Игра с огъня

49.

– Искам да знам какво, за бога, става тук! – избухна Джо Кели на следващата сутрин, докато стоеше до Декър и Джеймисън и оглеждаше поляната пред изоставената сграда.

Беше осеяна с трупове, покрити с чаршафи. Имаше стотици жълти флагчета, които маркираха местоположението на куршумите и гилзите.

– Май се е разразила ожесточена битка – отбеляза Декър.

– Виждам – сопна се Кели. – Искам да разбера защо.

– Че откъде можем да знаем? – отвърна спокойно той.

– Тук никога не се бяха случвали подобни неща… До вашата поява – заяви сприхаво Кели.

– Това не означава, че причината е в нас – отговори Декър.

– Идентифицирахте ли някое от телата? – попита Джеймисън.

– Никой няма документ за самоличност. А и не ми приличат на американци… ако не всички, то поне повечето.

Декър погледна Джеймисън и попита полицая:

– Имате ли вече снимки на убитите?

– Да, защо?

– Бих искал да ги видя. Може да ми хрумне нещо.

Кели го изгледа изпитателно и отвърна:

– Сега ще ги донеса. Изчакайте ме.

Веднага щом той се отдалечи, Джеймисън каза:

– Това е сградата, в която Роби ни доведе за срещата с шефа си.

– Да, знам.

– Мислиш ли, че Роби…

– Затова искам да видя снимките.

Джеймисън се огледа.

– Прилича на бойно поле.

Декър кимна.

– Кели и хората му претърсиха сградата. Празна е, но отзад има следи от друга престрелка, а от един балкон виси въже.

– Опита ли се да се свържеш с Роби по телефона, който той ти даде?

– Честно казано, страх ме е да пробвам.

– Сега ще разберем какво е станало. Кели идва.

Полицаят се върна и им връчи таблет, на който бяха качени снимките на убитите. Преглеждането на всички им отне около минута. Декър и Джеймисън се спогледаха с облекчение, когато установиха, че Роби не е сред тях.

– Не познавам никого, но както сам каза, повечето приличат на чужденци. Източноевропейци, араби, двама азиатци.

Кели взе таблета обратно.

– Да, да, жертвите са откъде ли не…

– Говори ли с Марк Съмтър? – попита Декър.

– Със Съмтър? Защо?

– Той е военният началник тук. Възможно е в Пентагона да проявят интерес към случая.

– Добре, но не мисля, че някой от подчинените на Съмтър е устроил тази престрелка и е оставил куп трупове след себе си.

– Не можеш да бъдеш сигурен, докато не го попиташ – възрази Декър. – Някои хора на държавна служба обожават тайните.

– Ще ни трябват седмици, докато обработим местопрестъплението – поклати глава Кели. – Смяташ ли, че след случилото се Бюрото ще изпрати още агенти?

– Възможно е, но само ако докажем, че са замесени терористи.

– Терористи! – възкликна Кели. – Че какво ще правят в Северна Дакота?

– Задачата ни е да разберем.

Декър и Джеймисън се сбогуваха с Кели и се отправиха към джипа си.

– Ще звъннеш ли на Роби? Най-вероятно и той е бил замесен в това.

– И аз така мисля.

– Дали той е убил всички тези хора? Струва ми се невъзможно.

Тъкмо когато стигнаха до джипа, телефонът на Декър иззвъня. Той погледна дисплея.

– Харпър Браун се обажда.

– Дано има новини за нас.

Декър отговори и в ухото му прозвуча гласът на Браун, тяхната позната от военното разузнаване.

– В какво, по дяволите, си се забъркал, Декър?

– Надявах се ти да ми кажеш. Как е Мелвин?

Мелвин Марс беше един от най-добрите приятели на Декър.

Някогашна звезда на колежанския футбол, Марс се беше озовал зад решетките в Тексас по обвинение в убийство. Беше осъден на смърт, но Декър доказа невинността му. Марс и Браун имаха връзка.

– Екстра. Изпраща ти поздрави. Помоли ме да ти кажа, че ако отново ти потрябва телохранител, винаги можеш да му се обадиш.

– Не мисля, че мястото му е тук. Освен това вече си имам отличен телохранител.

– Само Алекс да не чуе как я наричаш.

– Нямах предвид нея. Е, какво откри?

– Май не разполагате с много време.

– Самата истина.

– Добре тогава. Не успях да науча нищо полезно от хората, с които разговарях относно станция "Дъглас С. Джордж". Тя се намира под контрола на ВВС още от времето на Корейската война, когато е била построена.

– Там винаги ли е имало радарна инсталация, която да следи небето за вражески ракети?

Браун не отговори веднага, което беше странно.

– Хм… трудно е да се каже. Доколкото разбрах, тя е монтирана в края на шейсетте, в разгара на Студената война.

– Но Корейската война се е водила в началото на петдесетте. За какво са използвали станцията тогава?

– Не знам. Не можах да разбера.

– Как е възможно? Нямаш ли необходимия достъп до информация?

– Мислех, че имам, до момента, в който не започнах да задавам въпроси за това място и особено за дейността му през петдесетте. Тогава се сблъсках с каменна стена.

– Разбрах, че наблизо има още една радарна инсталация.

– Това е много странно. Военната база "Стенли Р. Микълсън" е разположена в източната част на щата. Тя се намира под командването на Двайсет и първа космическа ескадрила и е филиал на военновъздушната база "Кавалиър". "Микълсън" е построена край Гранд Форкс, Северна Дакота, и е закрита през седемдесет и шеста година. Останали са само радарите, които следят обекти в Космоса и дебнат за ядрени ракети.

– Същото ни каза и командирът на станцията край Лондон. Две радарни инсталации в Северна Дакота? Струва ми се твърде много, като имаме предвид, че Студената война приключи толкова отдавна.

– Ти така си мислиш… – Харпър Браун замълча, след което попита: – Какво смяташ, че става там?

– Струва ми се, че отговорът на този въпрос ще изплаши дори човек като теб.