стюарт. – За какво ви е притрябвала? Баща ти строи като луд през последните две години.

– Но не успява да строи достатъчно бързо, за да предложи жилища на всички работници на твоите петролни сондажи – отвърна Досън. – Затова иска да купи сградата и да я реновира. Доста работа ще се отвори.

– И когато приключи, ще вдигне здраво наемите – отбеляза Стюарт.

– Такъв е планът – съгласи се Каролайн. – Ремонтът няма да излезе евтино, освен това трудно се намира работна ръка. Всички предпочитат нефтодобива, защото там се плаща повече.

– Това не е мой проблем.

– Строим за твоите работници толкова бързо, колкото можем.

Стюарт се засмя, извади къса пурета от джоба си и я пъхна в устата си незапалена.

– Както обикновено, баща ти пести от материали. Непрекъснато получавам оплаквания от наши служители. Затова започвам сам да им строя жилища.

Каролайн Досън го изгледа ядосано.

– Ако имат някакви оплаквания, би трябвало да се обърнат към нас, не към вас. Създали сме цял отдел, който се занимава с подобни проблеми.

– Не се съмнявам ни най-малко – извъртя театрално очи Стюарт. – Обзалагам се, че жалбите са ви приоритет.

На Досън явно ѝ писна от двамата Макклелън. Тя погледна Декър и Джеймисън и каза:

– Дано да откриете онзи, когото търсите. А сега ме извинете.

Тя им обърна гръб, а Шейн Макклелън извика след нея:

– Надявам се да се видим скоро, Каролайн.

Досън не се обърна, а само махна с ръка.

Декър забеляза, че Стюарт Макклелън я проследи с поглед чак до вратата. Когато тя излезе, той подхвърли:

– Това момиче има сериозни проблеми с овладяването на гнева.

– На мен ми се стори съвсем уравновесена – каза Джеймисън.

– Татко, трябва да признаеш, че Каролайн работи здраво – обади се Шейн.

– Така си е. Иска ми се да вземаш пример от нея.

– Животът не се изчерпва само с работата – отвърна синът му и погледна към вратата, през която бе излязла Каролайн.

Стюарт забеляза това и заби пръст в широките гърди на Шейн.

– Ти работиш за нашето семейство. Дължиш лоялност единствено на мен и на никой друг. И ако бизнесът ти бъде приоритет за по-дълго време, ще разполагаш с достатъчно средства да правиш каквото си искаш, след като приключиш със служебните си задължения. – Стюарт погледна Декър и попита: – Прав ли съм?

– Хората са различни. Не може да ги слагаме под един знаменател.

– Да… Като ви слушам, започвам да се чудя как сме успели да се освободим от англичаните или да спечелим Втората световна. Желая ви късмет в разследването, защото имам чувството, че с отношението, което демонстрирате, ще имате нужда от целия късмет на света, за да успеете.

С тези думи Стюарт Макклелън се обърна и си тръгна.

Шейн изгледа неловко Декър и Джеймисън.

– Баща ми… той обича да чете лекции.

– Личи си – отвърна Джеймисън.

– Беше ми приятно да се запознаем – каза Шейн и бързо се отдалечи.

– Не бих изтърпяла баща му и пет секунди – промърмори тя.

Когато Декър не отговори, Джеймисън го погледна. Той се взираше напрегнато в тавана.

– Какво ли правеха Макклелън тук?

– Защо те интересува?

– Защото никога не знаеш как ще се развият нещата, Алекс.