Игра с огъня

51.

– Еймъс Декър? Казвам се Рекс Манърс. Чух, че издирваш някой си Бен Пърси.

Беше на следващия ден и обаждането завари Декър в хотелската му стая.

– Точно така, Рекс, благодаря ти, че ми звънна. С какво разполагаш?

– С име и адрес. Бевърли Пърси. Живее в Монтана, на няколко часа път от границата със Северна Дакота, където си и ти в момента, доколкото разбрах.

– Точно така.

Манърс продиктува адреса.

– Бевърли Пърси е майката. Тя е вдовица, а Бен е единственото ѝ дете. Жената живее във ферма, отглежда различни насаждения и добитък. Нямам представа дали Бен е при нея, но си струва да се провери.

– Благодаря за помощта. Изпрати ми сметката по имейла. Мога да ти продиктувам адреса…

– Не се притеснявай. Ние, частните детективи, си правим услуги. Ти ще ми я върнеш някой ден. Желая ти късмет.

Манърс затвори и Декър остави телефона. След малко обаче звънна на Джеймисън, за да ѝ разкаже какво е научил. Потърсиха адреса на фермата на Пърси в интернет и откриха, че се намира на пет часа от Лондон.

– Ще вземем ли Кели? – попита Джеймисън.

– Не искам да го замесвам в нещо, което може да не му допадне. Сигурно ще му кажем на по-късен етап, но няма да е сега.

Декър и Джеймисън се срещнаха във фоайето на хотела, качиха се в джипа и потеглиха на запад.

– Свърза ли се с Роби?

– Още не. Тъкмо се канех да му звънна, когато се обади частният детектив. Да проверим първо Бевърли Пърси, а с Роби ще се свържем, когато се върнем.

Пътуването им се стори безкрайно, тъй като пейзажът беше еднообразен.

– Никога не съм пътувала толкова дълго, без да видя друга кола – отбеляза Джеймисън. – А съм израснала в Индиана.

– Но това е Монтана. Неслучайно я наричат Голямото небе – щатът е слабо населен, високи сгради няма и небето сякаш продължава до безкрая.

Джеймисън надникна през прозореца.

– Прав си. Няма нищо общо с Ню Йорк или Вашингтон.

Декър хвърли поглед към китката ѝ, където си бе татуирала Айрън Бътърфлай.

– Беше ми казала, че майка ти те е запалила по тази група, когато си била дете. След като музикантите са се събрали отново.

– Добра памет – подсмихна се Джеймисън.

– Още ли ги слушаш?

– Прехвърлих се на "Доре" и Джанис Джоплин.

Декър погледна отново ръката ѝ.

– Когато се запознахме, забелязах, че имаш на безимения пръст отпечатък от брачната ти халка.

Тя го погледна строго.

– Не знаех, че си падаш по подобни разговори.

– Може да еволюирам.

– Да бе.

– Никога не си говорила за бившия си съпруг. Спомена само, че си била омъжена в продължение на две години и три месеца, след което бракът ви се е разпаднал. Той не се оказал мъжът, за когото си го смятала, а може би и ти не си била тази, за която те е мислел.

– Понякога абсолютната ти памет е много дразнеща – намръщи се Джеймисън. – Нямам какво да добавя. Дан беше друг човек, когато бяхме гаджета. Съчетаваше всичко, което можех да харесам у един мъж. А след като се оженихме и заживяхме заедно, той изведнъж се промени. Всичко в него вече ме дразнеше. Може и той да ме е виждал така, макар че според мен си бях същата.

– В добри отношения ли се разделихте?

– И двамата бяхме много млади, а аз бях и много наивна. Прекалено наивна. Той… той се възползва от това, така поне си мисля, като се върна назад.

– Къде е Дан сега?

– Нямам представа – сви рамене Джеймисън и погледна раздразнено Декър, но после се усмихна топло. – Май повече ми харесваше, когато не задаваше лични въпроси.

Декър вдигна ръце в театрален жест на капитулация и зарея поглед през прозореца.

– Когато излязох от кома в болницата след онази травма на игрището, реших, че всичко е нормално. Че съм нормален. Но после се случи…

– Какво се случи?

– Сещаш ли се за онзи малък монитор, който поставят до леглото, за да следи жизнените показания на пациента?

– Да.

– Погледнах числата на него и видях всяко от тях в различен цвят. Отначало реших, че зрението ми не се е оправило след сблъсъка или че започвам да халюцинирам. Трябва да знаеш, че все още нямах никаква представа какво се е случило с мен. После, когато погледнах часовника на стената, това се повтори – видях какви ли не странни цветове. Тогава разбрах, че вече не съм същият. А когато започнах да общувам с хора, имах чувството, че ми е за пръв път. Усещах, че лекарите и сестрите нямат търпение да се отърват от мен. Създавах им само проблеми. В тялото ми сякаш се беше вселил друг човек. Опитвах се да преодолея ситуацията, като… като не правех нищо. Продължих да живея, сякаш винаги съм бил такъв.

– Но сега нещата изглеждат много по-добре в сравнение с първата ни среща. Тогава беше затворен и недостъпен, не можех да те разбера. И нямаше никакви…

Джеймисън замълча притеснено.

Декър я погледна.

– Нямах задръжки? Да, права си. И сега съм почти същият.

– Но вече не излизаш от стаята, докато някой още разговаря с теб – опита се да го окуражи Джеймисън.

– Явно напредвам бавно.

– Обсъждали сме го и преди, но как се чувства човек, който не забравя нищо?

– Имаш предвид, че си имам собствено облачно приложение? – отвърна Декър и почука слепоочието си с пръст. – Вероятно прилича на твоята памет с тази разлика, че моята е по-добре организирана и по-лесно достъпна. Твоята памет също съхранява всеки спомен, но при теб те са нахвърляни един върху друг и достъпът до тях е невъзможен. Аз нямам този проблем.

– Но това е едновременно и благословия, и проклятие.

– Проклятие е, когато искаш да забравиш нещо, а не можеш за разлика от повечето хора.

– Знам, че е трудно.

Той впери поглед през прозореца към безкрайното небе, което в момента му се струваше необятно като абсолютната му памет.

– Животът е труден за всички, Алекс. Ако някой твърди обратното, значи просто е предпочел да не обръща внимание на купищата проблеми, с които започва всеки божи ден.

– И твоят начин да се справиш с тях е, като се фокусираш изцяло върху работата си?

Декър я погледна – изражението му бе непроницаемо.

– Моят начин да се справя е, като открия истината, Алекс. Успея ли в това, ще успея и във всичко друго.