Игра с огъня

29.

Беше топла дъждовна нощ, в която Уил Роби имаше мисия. Той беше с камуфлажен гащеризон и уред за нощно виждане, а на китката на едната си ръка носеше проследяващо устройство със сателитна връзка. Под гащеризона си беше сложил бронежилетка с плочи, които биха спрели всички куршуми от пистолет и повечето от карабина. Плочите щяха да го защитят и при нападение с нож. Стига, разбира се, острието да не попаднеше в главата или във феморалната му артерия. Тогава с него беше свършено.

Роби зае позиция на ниско възвишение и огледа околността с уреда за нощно виждане. Вляво от него искряха светлините на Колонията на Братята, а вдясно – тези на военновъздушната станция. Отвъд тях се издигаха нефтените платформи, които ги обсаждаха като вражеска армия.

Край платформите сновяха хора и камиони. Роби виждаше и фаровете на автомобилите, които се движеха на територията, притежавана от Братята. Радарната инсталация се издигаше високо над всички тях, докато оглеждаше нощното небе за ядрени ракети и космически обекти.

Бяха му описали Еймъс Декър с три думи – интелигентен, странен, непреклонен. При първата им среща не бе забелязал нищо странно у него, но Декър определено му се беше сторил интелигентен. Надяваше се, че той ще оправдае и последната дума от тази кратка характеристика. А Алекс Джеймисън имаше отлична репутация в Бюрото. Роби добре знаеше колко важни са партньорите. В тази мисия неговата партньорка му липсваше много. Но в момента Джесика Рийл се намираше далече, заета със задача в много по-опасна част на света. Макар че и този район на Северна Дакота не беше лишен от насилие.

Уил Роби се изправи, напусна позицията си и забърза напред.

Стигна до оградата на военновъздушната станция.

Колегите му се бяха опитали да следват стандартната процедура на любезност. Но бяха ударили на камък.

Затова сега той бе изпратен да действа по не толкова любезен начин.

Разполагаше с необходимото оборудване, ако бъдеше възпрепятстван, макар че бе инструктиран да го използва само в краен случай. Заповедта гласеше да не убива никого тази вечер. Разбира се, противниковата страна нямаше да се поколебае да стреля, тъй като в негово лице щяха да видят нарушител, проникнал незаконно на тяхна територия. Нарушител, който търси истината, но въпреки това… нарушител.

Роби имаше карта на обекта в телефона си, затова спря за секунда да огледа външния периметър. По всичко личеше, че за охраната са се погрижили хора, които си разбират от работата.

Бяха му казали, че в системите за защита все пак има сляпо петно. Роби прескочи външната ограда точно за десет секунди. Ръкавиците от стоманени халки му позволиха да се прехвърли с лекота над бодливата тел. Знаеше къде в земята са заровени датчици за натиск – под ъгъл от четиресет и пет градуса спрямо стълбовете на оградата и на половин метър един от друг. Ако настъпеше някой от тях, в най-добрия случай щеше да задейства алармата. В най-лошия щеше да задейства мина и да хвръкне във въздуха.

Роби внимаваше къде стъпва и стигна без проблеми до вътрешната ограда. По нея минаваха две редици бодлива тел и преодоляването ѝ го забави повече от предвиденото. Той скочи безшумно от другата страна, приклекна, огледа се и се ослуша. Поне три четвърти от всяка негова мисия минаваше в оглеждане и ослушване. Това му позволяваше да оцелее. Искаше да излезе жив и здрав от тук, а не в черен найлонов чувал.

С прехвърлянето през оградата лесната част от задачата му приключи.

Роби нямаше представа дали охраната използва кучета. Информацията по въпроса бе повече от оскъдна. Невъзможно беше да заблуди някое куче, особено за дълго време. Затова си носеше нещо, което да му помогне да се справи и с това препятствие.

Покрай алеите бяха разположени камери, но Роби знаеше точното им местоположение, затова не попадна в обектива на нито една от тях.

Видя първия охранител право пред себе си. Беше облечен изцяло в черно, с бронежилетка, автомат с пълнител за трийсет патрона и радиостанция, закачена на джоба на ризата му. Прожектор, монтиран на висока вишка, осветяваше периодично земята пред него. Роби проследи маршрута на охранителя, засече интервалите му на движение и притича напред.

След четири-пет метра спря и изчака мъжът да продължи обиколката си. Когато той се скри зад ъгъла на една от постройките, Роби тръгна бавно напред, като не спираше да се оглежда.

Минута по-късно се появиха още двама охранители, последвани от трети… Не, това не беше въоръжен пазач, а жена в цивилни дрехи. Тримата пушеха и разговаряха. Роби напрегна слух, но така и не чу нито дума.

Накрая жената си замина, а охранителите тръгнаха да обикалят – единият зави надясно, другият наляво.

Роби се плъзна в сенките на постройките и провери сателитната навигация и картата в телефона си. Сградата, която търсеше, се падаше от дясната му страна. Той се озова пред вратата, но след като я огледа, реши да влезе по друг начин.

Зави зад ъгъла и застана пред един прозорец. Обикновен обков, полуспуснати щори. Той рискува и освети стъклото с фенерчето си да провери има ли датчици. Не видя никакви.

Но чу шум наблизо.

Извади ножа си, повдигна резето, отвори крилото, промъкна се вътре и го затвори броени секунди преди покрай него да мине някой. Когато погледна през прозореца към пресечената пирамида, забеляза нещо необичайно. От една странична врата излязоха трима охранители. Бутаха две носилки на колелца, върху които лежаха мъже. Бързаха към паркираните отпред линейки. Натовариха мъжете в една от тях. Двама от охранителите също се качиха в нея. Шофьорът явно беше зад волана, защото потегли веднага.

Роби снима всичко с телефона си. Спусна щорите, отдалечи се от прозореца и огледа малкия офис, в който бе проникнал. Видя бюро, зад което имаше стойка със знамената на САЩ и ВВС. Покрай едната стена бяха наредени сиви метални шкафове. Те бяха целта на посещението му. Макар че светът отдавна бе навлязъл в дигиталната епоха, военните продължаваха да разчитат на добрите стари папки и листовете хартия.

Роби започна да отваря шкафовете един след друг, докато не откри онова, за което беше дошъл.

Досиетата на личния състав.

Той ги прерови възможно най-бързо, като си помагаше с фенерчето, което стискаше в уста. Светлината му бе насочена навътре в чекмеджето – така рискът някой отвън да забележи присъствието му намаляваше. Двайсет минути по-късно попадна на търсеното досие. Увери се, че не греши, и снима всяка страница.

После остави папката на място, затвори чекмеджето и се обърна към прозореца с намерение да се върне по обратния път. И тогава чу стъпки пред вратата и плъзгане на ключ в патрона на бравата.