Игра с огъня

31.

Хеликоптерът се издигна над площадката и полетя на запад по следите на нарушителя. От дясната му страна проблесна прожектор. Лъчът се насочи надолу и освети потъналата в мрак земя толкова ярко, сякаш бе обхваната от горски пожар.

Само след секунди лъчът засече целта и не я изпусна.

Миг по-късно джипът оживя и фаровете му грейнаха. Преди да успее да потегли, хеликоптерът вече беше увиснал пред него и беше насочил 50-калибровото си оръдие към предното му стъкло. Едно натискане на спусъка и джипът щеше да стане на парчета, а шофьорът му нямаше да има никакъв шанс да оцелее.

Пилотът включи високоговорителя и нареди на водача да излезе от колата.

Той не се подчини на заповедта.

Хеликоптерът не помръдна в продължение на цяла минута, докато пилотът обсъждаше ситуацията със своите командири. След още една минута машината кацна и от нея слязоха четирима тежковъоръжени мъже с бронежилетки, които обградиха джипа. Наредиха на шофьора да излезе от колата, но той отново не се подчини и тъкмо когато щяха да открият огън, клаксонът на джипа прозвуча оглушително. Стъклото на предната лява врата започна да се спуска и мъжете отстъпиха крачка назад. Прицелиха се в отвора, готови да натиснат спусъците, ако там се покаже оръжие.

Прозорецът стигна до долу. Клаксонът замлъкна. Двигателят на джипа заглъхна. Мъжете се спогледаха, преди да пристъпят напред.

Те приближиха джипа и надникнаха вътре. Предните и задните седалки бяха празни. Багажникът – също.

Ругатните на четиримата отекнаха толкова силно в радиостанциите им, че ги чуха дори командващите операцията.

Роби се носеше с максимална скорост на електрическия мотор. Машината се движеше безшумно и с изключен фар по смълчаните пътища. Вече се беше отдалечил на километри от джипа, с който докара мотора. Той беше програмирал предварително колата да запали, фаровете да се включат, клаксонът да изсвири, прозорецът да се отвори и двигателят да угасне, след което беше задействал всички тези команди чрез приложение на мобилния си телефон. През цялото време беше наблюдавал хеликоптера с камерата, монтирана в радиаторната решетка на джипа. Нещо повече, Роби беше успял да запише всичко, което се случи.

Той се спусна по един страничен път и заряза мотора в изоставена барака, както бе планирал. Накрая се качи в пикап, който беше подготвил предварително, свали бронежилетката и смени черните си дрехи с протрити джинси, памучна риза и ботуши. Накрая си сложи каубойска шапка и заприлича на местен жител, който се прибира у дома след работа.

Върна се в града и паркира пикапа зад хотела, където бяха отседнали Декър и Джеймисън.

Декър спеше, когато чу лек шум, и се изправи рязко в леглото.

– Един съвет от мен. Трябва да спиш по-леко.

Той включи лампата и видя Роби, който се беше настанил на стола в стаята му и го гледаше невъзмутимо.

Роби вдигна телефона си.

– Току-що ти изпратих снимки и документи. Тук съм, за да ти опиша контекста.

– За какво се отнасят снимките и документите?

– За Бен Пърси, бивш служител на военновъздушната станция в Лондон.

– Бивш? Кога е напуснал?

– Малко след появата на "Вектор".

– И къде е сега?

– Нямам представа. В документите не пише нищо по въпроса. Което е странно, защото военните обикновено посочват новото назначение. Във всички останали лични досиета, които прегледах, го пишеше.

Декър взе телефона от нощното шкафче и отвори електронната си поща. Нужна му беше само минута, за да прегледа снимките.

– Как се сдоби с тази информация?

Роби не отговори.

– Разбраха ли, че някой е проникнал в станцията? – продължи с въпросите Декър. – Или всичко мина безпроблемно?

– Не успях да се измъкна толкова безшумно, колкото ми се искаше. Но никой няма представа какво съм търсил.

– Радвам се да го чуя.

– Какво ще правиш сега?

– Ще покажа снимката на един човек, за да се уверя, че това е въпросното лице.

– Не бива да я разнасяш насам-натам.

– Имам пълно доверие на този, на когото ще я покажа.

– Надявам се, че няма да те подведе.

– Няма. Гарантирам за него.

– И ако това е лицето, което търсиш?

– Ще трябва да открием къде се намира този Бен Пърси в момента.

– А ако не успеем?

Декър го погледна.

– Защо очакваш да е толкова сложно? Досието може да не посочва новото му назначение, но все пак Пърси служи във ВВС, не е минал в нелегалност.

– Не знаем дали все още е военен. И дори да го намериш, може да не пожелае да разговаря с теб. Поради куп причини – добави мрачно Роби.

– Смяташ ли, че нещата са толкова сериозни?

– Честно казано, ако не бяха сериозни, нямаше да съм тук.

– Добре е да го знам.

– Нещо друго?

– Когато те попитах за Айрин Креймър, ти ми затвори. Защо?

– Нямах какво да ти кажа.

– Странен начин да не отговаряш на въпросите.

– Това е част от работата ми.

– Мога да се справя с уклончиви отговори и дори с откровени лъжи, защото почти всички, с които разговарям, ме лъжат в даден момент. Но ако искам да разреша случая, трябва да стигна до истината. И ще го направя.

Роби погледна телефона.

– Това са фактите. Прави с тях каквото намериш за добре – каза той и се надигна сковано от стола си.

Това не убягна на Декър.

– Да разбирам ли, че измъкването е било не само шумно, но и болезнено?

– Почти винаги е така.

Роби вече беше до вратата, когато Декър каза:

– Знам, че не е било никак лесно да стигнеш до тази информация. Благодаря ти.

– Това ми е работата. А сега ти свърши твоята.